Докторският паметник – вечна светиня
Никъде другаде по света няма такъв паметник – сътворен в знак на признателност към медици, отдали собствения си живот за спасяване живота на стотици други хора. Става дума за Докторския паметник, сред т.нар. Докторска градина, зад народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в столицата на България.
Изграден е по проект на акад. Антоний Осипович Томишко, руски архитект от чешки произход (роден на 25 март 1851 г. в Чехия, починал на 20 октомври 1900 г. в Санкт Петербург на 49 години). В изработката на паметника е участвал и италианецът Луиджи Фарабоско. Средствата за изграждането са събрани с подписка, в която са се включили хиляди руснаци и българи, а също и чужденци от различни националности.
Монументът представлява пресечена четириъгълна пирамида, съставена от едри каменни блокове, на чийто връх е разположен гранитен саркофаг. Върху четири страни на саркофага са изписани местата, където са били най-кръвопролитните сражения: Плевен, село Мечка, Пловдив, Шипка. По лицевата страна на всеки каменен блок са издълбани фамилиите и инициалите на 529 лекари и санитари, загинали в боевете през Освободителната война. На западната страна е поставен скромен надпис : „Медицинскимъ чинамъ погибшимъ в турецкою войну 1877-1878 г.“ В оригиналния си първоначален вид паметникът е имал осем бронзови венци с диаметър около 80 см, закрепени вертикално по два в краищата на всяка една от стените на постамента. Но… каква ирония на историята?! Венците, просъществували непокътнати повече от сто години, през 90-те години на миналия век са откъртени и откраднати. Отлети са и са монтирани нови венци. По-късно и те изчезват…
През 1889 г. теренът около паметника е оформен като парк по проект на швейцареца Даниел Неф. Сега вълшебният кът с вековни дървета, кичести алеи и ароматни цветя прославя столицата ни. Там в делнични и празнични дни играят деца, целуват се влюбени, разхождат се млади и възрастни. Не само на Трети март, но и в други дни паметта на загиналите медици се почита и чества с венци и цветя. Така уникалната саможертва остава в историята.
Доц. Тодор Керин
Студентът медик B. М. Бехтерев – доброволец в битката за Плевен
Академик Владимир Михайлович Бехтерев (1857 – 1927 г.) има забележително присъствие в руската и световната невропсихиатрична школа. Неговите заслуги за развитието на неврологията и психиатрията като отделни специалности са безспорни. Без неговото творческо дело много важни страници от респектиращата всеобхватност на тези науки за нервната система и човешката психика нямаше да бъдат написани!
На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Турция. Прогресивната руска интелигенция посрещнала войната като акт на борба за освобождението на братята славяни. С армията заминали много доброволци. Двадесетгодишният студент Владимир Бехтерев, първенец и гордост на Санктпетербургската императорска медико-хирургична академия, преустановява временно учението си и заминава за далечната, непозната България като доброволец, никакви увещания на колеги и роднини не могли да го разубедят.
Театърът на военните действия се разгърнал с необичаен размах и ожесточение. Не достигали квалифицирани военни хирурзи, медицински сестри и санитари. Проф. Сергей Боткин, личен лекар на императора, се обърнал към руските лекари с призив да заминат за България и да се включат в грижите за големия брой тежко ранени. Бехтерев е в състава на медицинския доброволчески отряд на братя Рижови. Той пристига в България през май 1877 г. и взема участие във всички големи сражения през лятото на 1877 г. Освен прякото участие във военните действия, Бехтерев става водещ военен кореспондент на ”Северен вестник“. Неговите публикации за сраженията на фронта и състоянието на армията заемат видно място във вестника и са широко обсъждани в Русия.
С аналитична наблюдателност Бехтерев обсъждал причините за успехите и неуспехите на руската армия. Освен мъжеството, храбростта и изумителната издръжливост на руските войници, Бехтерев подчертавал и силите на неприятеля – многочислен, с хитра военна тактика, воден от смели генерали, завършили западноевропейски военни академии. Като се прибави и страшната емоционална зареденост на този неприятел, лютата му омраза към славяните, напрежението на фронта ставало наистина ужасяващо. В своите вълнуващи военни кореспонденции Бехтерев отделя голямо внимание на българското население, което посрещало руската войска с повсеместно въодушевление. „Такава гореща сърдечност, такъв разтърсващ прием, радостните сълзи, прегръдките, ласкавите думи, свиващите сърцето измъчени усмивки, цветята, такова приветствие, в което цял един народ изливаше пред нас във висок подем душата си, ние не бихме могли да си представим!“ Бехтерев си спомня как един ден във Велико Търново, след пороен студен дъжд, българите заобиколили хората от отряда на Рижови и започнали да завиват войниците с нови красиви черги, донесли им горещо мляко в бакъри и бели питки със сирене. „Хората възлагаха всички свои надежди на руската освободителна армия. Тук ние разбрахме, че трябва да се бием за този народ до смърт, че връщане назад без победа за нас няма!“
Много страници от своите кореспонденции Бехтерев посветил на организацията на медицинската помощ в армията, строго оценявал нейните достойнства и недостатъци.
По време на всички сражения превързочните пунктове се намирали под постоянния обстрел на неприятелската войска. Лекарите и фелдшерите, грижещи се за ранените, били изложени на същата опасност, както и всички сражаващи се. За проява на изключителна войнска храброст много от медицинския персонал били наградени с Георгиевски кръст.
На 19 август 1877 г. всички медицински сили на Руската армия били съсредоточени край малкото селце Пордим, близо до Плевен, за да бъде осигурен с медицинско обслужване щурма на града. Завладяването на Плевен било изключително важно за победното развитие на войната.
Затова във военните болници край Плевен били призовани почти всички професори, участващи във войната. Пристигнали най-известните в Русия професори – хирурзи: знаменитите Склифосовски, Пирогов, Бергман, Грубе, Левшин, Ковженевский. Всички тe оперирали и преподавали в Императорската медико-хирургична академия на Санкт Петербург. В никоя друга война дотогава не бил участвал на предната фронтова линия такъв елитен екип от професори със световна слава. Санитарният отряд, в който работел Бехтерев, бил командирован към лазарета на 16-та дивизия. Тук бил изпратен професор Бергман с трима хирурзи и 11 медицински сестри. Така хирурзите на 16-та дивизия ставали общо 10. Най-близката военновременна болница била в село Българене. Тя била ръководена от знаменития проф. Склифосовски, който още тогава бил известен с виртуозната си хирургическа техника. Превързочният пункт, в който работел Бехтерев, бил край село Тученица, постоянно подложено на обстрел от турската артилерия. Вечерта на 30 август – първия ден на щурма, въпреки бързото сортиране и експедитивното транспортиране, в лазарета се събрали около 2 хиляди ранени.
„Благодарение на невероятната психическа и физическа издържливост на лекарския персонал, превързахме всички ранени. Бяха извършени всички необходими ампутации и гипсирания. В срок от три дни успяхме да евакуираме всички ранени до отлично организираната военна болница в Букурещ.“
Безсънните нощи, постоянното психическо напрежение отслабили организма на двадесетгодишния студент. Бехтерев заболява тежко и е върнат в Санкт Петербург.
Той внесъл своя принос в хода на войната като самоотвержен медик и като аналитичен публицист – военен кореспондент.
При почти пълното отсъствие на известия военните кореспонденции на Бехтерев придобили голямо значение. В тези публикации блеснал литературният талант на автора. С особено вълнение се четат описанията на българската природа, етнографските записки за бита на българския народ и особеностите на българската психология. Бехтерев никога не забравил България.
Именно българските събития в голяма степен имат значение за окончателния му избор на специалността психиатрия, която от всички медицински науки на тогавашното време най-тясно била свързана с опознаването на човешката личност. Бехтерев създава и оглавява Катедрата по неврология и психиатрия към Санктпетербургската академия.
През 1909 г. Бехтерев, вече прославен психиатър и невролог, отново заминал за Плевен, за да посети с голямо преклонение местата на боевете. „Трудно е да се повярва, че всичко преживяно е било действителност! Макар и след толкова години то стои неизтрито в спомените!“ Участието във войната за освобождението на България и размишленията за съдбата на българския народ съдействали в много отношения за формиране на хуманистичните убеждения на В. М. Бехтерев. Още в 1901 г. по негово настояване била издадена енциклопедия на Руско-турската война. Бехтерев настоявал правдивите факти за тази война да останат не само в руската военна история, но и в съзнанието на обществото, за да зареждат поколенията и руската държавност с енергията на справедливостта и човечността, както и с отвращение от войната.
През 1911 г. в Петербург била създадена Психоневрологичната академия. Бехтерев бил предложен за президент, но не е избран поради разногласия с политическата власт. Запазен е богатият архив на този удивителен човек, блестящ лекар, учен и обществен деец – хуманист. Днес, четейки неговите публикации за болката и за съня, за паметта, мисленето и въображението, за темпераментите и характера, и най-претенциозните експерти ги оценяват с възхищение!
В последните години от живота си академик Бехтерев написва своята „Автобиография“.
В книгата си той пише отново за България с думи на най- дълбока сърдечна привързаност. Въпреки поканите да замине за Западна Европа, Бехтерев остава в Русия. „Аз не се боря за професура и академична титла. Моята титла е званието достоен руски лекар! Заклевам ви в името на Русия: обуздайте войната, свирепата ненавист и безумното избиване на свои от свои.“
Голямото нервнопсихично напрежение погубило чувствителното сърце на Бехтерев. Той умира през 1927 г. Животът му бил изключително кратък за разгръщане на огромния му талант!
