Вие сте в: Начало // Всички публикации, Личности // Какво ново, докторе?

Какво ново, докторе?

В новата рубрика, стара като света, днес гостува доц. Арман Постаджиян

Лято, жега, горещо – по улици и по площади, в офисите, в градския транспорт, дори в болниците и в техните кардиологични клиники.

Звъни ми колежка. Разтревожена за майка си, приета по спешност със съмнения за инфаркт. Казва ми името на болницата, моли за съдействие. Тръгвам, без това и аз съм в тази посока.

Стоим пред кабинета на началника на кардиологичното отделение. На вратата четем името на предшественика му, твърде сложно за произнасяне българско име – не че имената с арменски произход са по-лесни. Доц. Арман Постаджиян звъни с молба да слезем на първо ниво – на етажа на коронарографиите, както го наричам. Чака ни – сдържано усмихнат, с живи и малко уморени очи. Представям му Мария – дъщерята на новата му пациентка. Оставям ги да си говорят – моята работа е важна, но може да почака, докато в работата на кардиолозите винаги става дума за живот.

Мария се насълзява, опитвам се да туширам напрежението, но как се постига това, когато става дума за майка? Докторът постига това много по-умело, а аз се дивя на спокойния му тон и разсъждения – тънка смесица между медицинска и житейска анамнеза, професионален анализ на бъдещото, независимо докъде води и колко дълъг ще е пътят!

Вече сме сами, очаквам монолог с малки подсказки. Не знам прав ли съм, но хората с вътрешно равновесие и осъзнато самочувствие не говорят много. Подхващам диалог…

- Кой е д-р Арман Постаджиян?

- Човек, който се е отдал до голяма степен на професията си, моли се по някакъв начин това да не е в ущърб на близките хора, гледа отблизо какво се случва в областта, в която работи – в кардиологията. При това погледът е насочен и в нашите, и в световните постижения с една единствена мисъл – това да бъде претворено в полза на българските пациенти, които стават все повече.

- Когато си в една професия, по-често се случва да си повлиян от някого, или пък става случайно?

- „Окончателна диагноза“ на Артър Хейли е книга, която в случая е повлияла на много хора. На мен – също. Няма да крия, че учих медицина и цялото ми следване беше подчинено на идеята, че ще бъда патоанатом. Винаги за мен патоанатомът е бил човекът, който разбира точно какво се случва. Вече в по-клиничния аспект на работата ми е трудно да бъда чак толкова прецизен и точен. Това е предизвикателството, което нас, лекарите, винаги ще ни заинтригува.

- Артър Хейли има и други книги – защо Арман Постаджиян не стана летец например?

- Да можеш да се поставиш в услуга на здравето на хората е нещо, което в един момент започваш да усещаш като призвание. Да имаш нагласата, че във всеки час от денонощието си този, от когото зависят спасяването или помощта за един човек, е усещане, което не много хора владеят. Всичко това за мен изисква специално разбиране и по-различно усещане към живота и към онова, което правя. Ето тези качества вероятно са ме направили лекар, а не летец.

- Професията ви ощетява много – и личността, и близките на лекаря. Струва ли си?

- Веднъж, когато вземеш решение какъв ще бъде пътят ти, жертвите по-скоро са за околните хора. Може да ги оцениш и като твои собствени, но са по-скоро „косвени жертви“. Приемаш, че това е тип работа, както бих го направил и ако бях летец. И при двата варианта бих се опитал да бъда най-добрият! В случая не знам дали медицината печели, а авиацията губи. Идеята е проста – да можем максимално да помагаме на хората.

- Кардиологията кога измести патоанатомията?

- Голям културен шок за мен беше фактът, че мога да работя с пациенти. Започнах кариерата си реално като педиатър. Фактът, че мога да общувам с пациенти и с техните близки, пречупи донякъде представите ми. Защото е добре да разбираш какво точно се случва, но реално не трябва да се къса връзката между конкретното действие и резултата, който се получава. Удовлетворението, което човек получава, когато работи клинична работа, е много по-голямо, отколкото в предклиничните дисциплини. А колкото до въпроса защо избрах точно кардиология, искам да призная, че в студентските години не съм мислил за това. Пътят ми започна реално с една докторантура при акад. Чудомир Начев и това бе единствената клинична докторантура в областта на кардиологията.

- Акад. Ч. Начев – достоен лекар, създал школа и последователи. Вие какво мислите за учителите?

- Аз съм невероятен щастливец от гледна точка на хора, с които съм имал честта да работя и смело ги наричам свои учители. Започнах с акад. Начев и той много ми помогна в общото разбиране на нещата. Той бе от хората с всеобхватно мислене, с интереси в много области. Непрестанното му желание за самоусъвършенстване водеше до едно –да  бъде все по-добър всестранно, не само в една област. Мога да кажа, че акад. Начев ме посвети в много от общите си интереси и разбирания.

Доц. Божидар Финков е следващият мой учител. На него дължа познанията си за инвазивната кардиология. И като споменавам тези имена, мисля, че с хора, които са широко скроени, се работи много лесно. Приятелството и доверието също са особено важни и тогава усещаш работата си не просто като задължение. Затова имаме свой израз:“ Ние не ходим на работа, ние се срещаме с приятели!“

- Общуването с пациентите и с техните близки е особена тежест. Как се справяте?

- Убеден съм, че за да преборим сърдечно-съдовите заболявания, е необходима изключителната помощ на пациента. Сами лекарите не могат да се справят. Не може да мине изследването, да поставиш диагноза или стент, да напишеш терапията и да отпратиш пациента. Ние не трябва нито за миг да забравяме за комуникацията с болните. Ако човек не е участник в собственото си лечение, при това убеден участник в целия процес, ние не можем да бъдем оптимисти за добър краен резултат. Най-малкото, за да мотивираш пациента за немедикаментозни мерки , за начина му на живот, е необходим много задълбочен разговор. Тези неща са лесни на приказка, всеки ги знае, но малцина ги прилагат. В началото болният е уязвим, но това е моментът, в който трябва да достигнем до самия човек.

- Говорим за начин на живот, за вредни привички…Разбирам, че не пушите лула като акад. Начев, но имате ли обяснение защо повечето кардиолози пушат?

- Ами…/тежка въздишка/. Трудно може да бъде дадено логично обяснение, но във всеки случай си спомням моя учител в педиатрията. Той твърдеше, че лекар за лекаря е също пациент. Много често ние живеем така, като че ли на нас не може да ни се случи. Когато самите ние прекаляваме с рисковете, които добре познаваме, се случват случки.

- Във вашата професия натрупванията са особено важни – на опит, на знания, непрекъснато продължаващо обучение. Трябва ли обаче да побелееш, за да започне възвращаемост?

- Естествено, всичко идва с опита и с годините, но чак побелял? Натрупванията, самоусъвършенстването са важни, за да дойде времето, в което помощта ти за хората не подлежи на съмнение. Тези неща ти дават самочувствие, увереност, спокойствие. Не може на 25 години да си много добър лекар, не може и обратното – да чакаш с възрастта професията да почне да ти дава. Моите години не са чак толкова много, все още съм от категорията на онези, които продължават да учат и да дават. Но идва един момент, в който нещата се променят и именно тогава не бива да забравяш откъде си тръгнал…

- Стигаме и до основния въпрос – какво ново, докторе? И в клиниката, и в научната работа?

- Във всеки случай позитивен е фактът, че лечебните заведения, в които се извършват коронарографии и катетъризации, са все повече. Постигнато е нормално покритие на цялата страна. Смея да кажа, че Клиниката по кардиология на болница „Св. Анна“ е на едно добро ниво. Освен това цялата система е достъпна, не се чака за подобни манипулации и това е положително. При нас вече има нов апарат за радиофреквентна аблация при пациенти с резистентна артериална хипертония, които се лекуват с 4 и повече препарата и независимо от това кръвното налягане поддържа високи стойности. Това е конкретната новост и професионално предизвикателство. Успоредно с това най-важното за мен е да видя усмихнати хора, работещи в кардиологичното отделение. ..

Разговаряме на първо ниво, на етажа на коронарографиите. И сега се сещам къде съм виждал усмивката на лекаря. Пред залата има дъска, на която се изписват имената на всички, които подлежат на изследване за деня. На влизане, когато процедурата започва, поредният номер с името се огражда с червен полукръг. На излизане – кръгът се затваря. Като усмивка, нарисувана от живота…

- Предизвикателствата в Катедрата по Обща медицина на МУ в София също не са малко, продължава доц. Постаджиян. – От миналата година има промяна и изучаването на специалността преминава от втори в четвърти курс. Това ще даде възможност студентите да напреднат в материала и нашите асистенти, които са и клиницисти, ще могат да обсъждат с тях много случаи и пациенти. Второ предизвикателство ще бъде и работата със специализиращите лекари. Наистина оценяваме реалностите, че един ОПЛ не може да отдели време и да зареже своята практика. Трябва да помислим за форми на дистанционно обучение, но съм убеден, че образователните процеси трябва да са продължаващи.

- Суетата пречи ли на работата – вие дори работите в кабинет с чуждо име на вратата.

- Мисля, че времената вече са други. Аз съм живял и на вододела между двете епохи. Да бъдеш професор или доцент беше изключително важно. И сега е вероятно така, но процедурите и нещата като че ли са по-опростени и достъпни. Суетата е лошо нещо, когато човек реши да пречи. Когато обаче създава условия за работа, продукт и друго нещо, суетата може да бъде полезна. Никога не съм харесвал професори , които работят на принципа „след мен потоп“. Да създадеш условия за работа в една клиника например е безценно качество.

- Умеете ли да се радвате на чуждия успех, на успеха на колегата?

- Определено да! И съм изключително удовлетворен, ако по някакъв начин съм участвал или допринесъл за този успех. В една клиника трябва да има изключителна взаимозаменяемост, всеки лекар да може да прави повече неща. Винаги е важно да имаш сигурен гръб. Да обсъдиш с някого, да вземете най-правилното решение. Два чифта очи винаги гледат по-добре. Това да потърсиш мнение, да обсъдиш не е слабост. Това е възможност да обмислиш най-добре нещата при даден тип ситуация. Ако ние, лекарите, сме притиснати до стената и няма с кого да обсъдим, да коментираме преди вземането на решение, по-добре да караме такси.

- Кардиологията като хоби – имаше подобен нюанс в разговора или така ми се стори…Но какво още като хоби?

- Хубаво е човек да намира време за себе си и за най-близките. Десет дни някъде с любимите хора не е много, но е достатъчно, време за спорт, начини да се отделиш от делничните грижи. Аз се разтоварвам като правя различни от всекидневните задължения неща – дори и да имаш много задачи, но извън работата, това пак е форма на почивка.

- Има ли универсални правила, съвети за здраво сърце ?

- Трудно е да се каже. Живеем в интересни времена, Европа кипи, у нас не е по-леко, стрес, напрежение – всичко това се отразява на хората. Грижите и задълбочаването в проблемите не помагат на сърцето и на здравето като цяло. Много се надявам пациентите да разберат, че те са активна част от „играта“. Всеки тип промяна, особено лекарствената, трябва да бъде затвърждавана за дълъг период от време. Ако се усещаш добре, това не значи, че си оздравял. Убеден съм, че най-добрата формула към оздравяването е да имаш лекар, с когото си изградил доверие. Има ли доверие, има и резултат!

- Казват, че усмихнатите хора, оптимистите по-рядко страдат от инфаркт?

- По принцип емоциите са определящи за човека не само когато се случи нещо, но и ако се случи, как ще го преживее. Със сигурност хората с по-ведро отношение към себе си и към живота около себе си живеят по-дълго и по-щастливо.

- Какво ще си пожелаете в професионален и в личен план?

- Здравето е изключително важно, то е безценно. Искам хората около мен да бъдат здрави. В работата нещата да се подобряват с добър екип от усмихнати колеги. А съвсем в личен план си мисля и за наследник, което е едно разумно пожелание…

Изпращам своя домакин до втория етаж. Доц. Арман Постаджиян влиза в кабинета, на чиято врата „виси“ друго име, а аз оставам в коридора. Много хора чакат информация за своите близки. Една жена се приближава до мен и пита как се казва този симпатичен доктор? Бавно назовавам името му. Как, повторете? – настоява тя…

Казах ли ви, че арменските имена са сложни?

Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.