Вие сте в: Начало // Всички публикации // Професор Витан Влахов – осемдесет години по пътя

Професор Витан Влахов – осемдесет години по пътя

– Проф. Влахов, честит юбилей! Как се чувствате от върха на тези години – как изглежда професията?

– Изглежда чудесно. С удоволствие чествам този юбилей, защото с удоволствие съм живял 80 години, продължавам да работя и работата да ми доставя удовлетворение.

– От къде се роди интересът Ви към молекулите, случайно ли човек попада в една професия и една гилдия, или има нещо извън нас?

– Нямах съмнение, че ще следвам медицина. Завърших и станах участъков лекар. Две години бях селски лекар – бяха чудесни години. Тогава исках да ставам невролог, участвах активно в кръжоците по неврология с видни професори. Като ме попитаха къде съм, казах – село Камено, Плевенско. Тогава професор Д. Пасков си търсеше аспирант, за да го ръководи за кандидатска дисертация. Професорите ми казаха – вземи да се обадиш и кажи, че ние те пращаме. Отидох, казах добър ден, професорът се сети, каза подай се документите. И така станах аспирант на проф. Пасков. Той стана първият ми учител. Много високо ценен мой учител. Той създаде у мен култ към чистотата на факта. Това, което ни учеше, беше – може един факт да откриете, но той трябва да остане такъв во веки веков. Без обяснения – или е факт или не. Той ме насочи към мозъчното кръвообращение, а у нас тогава никой не работеше по тази тема.

– Други по-опитни хора в годините, които са Ви наставлявали?

– За втората голяма дисертация – за доктор на науките, благодарих на всички в залата. Защото, въпреки всичко, големите стари фармаколози винаги са ме подкрепяли. Нищо лошо не мога да кажа за проф. Петър Николов, акад. Веселин Петков, които винаги са били моя опора.

– Юбилеите, освен за празнуване, са и за равносметка – за най-големите пробиви и постижения, залегнали в учебниците по фармакология.

– Имал съм щастието и късмета да работя в области, които са били в началото на проучвания в световен мащаб и в България, още повече. Има неща, които и сега ме радват: мозъчното кръвообращение, експерименталната фармакология – написал съм монография по темата. Когато бях в САЩ и влязох във водещия институт по мозъчно кръвообращение, директорът на института каза – разполагам с много малко време, знаех, че ще дойдете. И имам само един въпрос: каква заплата очаквате? Отговорих, че не съм там, за да оставам, а за да видя института. Отговорът беше – моят заместник ще покаже всичко. И все пак, ще говорим ли за заплата? Отговорих, че се връщам в България. Всичко, което сме направили у нас, а по-късно и в Германия с един от водещите специалисти, са неща, които и сега ми доставят удоволствие.

Друг парадокс – открихме, че лекарствените средства по различен начин влияят на различните части на мозъка – по един начин на кората, по друг на подкорието. Бях много горд с тази разработка, която е публикувана в много хубаво списание. Но не е цитирана. Обаждам се на проф. Захари Кръстев и му казвам, че съм отчаян, защото една от най-хубавите ми работи не е цитирана. Той отговори, че е нормално, ако се вземе предвид от коя година е. Утеши ме, че няма как, че при всички е така. До днес хубавите ми работи не са цитирани.

Като махнем експерименталната част, основно свършеното е в сферата на клиничната фармакология. Става дума за първата самостоятелна катедра, която ръководих. Имаше добри насоки: клинична фармакокинетика – какво става с лекарството, когато попадне в организма, как се разпределя и какво прави. Много проучвания направихме по темата, съвместно с чуждестранни партньори. Някои от нещата останаха в литературата като факти – при цефалоспорините например има различно разпределение и попадат в белия дроб. Доказахме го по начин, който бе описан в най-добрите медицински списания. Или за ципрофлоксацин – доказахме как може да се използва при цистити, заболявания на черния дроб. Вече няма нужда от цитиране, защото тези факти се знаят. Което е най-хубавото признание.

Друга посока, в която сме били пионери, е фармакоепидемиологията – изследва се какво става с населението като цяло под влияние на лекарствените средства, какъв е рискът от нежелани реакции. Публикували сме една голяма студия с американци и германци, испанци и италианци, унгарци и израелци – изследваме вещества, които водят до агранулоцитоза, до апластична анемия. Тогава поставихме началото на фармакоепидемиологията, в България бяхме първите. Независимо от всичко друго, в някои страни географски преобладава риск от нежелани реакции, които не се срещат в други страни. Например се оказа, че широко познатият препарат метамизол води до агранулоцитоза. В Германия, Испания и Италия предизвиква това състояние, у нас – не. Тогава бе създадено понятието географска хетерогенност на риска от възникване на нежелани реакции. Това понятие също остана в литературата. В стремежа да установим каква е тази географска хетерогенност, минахме към един трети раздел, който е актуален и до днес – фармакокинетиката. Питахме се има ли в българите нещо особено, генетично заложено, което не им позволява да развиват странични реакции? Въпреки изследването на ензими и другата работа, не открихме нищо категорично. Но отхвърлихме, доказахме, че не са тези ензими, за които предполагахме. Фармакогеномиката тепърва ще се развива и ние под влияние на това организирахме един голям симпозиум в България, който се отрази в цяла Европа – за индивидуализиране на фармакотерапията. И днес като видя учебник по темата, потривам ръце и знам, че постигнахме много. Приятно е усещането, че си допринесъл с нещо полезно. Така, както се почувствах удовлетворен, когато получих оценка чрез наградата „Медик на годината’2001“,

– Да се върнем към един социален феномен – семейството, рода…

– Тази картина при мен е спокойна, няма изненади и стрес. Имам трима сина, които се борят в живота, колкото могат. Аз не мога да им помогна, защото работят в други области. Единият стана фармацевт, реализира се активно в сферата на западната фармация. Аз съм лекар и съм клинично настроен, няма как да му помагам много, защото цялата индустрия е насочена към доходност повече. По-скоро съм склонен да критикувам индустрията. Другият ми син е цугтромбонист, свирещ в Софийската филхармония, доволен и щастлив с две деца, мои внучета – сега е в Швеция, продължава да свири и да преподава. Третият ми син е като в приказките – психолог, пише стихове на английски, всички него гледат, има едно дете. Ние сме много задружно семейство, съпругата ми е офталмолог, преподавател и доцент. И двамата сме били много заети, всеки се е радвал, когато имаме време и можем да бъдем заедно. И досега е така, винаги е празник, когато можем да се съберем. Може би е по-добре така, отколкото да се блъскат един в друг хората.

– Кога се чувствате уморен, неудовлетворен? На 80 години как е съотношението дух – материя?

– Човек обвинява материята малко – ти бе, материя такава, защо не отговаряш на духа ми, защо ме предаваш? Все пак трябва да се движим, да имаме сили, да живеем. Може би сега – на 80, го почувствах по-рязко, отколкото на 75 например. Това е животът – не можем да живеем дълго, без да остареем. Въпреки че търсим лекарство против старостта, не сме близо до откриването. Но да отсрочваме старостта е доста добро постижение, все пак. Въпросът за умората предлагам да дискутираме, когато стана на 90 години. Не изпитвам отегчение от труда, от работата, от живота, защото животът продължава. Продължавам да участвам в клинични проучвания, да работя, да консултирам колеги, участвам на конгреси с доклади, участвам в комисии за избор на нови доктори, доценти и професори. И ми е интересно, защото следя как се развива науката. Приятно е, когато комисията е от моята специалност, защото ми казват – Вие сте началото. Хубаво е, когато чета една научна работа, да си кажа, че не я разбирам съвсем. Прогресът е огромен. Днес фармакогенетиката и фармакогеномиката са много напред.

– Така е, в деветото десетилетие вече има друга мъдрост…

– От една страна, човек поглежда критично към някои неща, а от друга страна – с възторг към това, което е постигнал. В областите, за които говорихме, ние бяхме първите в България, които са в основата на съвременната медицина. Радвам се, че в последната година, независимо дали у нас или в колаборация с други страни, всички изявени учени и клиницисти са мои бивши асистенти. Струвала си е значи работата – например доц. Е. Гачев, проф. Д. Терзииванов и много други. Или от Германия като ми кажат – вашите хора са много добри – радвам се. Очаквам с нетърпение да видя какво ще направят.

– Как бихте формулирали личния принос на проф. Влахов в клиничната фармакология?

– Има много какво да се каже. Това, за което говорихме – подходите за индивидуализиране по отношение на отделни препарати – цефалоспорини, аналгетици при болни с бъбречни увреждания, при възрастни хора, всичко това се оказва много актуално. Много рано започнахме да говорим за лекарствена политика – какво е необходимо и как тя да се направи. Нашият опит е на ниско ниво. Проблемът ми беше лекарствената политика в болницата, в която работех. Как да направим болницата добра, да лекува и да не харчи много пари. В ИСУЛ, където е Катедрата по клинична фармакология свършихме огромна работа за антибиотиците и приложението им. Това са практическите ползи от клиничната фармакология.

– Умните хора трябва да го приложат за цялата система – сега най-много се харчи за медикаменти – биологични, биоподобни, скъпи лекарства.

– Това с биоподобните е голям и нов проблем – биологичните продукти и техните еквиваленти – генеричните биоподобни. Трябва да се обсъди въпросът кое кога да се направи.

За хобито – допълване и пречупване.

– Този въпрос е право в целта. Нормално е, когато професията е толкова интересна, човек да бъде увлечен и да я прехвърли в частния си живот. Увлечен съм по отношение на спорт, планини, алпинизъм, ски и здраве. Много съм направил, но си е хоби. Бях дълги години планински спасител, председател на Планинската спасителна служба. И съм много щастлив, че сега съм почетен председател, защото той не прави нищо – да гледа и да се радва на направеното, и да не се бърка повече.

– Пропускаме ли нещо от житейския и професионалния път?

– Другата ми слабост, за която и от Министерството на здравеопазването са ме търсили много, са допингът и употребата му. Бях председател на антидопинговата комисия, това е по средата между професионалното и хобито. Кой друг, освен фармаколог, може да прецени кое е допинг и кое не? Вече допингът се е превърнал в диагноза. Все повече спортисти се увреждат не от спорта, а защото приемат хранителни добавки. Натрупването на изменения в организма води до появата на нови нозологични единици. Когато един лекар се чуди защо атлетът има сърдечна недостатъчност на 40+ години, трябва да предположи, че причината е в лекарствата и добавките, които спортистът е приемал, за да печели медали, да играе по-хубаво тенис, да изглежда добре. Всичко това води до болестни процеси. Бях и в световната агенция по допингов контрол, участвал съм в основаването й. Приятно е усещането. Не може да се иска от организацията, която контролира употребата, да дава съвети как да избегнете да ви хванат. Смисълът е – не взимай!

– Имате ли Ваш девиз, икона?

– Нямам икони за следване, но харесвам конфуцианството, аз съм нерелигиозен, но вярващ. Харесвам максимата на Конфуций – къде отиваме учительо, а отговорът е – по пътя, пътят е важен, а не целта. Мисля, че е така. И мисля да продължа по пътя.

– А сега накъде?

– Да се радваме на идващите дни, да се радваме на пътя, който се открива и който се надяваме, че ще успеем да извървим.

– Малко за името Ви?

– Витани или Витания в българската Библия е селото, в което Христос е вдигнал Лазар и го е съживил.

– Мислите ли дали има живот във вселената, освен на Земята?

– Убеден съм. Не е логично само на едно място да има живот. Вселената става все по-необятна.

– Вярвате ли в прераждането?

– Не. В оставянето на спомен и в паметта – да. Духът остава.

Разговаря Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.