Вие сте в: Начало // Всички публикации // 50 години от първата успешна органна трансплантация в България

50 години от първата успешна органна трансплантация в България

Проф. Христо Куманов за акцентите и поуките от историята.

През октомври 1964 г. по време на визитация тогавашният главен асистент в Клиниката по урология д-р Никола Атанасов каза: „Чухте ли какво е станало в Унгария? В Сегет са присадили бъбрек“. Шефът на клиниката проф. Стоян Ламбрев слушаше внимателно и отговори: „Щом са присадили в Унгария, трябва да се хвърлим и ние“.

Идеята на моите учители очевидно е била да бъдем в крак с новото, с това, което се прави в други страни, за да не изоставаме. След толкова много години си давам сметка, че нито моите учители, нито пък аз сме мислили за награди или за допълнителни пари. Просто имахме амбицията да бъдем наравно с други европейски страни.

Проф. Ламбрев обаче постави и въпроса как ще шием съдовете, защото те не бяха обект в работата на уролозите. Тогава бе решено да ме изпратят във Ветеринарно-медицинския факултет, за да видя как се оперират животни. Бях един месец командирован при проф. Бодуров и действително видях организация в операционна, видях отношение към среден тип животни – кози, овце и кучета. Там участвах в тяхната програма за операции върху животни.

След това в клиниката бе решено да започнем да оперираме кучета – възложено бе на д-р Кольо Николов и на мен. Операциите правехме в добре устроения вивариум в мазето на Втора хирургия в Александровска болница. В продължение на година и половина оперирахме около 35 безпородни кучета и бяхме много щастливи, когато едно от тях живя 6 месеца. След като научихме т.нар. съдов шев, възникна идея да отида в Унгария, в Сегет. Там във великолепна обстановка в клиниката всяка седмица оперираха по две кучета, макар да бяха спрели бъбречната трансплантация, защото възникнал въпрос защо точно в Сегет е започнала тази дейност.

След като се върнахме, бяхме спокойни, че съдовият шев е овладян и сме готови да правим операции на живи хора. Разбира се, за всичко това нито е говорено, нито е писано от моите учители. Започна трескава подготовка, трябваше да разберем какво съществува като законова и подзаконова уредба у нас. Нужно бе обаче да не отлагаме, защото от Унгария, от Източна и Западна Германия, от Англия вече се чуваше и пишеше, че извършват успешни клинични бъбречни трансплантации.

Решено бе да се оглеждаме и у нас – да не би някой да извърши трансплантация преди нас. През годините приятелски и колегиално винаги съм поддържал контакт с тогавашния доц. Николай Минков (вечна памет на всички) от Клиниката по урология в „Пирогов“ в името на това – да се помогне на болните. Минков сподели, че също се готвят да правят бъбречна трансплантация.

На 24 декември 1968 г. в тяхната клиника имаше едно дете – Илийчо. Оказва се, че е родено бебе в тежко състояние, несъвместимо с какъвто и да било живот (родено без мозък). Тогава доц. Минков експлантира двете бъбречета и ги трансплантира на Илийчо, с изведени навън уретри. Уви, те не проработиха. Този случай не е публикуван, но се знаеха и имената на хората, които подпомогнаха процеса.

При нас в Александровска болница, като по поръчка постъпи хубава жена от Врачанско на 42 години, която страдаше от ендемична нефропатия. След разговор с нас тя изяви желание, ако има възможност, да й бъде присаден бъбрек. Тя се лекуваше при нас 2 месеца, правихме й диализа в клиниката. През този период често наобикаляхме клиниката по неврология и неврохирургия в нашата болница. След тежка операция на човек с много голям мозъчен тумор оттам се обадиха, че тежко болният не е добре. Решихме този човек да бъде приведен в нашата предоперационна и със същите усилия, със същите лекарства да продължим да са борим за живота му. В един момент обаче, когато сърцето започна да дава недобри позиви за живот, решихме, че трябва да бъдем готови. Когато се разбра, че приближава exitus letalis, се обадих на ръководителите си Ламбрев и Атанасов, те казаха да повикам колегите – тогава бяхме 5 лекари и двамата хабилитирани в клиника с 54 легла. Случайно или не, на вътрешните телефони никой не отговори. Нужен бе анестезиолог – поръчаха да търся и случайно във Втора хирургия бе д-р Георги Тенев – опитен и уважаван старши асистент. Бях затруднен с колегите, но видях дежурният във Втора хирургия д-р Жорж Хилън, който бе специализант от Сирия (и в момента живее в България). Казах му да дойде да помогне. Открих друг наш специализант – д-р Спас Ашков. Бе към 19 ч вечерта на 1 февруари 1969 г.

След като сърдечна дейност на болния спря, изчакахме 10 мин и след това експлантирахме левия бъбрек. Тогава се работеше само с бъбреци, в Европа още нямаше чернодробни, белодробни или сърдечни трансплантации. Бъбрекът бе трансплантиран успешно и болната имаше диуреза. Бяхме изключително щастливи. Събитието не бе съобщено нито по радио, нито по телевизия и вестници. Но зам.-министърът тогава, психиатърът проф. Г. Настев бе разбрал. Дойде на 7-ия ден от трансплантацията и попита дали „искаме“ нещо. И проф. Ламбрев отговори: „Да се сложи един джамлък, за да се огради стаята, където е трансплантираната, откъм коридора“. По спешност от двора дойде майстор и сложи необходимото – така лекувахме болната два месеца. Но уви, след втория месец тя разви бронхопневмония…

Бъбречната трансплантация и трансплантацията на органи може би в България има една орисия – трудно си пробива път не толкова заради даряването на органа, колкото в нашите медицински среди се създаваше впечатление, че се прави нещо нередно.

След това на приливи и на отливи, без да държим връзка и без някой да ни кара да ускоряваме темпото, трансплантации се правеха спорадично. Донорска база бе неврохирургията на Александровска болница.

През 1976 г. помолих д-р П. Кондова, тогава директор на „Пирогов“, институтът да съдейства и да участват. Тя издаде заповед 13-14 от 7 май 1976 г. „задължават се всички завеждащи на клиники да подпомагат екипа за бъбречна трансплантация от Александровска болница“. Това остана обаче глас в пустиня.

Бих казал, че друг етап от трансплантациите на органи може да се свърже и с идването на акад. Ат. Малеев като председател на Медицинската академия през 1972 г. Той издаде заповед: „Задължително, при бъбречна трансплантация да се протезира уретерът с полиетиленова тръбичка към присадения бъбрек, който да бъде извън кожата на болния, за да може точно да се отчита, че присаденият бъбрек отделя урина“. Разбира се, това го приехме с малка обида. Но след толкова години виждам, че може би е бил прав поради многото сигнали (тогава не се казваха доноси) дали не се върши нещо нередно. Сигнали имаше от нефрологията, от хора, които искаха да отцепят хемодиализата, и др.

Когато завеждах Института по нефрология, урология, хемодиализа и трансплантация, съществуваше принцип – имаше ли трансплантация на бъбрек, на другия ден се пращаше писмен доклад до Малеев какво, как е станало.

Освен това неговият заместник по лечебната работа проф. Борислав Йорданов идваше при всяка трансплантация да види дали нещата са както трябва. Не е ставало дума какво ни трябва, колко пари струва, кой да получи медал или орден. Дори се говореше, че правим трансплантации, за да станем лауреати на Димитровска награда?!

Човекът, който за пръв път се опита да обясни на обществото и на лекарите какво означава  мозъчна смърт, е проф. Борислав Йорданов. Ние му помагахме с документи и публикации от чужбина, но той бе категоричен, че нашите имена не бива да присъстват. Защото говорим за мозъчна смърт, а не за задачи на нефролози и уролози. Излезе и наредба.

Така у нас бе въведено понятието мозъчна смърт. През тези години се случи да се сдобия с вестник „Гранма“ – издание на Кубинската комунистическа партия. Там Фидел Кастро, след като държи 6-часова реч пред младите комунисти в Куба, казва: „Ние сме бедна страна, нямаме пари да развиваме диализа, затова ще развиваме трансплантациите. И ако се налага – съгласен съм от мен да бъдат взети органи“. Действително кубинците правеха около 180 бъбречни трансплантации годишно.

По-късно се появи великолепният министър-председател на Испания Х. Р. Сапатеро, който също лично заяви, че е готов да дари бъбреците си. И дълго време Испания беше водеща страна по отношение на донорството.

Изводите – ролята на политиците, ролята на медиите е огромна. За да не се плаши населението, че ако нещо стане с някого, може да има тегоба или дебнене, за да се вземат органи.

Друг спомен е от времето, когато се беше чуло, че е възможно и България да участва в търговия с органи. Тогава като директор на Агенцията по трансплантация категорично и ясно заявих, че това не е възможно. Тогава (2006 г.) в България бе създадена нездрава обстановка за износ на кости от страната, по отношение на стволовите клетки, на роговица и т.н. Всичко това се отрази върху цялостното отношение към донорството и трансплантацията у нас.

Постепенно, след като и у нас бяха направени добри закони и наредби – на европейско равнище, още преди да бъдем приети в ЕС, много наши клиницисти и реаниматори се убедиха в същността на мозъчната смърт. За това спомогнаха много сегашният ръководител на реанимацията във Варна проф. В. Платиканов, реаниматорът в болницата в Плевен д-р Георги Димитров, колегите от Велико Търново и др.

Все съм задавал публично и повтарял въпроса защо от В. Търново, от Плевен се реагира при мозъчна смърт, на донорска ситуация, а от другите клиники не реагират. И досега от софийски клиники много рядко се чува за потенциален донор. Когато завеждах ИА по трансплантация, винаги съм се старал да присъствам на всяка донорска ситуация. Не може да се опише срещата с близките на починалия. Колкото мога, въз основа на данните от реаниматорите, обяснявах, че става дума за действително починали хора, но с биещо сърце, което означава, че има възможност за мултиорганна трансплантация.

Бих споделил и едно лично становище – когато се подготвиха всички съвременни документи за органно дарителство, остана изрично написано, че трябва да бъдат уведомени близките на настъпилата мозъчна смърт. Това действа успокоително. Дори и сега, и в бъдеще трябва да бъде така.

Искам да кажа, че срещата, която сегашното ръководство на МЗ направи с членовете на Светия синод, също е част от нещата, които също са необходими. Държавата в лицето на министъра явно се ангажира да направи трансплантацията у нас на високо ниво.

Мисля, че хората, които не желаят след смъртта си да дарят органи, би трябвало писмено да уведомят за това Агенцията по трансплантация. Преди време отказ бяха заявили около 7 хил. души. Десет години след това – мисля, че хората заявили отказ, също са толкова.

Смятам, че не е редно приживе хората да отиват в агенцията, или в общините, и да заявяват, че са готови за бъдат донор. Убеден съм, че трябва да се декларира отказ, а съгласието да бъде по подразбиране.

Ще акцентирам и върху друго. При срещите си с близки хора на починали от мозъчна смърт останах много положително изненадан, че винаги, когато разговорът е бил с млади хора, те са готови и разбират смисъла на донорството. Прекланям се пред тази младеж, която, като разбере проблема, отговаря – „Да, ще помогнем“. Пречките идват от по-възрастните хора.

Моят десетилетен опит сочи, че факторите, които обуславят неуспеха на трансплантациите, са: живот по време на преход от една политическа система към друга; непрекъснато търсене на оправдателни причини; недостатъчно материално стимулиране на дейността, особено на хората, които се занимават с донорството.

Факторите, обуславящи успех, са вечни в медицината и в живота: мотивация (такива бяха първите мои учители в тази сфера, те желаеха българската медицина да бъде на нивото на Европа); желание да се помогне на болните с тежки заболявания. Въпрос на чест е за всяка болница да развива такава дейност. Така е в Александровска болница.

Не мога да не споделя, че днес в Клиниката по урология на болницата продължават щафетата, имат графици кой кога пътува при донорска ситуация, имат графици за живо донорство, разполагат с обособена структура.

Уважавам усилията на министър К. Ананиев, който се ангажира лично. Уважавам позицията на правителството. Смятам, че направеното по отношение на белодробната трансплантация е добро начало – дано да се изпратят на обучение млади и мотивирани хора.

Всичко това говори, че духът на нашите учители е достойно продължен. Но не мога да оправдая пасивността на другите университетски урологични клиники. Вероятно търговският статут на болниците също е пречка, защото търговията е несъвместима с високоспециализираната дейност по трансплантация на органи, която е лакмус за качеството на медицината.

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.