Крайова, Южна Влахия, 21 март 1871 година. Д-р Петър Берон е зверски убит в собствения му дом на улица „Личеулуй“ N 1, квартал „Света Троица“. Почти веднага полицията открила и арестувала физическите убийци – Йон Колин и Николае Табаку, които били спазарени и наети от доктора да ремонтират къщата му в Крайова. Те направили самопризнания, като по време на разпитите разказали, че душили жертвата с вълнена кърпа и удряли с юмруци по гърдите, за да издъхне по-бързо, тъй като докторът се борил отчаяно за живота си.
Истината за тази драма не е разкрита до ден днешен. Убийците „де факто“ твърдели, че са били наети да извършат престъплението от българина Ангел Бето, дългогодишен прислужник в дома на доктора. Същият бил намерен и разпитван, но не могли да докажат вината му и бил освободен поради липса на доказателства. Бил заподозрян и инженер Илие Чокулеску, който имал неуредени спорове с Берон относно наема и ползването на Бероново имение. Като много сериозен подбудител на деянието бил смятан и Теохар Папозоглу, вписан като наследник в последното завещание на доктора. Действителните убийци били осъдени на доживотна каторга в солниците на Румъния и отнесли в небитието името на поръчителя, какъвто несъмнено е съществувал. В биографията на бележития българин има моменти, които подсказват, че са съществували причини зложелатели да искат неговата преждевременна смърт.
Истинското му име е Петър Хаджиберович. Роден е през октомври 1800 г. във възрожденския град Котел. Учил е в местното килийно училище на Софроний Врачански. Богатият дом на баща му Хаджи Беро е бил плячкосан от турски бандити и малкият Петър бил принуден да чиракува, за да помага в издръжката на семейството. През 1815 г. заминава за Варна, където около две години работи в абаджийска работилница. Занаятчийството обаче не го задоволява и подтикнат от желанието да продължи образованието си, той се озовава в Букурещ, където постъпва в прочутата „Елинска школа“ на Константин Вардалах. В продължение на три години той се обучава при авторитетния педагог, учен и писател, като се издържа с частни уроци на деца от български и гръцки семейства. Живо се интересува от обществено-политическите събития и взема участие в „заверите“ срещу Отоманската империя. Името му попада в списъка на преследваните от турското правителство емигранти и по тази причина през 1821 г. напуска Букурещ и се преселва в Брашов, тогава град в пределите на Австро-Унгария. Там става домашен възпитател на децата в семейството на заможния търговец Антон х. Йованович, преуспял българин от Сливен. С моралното и материалното съдействие на родолюбивия благодетел Петър Берон съставя и издава през 1824 г. знаменития „Буквар с различни поучения“, станал явление във възрожденската ни литература, на което приписват стойност, равна на Паисиевата „История Славянобългарска“. Това е една малка енциклопедия, написана на жив народен език, която съдържа нови, макар и елементарни естествено-научни познания. На задната корица е изобразен делфин, който, макар и да не е риба, а морски бозайник, става причина в народното съзнание да се появи наименованието „Рибен Буквар“. В паметта на всички поколения до днес това е творбата, която фундаментално се свързва с името на нейния автор Петър Берон и е неразделно свързана с него. В онези времена, според думите на панагюрския възрожденец Петър Карапетров, „това е било книга за учение, която, като се изучи от кора до кора, прави хората учени“.
Любопитно е да се отбележи, че точно тогава в Брашов е пребивавал и друг българин – Иван Селимински, който се запознава с автора на „Рибния буквар“ и между тях се събуждат приятелски чувства и духовна близост. Това са двама бъдещи титани на българската възрожденска медицина, които на този етап се вълнуват повече от идеите за широко народно просвещение.
През 1825 г. Петър Берон напуска Брашов и заминава заедно със сина на Антон Йованович в Хайделберг като негов настойник и надзорник в университета. Там той следва три семестъра философия, а после медицина (1826-1827 г. в Хайделберг, 1827-1831 г. в Мюнхен). На 9 юли 1831 г. той блестящо защитава докторска теза на тема „Встъпителна дисертация върху нов тазомер и ембрионометър“, написана на латински за получаване на „висшето отличие по медицина, хирургия и акушерско изкуство в Мюнхенския медицински факултет“. Това е първата дисертационна разработка в тази област, представена от български лекар, подписана тогава от Петър хаджи Берон, тракиец. Това е първият отпечатан научен труд в печатницата на Жорж Жаке в Мюнхен през 1831 г.
След успешното завършване на висшето медицинско образование д-р Петър Берон се завръща в Румъния, където за кратко време е лекар на свободна практика в Букурещ. Назначен е за градски и окръжен лекар в Крайова. Тази длъжност е изпълнявал от 1832 г. до 1841 г., запазени са документи за негова активна деятелност, които го представят като способен и съвестен служител. Написал е редица писма и доклади за съществуващи недостатъци в лечебното дело на Румъния с предложения за тяхното отстраняване.
Едновременно с практикуването на лекарската професия д-р П. Берон разкрива търговска кантора, която се развива много успешно. Бързо натрупва завидно състояние, което му позволява да закупи няколко чифлика, къщи, ниви и гори. От 1843 г. се отдава изцяло на научни занимания и търговски операции. Преселва се в Париж, откъдето периодично пътува с изследователски цели до Лондон, Берлин, Виена, Прага, Гърция. Работи активно в Сорбоната, известен е като „академичен гений, но неразумен преподавател, защото харчи хубавата си заплата за безсмислени лабораторни експерименти“. Той владее девет езика, пише трудовете си на пет от тях, автор е на повече от 10 000 печатни страници върху най-разнородни области на науката: медицина, физика, химия, астрономия, математика, биология, педагогика, философия. Трудовете му красноречиво доказват неговата изключителна надареност и енциклопедична ерудиция. Най-ранните му съчинения са: „Система на атмосферологията“ (1846 г.), „Система на геологията и произхода на кометите“ (1847 г.), „Славянска философия“ (1855 г.), „Начало на физическите и естествените науки и на метафизическите и моралните науки“ (1858 г.). В периода от 1861 г. до 1870 г. сътворява най-значимото си произведение „Панепистемия“ в осем тома, което е грандиозна натурфилософска система за социологично обяснение на света. Освен към медицината д-р Петър Берон има заслуги и за демократизирането на българския книжовен език, за реформирането на образователната система и за развитието на напредничава педагогическа мисъл у нас. Не на последно място, разбира се, е дарителската му дейност. Приживе той финансира разкриването на училища в села около големите градове в България, предоставя средства за изплащане заплати на учители, стимулира превеждането и отпечатването на книги, които се разпространяват безвъзмездно сред населението. След смъртта му според неговото последно завещание по-голямата част от стойността на имуществото му е предназначена за развитието на просветното дело в България.
По искане на племенника Стефан Берон, след аутопсията сърцето на именития българин е балсамирано и лекарите записали в протокола, че „покойният е имал жизнени сили да живее поне още двадесет години“. След Освобождението стъкленицата със сърцето на д-р Петър Берон е предадено на Българското книжовно дружество (БАН) с надпис: „Живо, това сърце е биело само за любезното отечество България „. През 1964 г. стъкленицата е пренесена в родния град Котел. В Националния музей на образованието – Априловската гимназия в Габрово, се пази оригинал на „Рибния буквар“. Друг веществен знак от лекаря енциклопедист не е останал. Не се знае къде е гробът. Такава е прокобата за най-великите ни сънародници – да не бъдат погребвани като обикновените хора, за да живеят вечно в паметта на хората!
