Казусът „университетски болници” е нагледна илюстрация на изкуството да усложняваме и заплитаме най-простите очевидни неща.

Доцент или професор в университетска болница – това звучеше гордо, но преди години. Днес понятието „университетска болница” неусетно девалвира, ореолът му потъмнява. И защо?

Виновни са болничните директори! – отговарят от едната страна ректорите. Виновни са деканите и ректорите! – гърмят от другата страна болничните директори. А баснята „Орел, рак и щука” ни отговаря просто:

Кой крив, кой прав, не знам –

Товарът и до днес е там.

Тежкият товар, който лежи върху раменете на директорите на т.нар. университетски болници и на ректорите, така си стои непоклатим. Кой крив, кой прав не е ясно. Но в нашите медицински университети се вмъква ключовата дума застой.

Бяхме свидетели на всевъзможни дебати за университетските болници. Човек чете изявленията на ректори, на декани, на един министър, на парламентаристи… И очаква ясна визия, цялостна концепция и стратегия. А среща разсъждения в затворения кръг на съществуващото статукво, на същото мислене, белязано от диктата на търговското над академичното. Целият дебат протича в реплики, отделни изолирани идеи за „критерии, работни групи, бордове, изчистване на противоречията” и т.н.

Противоречия! Какви? Между кого и кого? Кой ще лекува болните, кой ще обучава студентите в университетската болница?… Дали това е измислена или реална дилема?

Чета болезненото откровение на ректора на МУ в Плевен проф. Гр. Горчев: „Става дума за изградени и добри университетски кадри, които нямат нищо общо с академичните дейности”. По-тревожен от този сигнал не може да има – академичната институция престава да бъде академична.

Практическото клинично обучение на нашите бъдещи лекари е тревожно. Студентите медици са някаква досадна ТЕЖЕСТ за лекарите клиницисти, наречени асистенти, доценти и професори, защото те си имат други по-сериозни всекидневни грижи, свързани с клинични пътеки, спазване на стандарти за среден престой на болните и т.н., и т.н. Студентите са един баласт в така наречените университетски болници.

Какво се случи у нас с университетските болници? Да потърсим отговор в мъдростта на народа: „Зарежи питомното, гони дивото!”. Ликвидирай завидните академични традиции в нашите медицински университети и гони въображаеми нови стандарти и псевдостандарти, копирани догматично и спекулативно от самонадеяни реформатори.

Костеливият орех на цялото ни днешно здравеопазване и в частност на университетските болници не е другаде, а в новата библия на болничния мениджмънт – всесилният Търговски закон. За болничните директори няма нищо по-свещено от тази нова библия на здравеопазването.

Не е нужно да бъдеш супер експерт, за да прозреш най-после, че гонитбата на търговско-икономическа ефективност в университетските болници работи против медико-образователната ефективност, против академичната мотивация на асистенти, доценти, професори и всякакви други академични труженици. Представете си – академични преподаватели без академична мотивация, неспасяемо изместена от търговската мотивация.

Какъв по-голям абсурд от това? Какви поражения за професионалното формиране на бъдещите наши лекари?

Споменатите по-горе противоречия между болничния директор и академичния ректор са програмирани в самата концепция на здравната реформа у нас, започнала 2000 г. Ако не се бръкне по-дълбоко в тази концепция („в раната”), смея да прогнозирам, че дебатите за университетските болници ще продължат в безкраен омагьосан кръг, в безсмислено люлеене между две крайни точки – търговското и академичното. Защото не може да има баланс и равнопоставеност между две неща, стоящи върху различни знаменатели.

Кой е общият знаменател на Болницата (директора) и Университета (ректора), когато става дума за СЪДБАТА на новата генерация медици, обучаващи се и специализиращи в тези болници и в тези университети? Отговорът е само един, защото и знаменателят може да бъде само един. Отговорът е един, напук на избуялия криворазбран  плурализъм, който изобретателите на нашата здравна реформа заложиха като капан на националната здравна сигурност.

Общият знаменател на университетската болница и университета се нарича ЕДИННА МИСИЯ.

Ако болницата и университетът имат единна мисия, техните противоречия се стопяват или остават чисто инструментални, оперативни. Днес противоречията между болницата и университета са не инструментални, а концептуално-стратегически, защото генералните им цели са различни.

Мисията от своя страна предопределя механизмите на управление. Общият знаменател на университетската болница и университета изисква непременно единен механизъм на управление. И най-гениалните „работни групи” не ще могат да уточнят „критериите” и да посочат „баланса”, докато болницата е търговско дружество, а университетът е държавна структура и са налице различни механизми на управление и финансиране.

Дилемата, до която сме стигнали, е тежка и решаването й не търпи компромиси. Тя може да бъде решена само радикално в стила на прочутия афоризъм на Айнщайн: „Проблемите не могат да бъдат решени със същото мислене, което ги е породило”... Но за това се иска категорична политическа воля, пределно ясна държавна политика, безкомпромисни ангажименти и отговорности от парламент до министри, болнични директори и ректори…

Можем да изберем само един от двата варианта:

• Или университетската болница трябва да стане отново държавна институция с безусловно държавно финансиране (реституция в най-добрия смисъл на думата);
• Или университетът трябва да стане търговско дружество с безусловни, а не половинчати пазарни механизми на финансиране (непозната за нас реалност – за разлика от здравеопазването, образователният сектор не се управлява чрез търговски закон).

Очевидно е, че вторият вариант засега в България би бил някакво недомислие (а и в света няма подобни варианти).

По необходимост остава първият вариант.

Някои считат, че спасението е в съчетанието на търговското и академичното начало. Десетгодишният горчив опит доказа, че това е невъзможно. Съчетават се само съпоставими неща, наивно е да говорим за равнопоставеност (криво разбрана). Тук става въпрос не за съчетание, а за хегемония – или академичното подчинява търговското начало, или търговското подчинява академичното (какъвто е уникалният казус у нас).

Учудване будят самоуверени изявления в печата на доценти и професори, че „Узаконяването на структуроопределящия характер на университетските болници ще даде едно ново начало…”. Крайно заблуждаващо е да дадеш на университетските болници статус на структуроопределящи заведения. Никъде в света те нямат подобен статус. В малобройните университетски болници просто ще работят най-високо квалифицирани лекари, които освен това ще обучават студенти и специализанти. Това е тяхната мисия. Пет-шест болници не правят национална здравна система.

В здравната система като цялост, като интегритет, структуроопределяща роля могат да играят само областните болници (в нашите условия) – те са гръбнакът на системата, който поема огромната тежест в най-масов мащаб. Другото ще бъдат увлечения и самозаблуди.

…И отново нещо за „критериите”. Човек не може да се начуди, когато чува, че в България има почти двадесет „университетски болници”. Та колко са медицинските университети в България?

Един прост въпрос е непростимо усложнен и заплетен поради спекулативни мотиви или от невежество. Простите въпроси могат да имат само прости отговори. Един университет – една университетска болница (примери в Европа колкото искате).

Да, но защо пък в София да няма петнадесет „университетски болници”. Нали „от София по-големо нема!..”.

И широката публика знае, че в София има само една, максимум две ясно изградени университетски болници. Нека и Първа градска болница, Втора градска болница, МВР болница и т.н. да бъдат учебни бази (по ясни правила), но те просто няма да бъдат университетски болници в пълния смисъл на думата, по структура и по статус.

Необходимо е ясно разграничаване на две понятия, на две структури:

§   университетска болница – цялостна самостоятелна лечебно-академична институция със специфична структура, адекватно интегрираща учебния и лечебния процес. Такива в България ще бъдат пет, максимум шест (две в София).

§   учебна база – отделни структурни единици на болница, акредитирани като база за практическо обучение на студенти и сключили съответен договор с определен университет при категорични ясни ангажименти по отношение на учебна дейност. Такива учебни бази могат да бъдат повече на брой, включително и частни болници.

Критерият коя болница да има статус на университетска е ясен и безспорен – тази, в която работят само или поне 90 процента академични професионалисти – асистенти, доценти, професори, и чиято лечебна дейност е неотделимо свързана, системно интегрирана с учебната дейност, а в известни аспекти и подчинена на учебната дейност.

Помпозната табелка УМБАЛ не звучи гордо, а фалшиво, когато е предназначена за суетата на болничните директори и за заблуждение на публиката. Тя може да звучи гордо и истинно само когато болницата и университетът са неотделими структурно-функционално и управленски, т.е. единна институция с единна мисия и отговорности.

Десетгодишният наш експеримент с управлението, структурирането и функционирането на университетските болници като търговски дружества е не само безплоден, но и опасен за формирането на бъдещите лекари в България. Времето на този експеримент изтече. Има думата Здравната комисия в парламента.

Проф. Веселин БОРИСОВ, дмн