Вие сте в: Начало // Всички публикации // Спомените на Елоиз

Спомените на Елоиз

Пътуването със самолет от Париж до София е сравнително кратко. Но когато късметът те срещне с непознат приятен човек, случайно попаднал на мястото до теб, с когото разговорът потръгва леко, пътуването става запомнящо се.

Така се запознах с Елоиз Мае Коби, нетърпелива да прегърне българските си приятели и да види за първи път страната ни…

От дума на дума тя спомена, че наскоро е чествала 80-ия си рожден ден и е била щастлива на празника.

- Не съм мислила, че ще доживея тази възраст, защото в моите младини животът беше труден. 37 години съм работила като медицинска сестра – нелек труд, особено когато всеки ден се грижиш за тежко болни хора.

Елоиз – какво хубаво име, което напълно подхожда на достолепната, мила, спокойна дама, с лице озарено от красиви сини очи, излъчващи младежка жизненост. Тази жена събуди любопитството ми. Заразпитвах за живота и за работата й, защо е избрала такава професия, имала ли е интересни преживявания, спомени… Тя се изненада, че случайно срещнат човек се интересува от нея, вместо да се забавлява във Фейсбук. След кратко колебание се отпусна и върна лентата в младите си години. Заразказва, сякаш спомените бързаха да се вместят в двата часа и половина полет.

- Родена съм в Бретан и на 16 години се озовах в Париж. На 20 години станах санитарка в болница „Ротшилд“ и завърших курс за болногледачки. В държавните болници по принцип човек има възможности да се развива. Не зная дали в България сте чували за Симон Вейл – една велика жена, която почина наскоро. Благодарение на нея в държавата се подобриха много неща, в т. ч. и в нашата сфера. Тя два пъти бе министър на здравеопазването и създаде редица закони. В един от тях се даваше право на болногледачите, които искат да учат за медицински сестри, да се признава натрупаният практически опит. Възползвах се от тази възможност. Когато се дипломирах, постъпих на работа в отделението по пулмология на Клиниката по белодробни болести към болница „Св. Петриер“. Клиниката беше разположена на 3 етажа – на всеки етаж по едно отделение. Нашето имаше 36 легла – винаги заети. Първоначално бях притеснена и несигурна, но скоро разбрах, че там е моето място.

Екипът се състоеше от завеждащ, 3 лекари, 3 медицински сестри, 3 болногледачи. Дневните смени бяха по 8 часа, а нощните дежурства – по 10.

Графикът беше натоварен. Сутрин сестрите започвахме работа в 6.30 часа. Първата ни задача бе раздаване на предписаните лекарства и вземане на кръв за изследвания. Следваше тоалетът на пациентите – дейност, която не беше наше задължение, но аз я вършех по собствена инициатива, защото това беше времето, когато можех да поговоря спокойно с болния, да разбера как се чувства, какво го тревожи, стабилен ли е психически, има ли някакви проблеми. Беше и възможност да огледам тялото за евентуални декубитални рани. После поставяхме системите, химиотерапията и каквото друго е предписано…

След като приключим сутрешните си сестрински задължения, идваха лекарите.

До 11 часа изписвахме пациенти, а от 13 – приемахме нови.

Следобед уреждахме визити за консултации и допълнителни изследвания с лекари от други специалности, както и пишехме рапорт за следващия екип. Накрая зареждахме табличките с лекарства за другата сутрин.

По време на нощните дежурства екипът се състоеше от една медицинска сестра и един болногледач. Ако възникне проблем, обаждахме се на дежурния лекар по клиника.

Професионалните контакти между лекари и сестри бяха по-продължителни и задълбочени по време на визитация. Тогава лекарят се интересуваше как се чувства болният, в каква кондиция е, как е психически, има ли някакви извънредни оплаквания и др. Това беше важно, защото в отделението лежаха хора в тежко състояние, повечето от тях онкологичноболни и те се нуждаеха от постоянен контрол.

На практика всяка сестра имаше „свои пациенти“, за които се грижеше от приемането до изписването. Помня, че един ден завеждащ отделението ме попита защо само моите болни нямат декубитални рани от залежаването. Обясних, че когато им правя тоалета, масажирам съответните точки профилактично, а после често променям позицията на тялото в леглото. Причината по собствено желание да правя това бе проста. Ако пациентът има раничка, за мен това означава повече работа, а за него – повече болка. Явно „славата“ ми се разнесе, защото големият шеф – началникът на клиниката, пожела да правя това за пациентите от трите етажа. Но моят шеф не се съгласи и каза – тя остава тук.

Болничната дейност е екипен процес. Когато има добро взаимодействие между колегите, напрежението е по-малко, а това се отразява благотворно и на пациентите, и на качеството на работа. Болните усещат кога нещо не е наред и това ги притеснява, стресира, влошава състоянието им… Когато в отделението цари спокойствие, атмосферата е различна. В очите дори на най-тежко болните се чете доверие и благодарност за грижите. Това е мотивиращо… Пазя много приятни спомени от моментите, когато съм чувствала, че трудът ми е оценен.

Имало е случаи, когато излекувани пациенти от благодарност са ни предлагали пари. Това обаче е строго забранено. Но вижте този пръстен. През 1976 г. ми го подари виетнамец, който лежеше в отделението. Веднъж той ме попита дали камъкът на пръстена, който носех, е естествен. Отговорих, че не знам. Тогава неговата жена, която бе на свиждане, взе пръстена, близна камъка и каза, че е фалшив. Поговориха нещо, което не разбирах. На другия ден получих пакетче, в което имаше красив естествен камък. Сложих го на пръстена и го нося до днес.

Ролята на медицинската сестра като посредник между пациента и лекаря е изключително важна не само от професионална, но и от психологична гледна точка. Доверието е свързващото звено. Когато сестрата успее да фокусира върху себе си доверието и на пациента, и на лекаря, тогава кръгът се затваря и всичко е наред…

С годините обаче нещата в здравеопазването се променяха. Навлязоха нови форми за контрол. Административната работа на медицинската сестра ставаше все повече, а това беше за сметка на времето, предназначено за пациента. Според новите правила бяхме длъжни да описваме всяко свое действие. Тетрадката беше постоянно в джоба ми: 1 инжекция – веднага описвам; 1 хапче – описвам. Тези промени се наложиха от нуждата болниците да се защитят от жалби на пациенти. Законът го позволяваше и пациентите се възползваха от всяка възможност да бъдат обезщетени. Беше ужасно напрежение. По този начин работих една година. И после се пенсионирах – с облекчение.

Днес ситуацията продължава да се влошава. Тъй като осигурителните каси заплащат медицинската дейност, болниците като на конвейер извършват все повече интервенции за пари. Заместиха стационарното лечение с амбулаторно, което увеличи нашата работа – повече пациенти, повече грижи и писане. Стремят се към рентабилност и съкращават медицински сестри. В резултат – повече работа, по-малко персонал.

Днес все по-малко млади момичета отделят 3 години от живота си, за да учат за медицински сестри. Имам чувството, че само ако не намерят по-добра възможност, се насочват към тази професия. И ако го направят, влизат в болницата като в офис. Работят формално, няма го милосърдието, което имаше преди.

Грижите за старите хора също се влошиха. Сега един болногледач се грижи за около 30 възрастни. В тази сфера вече почти няма медицински сестри.

Франция обаче продължава да се гордее със своето здравеопазване, което все още е сред най-добрите в Европа. Жалко е, че системата позволява болният да бъде приет като портфейл, а не като страдащ човек…

Елоиз се върна от спомените към настоящето, след като стюардесата прекъсна разказа й с молба да затегнем коланите. Самолетът се приземяваше…

Приятелите очакваха нетърпеливо своята гостенка.

А ние се разбрахме да й покажа красива София…

Кристина ПЕДРОН

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.