Една книга от двете дъщери на д-р Петко Ив. Момчилов. Не знаем колко са годините след неговата кончина. Тогава, когато сълзите са пресъхнали, а времето безпощадно заличаваше спомена за него. Те не бяха професионални писателки, а просто искаха да възвърнат чистия образ на своя баща, охулен от клевети и доноси, омраза и човешка ненавист.
Моята задача в случая е улеснена, тъй като авторките са постъпили изключително отговорно при изложение на фактите и документалния материал. Те следват принципа да се позовават само на доказани факти и проверени твърдения. Принцип, проведен в текста последователно и без изключение. Разказът е така построен, че не дава никакви съмнения за обективността на фактите и тяхното тълкуване. А това е предпоставка за солидността на изводите.
Текстът е събран в седем глави. Започва с “Процесът” и завършва с “Въпроси без отговор”. В началото сме въведени в двете съдебни събития, с които завършва календарната 1952 г. – процесът срещу “шпионската и затворническа католическа организация в България”, който започва на 29.09.1952 г. и завършва триумфално със “справедливи присъди”.
Паралелно с него обаче се подготвя един малък “католически процес”. Делото се гледа при закрити врата в малка зала. Подсъдимите са десет – девет католици, а десетият е д-р Петко Момчилов. Арестуват го в Ямбол на 29.09.1952 г. в дома му. Подготовката за процеса се води с ускорени темпове. Съставена е комисия от Софийския окръжен съд с председател: съдия Екатерина Биолчева, членове: съдебни заседатели Петър Чорненски и Тома Томов, и прокурор Васил Камбуров. На 14.12.1952 г. председателят на съда Екатерина Биолчева произнася присъдата – смърт за д-р Петко Момчилов. На неговата молба за замяна на присъдата с по-лека, адресирана до Върховния съд и Президиума на Народното събрание, двете институции оставят в сила присъдата. Съдбата на д-р Петко Иванов Момчилов е решена. На раздялата присъстват втората съпруга и голямата му дъщеря. Тя е до такава степен потресена , че загубва гласа си. А той се пошегувал и казал: “Виждаш ли, моето момиче, какъв “шпионист” се оказа баща ти”. Дори в този трагичен момент той не загубва чувството си за хумор. След известно време в пресата се появяват съобщения, че присъдата е изпълнена.
И като че ли това е краят! Но от този момент се потапяме в една имагинерна атмосфера, в която е възможно всичко. Когато изчезват маркерите на реалността, болката и страданието са единствените начини да съществуваш.
И трябваше да изминат няколко десетилетия, когато се появи в печата едно кратко съобщение, че в Ямболската община през 1975 г. се е получило от Съветския съюз, от Москва, до секретаря на общината Иван Чобанов писмо, в което се съобщава за „кончината на нашия съгражданин’’. Засега документални потвърждения липсват, но вярвам, че сигналът е действителен.
Но преди да се стигне дотук, трябва да се потопим в изживяното през следващите четиридесет години. Главата започва с изявлението: “Ние – дъщерите, близките и приятелите на д-р Момчилов, знаехме, че той е невинен, но не можехме да направим нищо. По неизвестни нам причини той беше обречен като жертвен агнец”. За да се докаже неговата невинност, са нужни оригиналните документи, които не са в изобилие, а и достъпът до тях е труден. На пръв поглед решението да се оневини баща им е невъзможно, като се държи сметка за политическата обстановка в страната. Сталин е още жив, а и след смъртта му нещата не се променят съществено. Неслучайно до 1991 г. са отхвърлени две молби на голямата дъщеря Тодорка Михайлова за преглед на делото по реда на надзора, подадени от нейния адвокат – до Главната прокуратура. След втория отказ Тодорка Момчилова написва аргументирано изложение, в което посочва съществени грешки и пропуски, допуснати от съда, което задължава прокуратурата да издаде решение за отмяна на присъдата на баща им – Решение №75, София, 13 април 1993 г., Върховен съд на Н. Р. България, Второ наказателно отделение.
Когато битката е вече спечелена, Тодорка Момчилова се разболява. Напрежението, страховете, обстановката, изпълнена с подозрения, изчерпват нейните жизнени сили. Въпреки тези нечовешки усилия и болест тя продължава да работи върху своя научен труд, който не успява да завърши. Почива на 26 юли 2008 г.
Но нейната сестра – Иванка Момчилова-Сиромахова, продължава започнатото дело. Двете дъщери на д-р Петко Момчилов се оказват достойни за неговото име, дело, талант, трудолюбие и родолюбие. Враговете напразно са се надявали, че ще ги прекършат, че ще ги ликвидират душевно и физически. Тодорка и Жана растат в една семейна среда, където властват възрожденски хуманизъм, любов, взаимно уважение между членовете и унаследени религиозни традиции.
Много показателна е сцената, когато Тодорка се прощава с баща си. В такава трагична ситуация той е пожелал очевидно любимата му дъщеря да помни, че е невинен и е жертва на тъмни сили. Авторката основателно не се занимава с поведението на ямболското гражданство по време на процеса. По това време двете сестри имат за решаване жизненоважни проблеми, свързани със съдебния процес, а и темата не е включена в концепцията на книгата.
Но независимо от това въпросът не е маловажен, защото засяга реакциите на ямболии и преценката им за д-р Петко Момчилов. Една от първите реакции в защита на д-р Момчилов принадлежи на д-р Камен Гърдев от Ямбол. Във “Forum Medicus” през 1990,15.12, с.6, той публикува статията “Истината за д-р Петко Момчилов”.
Характеристиките са изцяло положителни: “прекрасен хирург, прекрасен човек, истински хуманист, аристократ по държание и народовед по душа”. Авторът на статията е негов колега и оценката за професионалните качества на д-р Момчилов се потвърждават от всички, които са го познавали и работили с него. Но в статията има един пасаж – много ценен – който е опит, заслужаващ внимание, за излагане на причините защо е избран за жертва. “Блестящата му медицинска и обща култура, голямата ерудираност, богатото му въображение, независимото поведение и спокойствие стават притегателни за доста млади и интелигентни лекари, пребиваващи по това време в града, това дразни властите, които искат по всяка вероятност да подчинят интелигенцията… Може би затова за жертва е избран един от колоритните представители, съчетаващ в себе си западната култура и дълбокия народностен корен”. В заключението си авторът предлага, ако обвиненията бъдат снети, ямболската болница “да се нарече на името на този уважаван, почитан и достоен лекар хуманист”.
На следващата година във в-к “Труд”, 13-16 декември 1991 г., бр.48, с.4, в рубриката “По следите на изгубеното време” Свилен Мишляков публикува статията “Кървавата Катя не съдеше, посичаше издънките на големите български родове”. Статията е разгромна, авторът е запознат с отношенията на местните управници към безупречния авторитет на д-р Момчилов. За Св. Мишляков обаче заговорът срещу доктора се заражда години преди “светлата дата 9-и септември”, когато брат му Никола Момчилов е представител на България в Обществото на народите. През 1938 г. той е назначен от царя за пълномощен министър в Лондон. А когато на 3 март 1941 г. Богдан Филов подписва Тристранния пакт, Никола Момчилов отказва категорично подкрепата си и прекратява дипломатическата си кариера. Богдан Филов го дарява със задочна смъртна присъда.
През 1946 г. представители на новата власт в България канят Никола Момчилов да стане министър на финансите, той отказва. Отказът трудно се преглъща. И авторът на статията пише: “Догадка е, но може би някъде в тези времена решават да си го върнат на брат му. Това е засега логичното обяснение на следващите събития“. Според Св. Мишляков „Кървавата Катя“ крещи неистово и гони от съдебната зала всеки, който е дръзнал да защити д-р Момчилов. По време на съдебния процес ямболии събират десет хиляди подписа в защита на д-р Момчилов. Ето защо авторът стига до същото заключение, до което преди него стига д-р Камен Гърдев: “Още на предварителното следствие д-р Момчилов схваща – това е нарочна, подсторена саморазправа с него и трябва да стане курбан. Премного е видял по широкия свят, за да не усети конците”.
В ямболския вестник “Делник”, бр.117 от 29 юни 1998 г. излиза публикацията на Таньо Едрев със заглавие “Другата истина за съдбата на д-р Петко Момчилов”. Познавах автора на текста. Беше личност, с която беше приятно да се общува. Любознателен, зареден с въпроси, отзивчив и винаги готов да се отзове на приятелски зов за помощ. С него за първи път заговорихме за д-р Момчилов. Ще цитирам само един пасаж от неговата статия. Онзи, в който говори като участник в епизода: “Тогава аз му добавих, когато Иван Чобанов беше секретар на съвета, аз бях зам.-председател по строителството, лично от Чобанов съм го чул, че за учудване имало такова писмо от Москва до Съвета за кончината на нашия съгражданин през 1975 г.“
В книгата случаят е предаден от Т. Едрев малко по-подробно: в писмото кратко се съобщавало, че ямболският гражданин П. Момчилов е починал в медицински институт край Москва“. И Иванка Сиромахова завършва: “Но очевидно няма да науча истината за неговия край!”
Книгата завършва с “Вместо епилог”.
Той се състои от четири изречения. В първите три обяснява на читателите защо не назовава имената на доносниците, клеветниците и провокаторите. Техните имена помни много добре и никога няма да ги забрави. За тях може да се напише друга, доста по-голяма книга, но защо ли?
А има защо! Заради онези, които ще дойдат след нас – да знаят, че техните предци са били истински българи, които са поставяли над всичко любовта към България и са жертвали живота си за нейното бъдеще.
Има защо! Защото “през тези няколко дена ямболии събират десет хиляди подписа против нелепото обвинение срещу д-р Петко Момчилов“.
Срещу десет хиляди подписа те засвидетелстват своята вяра в човешката му доброта, уважение към хората и готовността му да откликне на всеки зов за помощ.
Затова името и примерът на д-р Петко Момчилов няма да бъдат забравени!
Проф. Иван САРАНДЕВ
