Парадоксалната ситуация около областната болница в Ловеч за пореден път показа, че за здравеопазване не бива да се говори самоцелно. Още по-малко – да се действа рязко и грубо. Месеци наред лечебното заведение бе определяно като застрашено, фалирало, обречено на изчезване и т.н. Изредиха се много коментатори – от градски, областен и национален мащаб, които повече констатираха ситуацията, а по-малко предлагаха работещи решения. До Ловеч ходиха мнозина, изпратиха „оздравителен отряд“ от експерти. И все изчисляваха – приходи, разходи, дългове, неработещи структури, неизгодни договори. Месеци наред не се разбра как – навреме и реално – може да се помогне на болницата. В храма влизаха и излизаха търговци с дебели тефтери, администратори със сметачни машинки, служители не на Ескулап, а на Мамон.
Всъщност месеци наред рядко бяха споменавани хората от болницата – лекари, медицински сестри и акушерки, служители. Те оставаха скрити зад понятието болница в криза.
Жалко е, че тъжен случай обърна схемата. Пътните инциденти край Микре станаха неформален повод да се заговори отново – но не за болницата в Ловеч, а за медиците на Ловеч. Интервюират ги, канят ги, поздравяват ги. Но често забравят да попитат – не сте ли вие същите медици, които месеци наред работихте в отделенията, в кабинетите, в лабораториите, край апаратурата, без да получавате заплати? Не давахте ли дневни и нощни дежурства, неспокойни за своите домове и деца? Не оперирахте ли, не превързвахте ли, не лекувахте ли в условия на безпаричие и недоимък? Защото истината е, че и без извънредна ситуация, медиците на Ловеч нито за миг не са нарушавали правилата за своята работа, която – чак сега – някои наричат призвание.
Стигна се дори до твърдението, че случаят край Микре е доказал потребността от болница. Тази потребност е с над вековна история /болницата е създадена през 1892 г./, потвърждава се всеки ден и час оттогава, всеки делник и празник.
В историята на проблема Ловеч се оглеждат всички несъвършенства на прехода, на избрания здравноосигурителен модел и неговите ограничения, на абдикирането на държавата от пряк ангажимент, на нормативния безпорядък в системата. Как всъщност е възможно държавата /с 51% участие/ да отговаря за състоянието на една болница, като само сменя състава на борда? И дори няма лостове да прекрати един неизгоден договор? Как е възможно толкова време да не бъде намерено адекватно решение по темата за лечение на неосигурените, по въпроса за лекуваните по спешност, но нехоспитализирани болни, по проблема за задължителните за областна болница структури, за които няма отделни клинични пътеки. Сега възниква и въпросът как да се осигурят средства за нарасналата минимална работна заплата, когато приходите за свършена работа остават приблизително същите. Все неща, за които се пише отдавна…
Днес е друго – лекарите на Ловеч в напрегната, но не необичайна за професията им ситуация, показаха открито истината за своя труд. Записаха с ярки букви името на болницата върху здравната карта на страната.
Независимо, че случаят ще отшуми, урокът за всички, които позволиха болницата в Ловеч да бъде в толкова тежко положение, остава. Урокът е кратък – да не гледаме на здравната система като на приход и разход. Да свалим финансовите очила и да оценяваме здравеопазването като лечебна, хуманна, обществена територия. И още нещо – урокът от Ловеч се отнася и за други болници – във Враца и Видин, в Поморие, в Стара Загора…
Деликатната сфера на медицинските и здравните дейности изисква сериозни промени не на парче, а по принцип – в закони и нормативи, в правила и изисквания. Медиците са там, където са необходими. Въпросът е къде точно се намират вземащите решения?
