Отговаря д-р Красимир Минкин от УБ „Св. Иван Рилски“ в София
– Новото през 2016 година е появата на радиохирургия в България – това е един от вълнуващите проекти, с които се занимавам. Въвеждането на радиохирургия означава, че някои туморни заболявания основно могат да бъдат лекувани, без да бъде „отваряна“ главата, без да бъде извършвана неврохирургична интервенция. Има няколко вида радиохирургия – киберножът придоби известност, гаманожът също. Всъщност това, което се въведе сега в България, се нарича линеен ускорител или т.нар. линеен нож. Всички тези понятия са всъщност методи да бъде лекувано дадено заболяване с много точно насочване на лъчи. Методите са абсолютно взаимнозаменяеми. Това, което сега ползваме в нашата болница, е един от най-скъпите, от най-точните и бързи ножове.
Както при всяка нова технология, най-важно е да бъдат прецизирани показанията, защото няма техника, която да лекува всичко. Радиохирургията е особена сила. Знае се кои заболявания са показани, кои технически параметри да бъдат използвани. Тези знания и умения се придобиват по обичайния начин – обучението преминава в центрове, където се осъществява такава терапия. Нашият екип от „Св. Ив. Рилски“ бяхме в Милано. Отделно имам специализация по въпроса преди 8 години. Бяхме във Франция, работихме в някои центрове и видяхме как се действа в практиката. Днес теорията предоставя голямото количество информация – и от фирмата, която е производител, и от интернет.
– Освен че е точна, тази радиохирургия е и щадяща.
– Да, но не трябва да се мисли, че замества напълно неврохирургията.
Чрез радиохирургия могат да се облъчват точно мозъчни тумори до около 25 мм. Затова е важно да се знае, че и здравата тъкан ще поеме определена доза радиация, която може да бъде повече от допустимото. Ето защо се налагат ограничения в размера. Има едни заболявания, които се влияят повече, други – не. Добре е да се знае, че най-често се облъчват метастази, както и злокачествени тумори като менингиоми, невриноми, аденоми на хипофизата, които могат да се оперират и хирургично. Но когато са с размери под 25 мм, понякога до 30 мм, те могат да бъдат облъчвани и с радиохирургия, и то доста успешно.
– Т.е. откритата хирургия не може да бъде забравена.
– Тя не е напълно заменима. Определено се ограничават заболяванията, показани за неврохирургия, тъй като се увеличават заболяванията, които са показани за радиохирургия. Но това в никакъв случай не е заменяне. Освен това радиохирургията много често е едно прекрасно допълнение към неврохирургията.
Често има тумори, които са големи, а една малка част от тях се намира в опасна област. Всъщност това е целта на един център по неврохирургия като този в „Св. Ив. Рилски“ – да може чрез хирургия да бъде намален туморът до такъв размер, че да бъде след това облъчен – допълващ е ефектът на радиохирургията. Случва се и обратното – ако един тумор не се е повлиял достатъчно от радиохирургия, продължава да расте, после бива опериран открито. Много често се налага редуване на терапиите, комбинирането им. Радиохирургията е нещо като допълнително оръжие в ръцете на хората, които се борят с онкологичните заболявания. Но в никакъв случай не е панацеята, която чакаме.
– Трябва ли много да чакат ред пациентите, които са показани за радиохирургия?
– В момента – не. Сега листът за чакащите е малък и в рамките на седмица – две успяваме да реагираме на нуждите, тъй като този център е отдаден почти изцяло на лечение на туморите на нервната система – фокусирани сме върху тези тумори и успяваме да смогнем.
– А ще спре ли потокът от пациенти, тръгнали с надежда към съседни нам държави?
– Това е много важен въпрос, защото става дума за това какво се прави в България, какво се прави в чужбина, има ли смисъл пациентите да плащат много пари, лекувайки се в чужбина, или пък държавата да плаща много пари. С въвеждането на радиохирургия, общо взето, в областта на неврохирургията се затваря почти изцяло кръгът от интервенции, които се правят. Доколкото на мен ми е известно, вече няма някоя от честите неврохирургични интервенции, която да налага лечение в чужбина. Всъщност такъв ще бъде и отговорът на националните консултанти за деца или за възрастни, когато пациентът иска да се лекува в чужбина. Той трябва да „покрие“ със свои пари лечението, тъй като вече всичко е достъпно у нас и се прави на ниво, което е много високо и напълно сравнимо със световните стандарти. Оттук нататък дали пациентите имат доверие или не в българската медицина, за съжаление, е въпрос и на личен техен опит.
Моят поглед върху нашата специалност (не мога да се изказвам за другите специалности) е, че неврохирургията в България е достигнала едно от най-високите нива изобщо в света на поносима цена. Това стана възможно чрез значителни инвестиции през последните 10 години в страната, чрез въвеждане на всички нови технологии, които са утвърдени.
– Прави впечатление, че там, където има високи технологии и иновации, работят и по-млади хора. Това мотивация ли е?
– Наистина е много важно. Наличието на апаратура е условието да работи човек. Живеем във време, в което медицината е тясно свързана с високите технологии. Не е въпрос само на мислене и на преглед на пациента, този важен елемент вече заема по-малка част от диагностичния процес. Лекарят се нуждае от много повече информация, която добива чрез съвременните технологии. И реши ли да извърши дадено лечение, често се нуждае от техника, която струва милиони. За пример ще дам линейния ускорител, който струва няколко милиона. Лечението на пациентите с Паркинсон пък стана възможно в резултат на инвестиции около 1 млн. в софтуер и хардуер. Ето защо, ако искаме да имаме високо развито здравеопазване, трябва да имаме и високи технологии. Естествено младите хора са доста по-отворени към нови технологии, по-лесно се научават, по-успешно ги прилагат. Определено има връзка между въвеждането на новите технологии и запазването на специалисти заради идеята, че има нещо ново да се прилага. Естествено без финансови стимули би било много трудно страната да задържи лекари на този етап от икономическото си развитие.
– Каква все пак е мотивацията на един млад лекар да бъде убеден, че е полезен тук?
– Според мен едно от основните условия е да прекара известно време в чужбина, тъй като иначе остава един проблем, който много хора у нас го имат – човек си мисли, че светът е много розов, без да го е видял и да е живял там. Т.е. навсякъде по света има плюсове и минуси. Задържането на специалисти означава да бъдат предоставени повече плюсове. Ако лекарите казват – ще остана, ако получавам 5-10 хил. евро – това би било прекрасно, защото човек ще има пари и идеално състояние. Но такова нещо няма дори и на Запад – там получаването на заплата от 10 хил. евро често означава, че лекарят ще се занимава с медицина на ниско ниво – без високи технологии, защото и там – както и в България, има шовинизъм. Задържането у нас всъщност може да стане чрез закупуване на нова апаратура и възможност на младите да работят. Това да бъде водещото – на младия лекар да му доставя удоволствие да работи. Ако това не може да го задържи, вече проблемът е в лекаря, а не в здравеопазването.
Второто е да се намалят (няма да изчезнат) остатъците от миналото в кариерното израстване, което в България продължава да няма нищо общо със световната практика. Защото у нас често то се подчинява на приятелски и роднински взаимоотношения, а не на научна продукция и принос в медицината. Това понякога отблъсква лекарите, включително и колеги, които са станали професори и доценти извън граница – не защото е по-лесно в чужбина, а защото там има правила, които са валидни за всички. В България кариерното израстване много често е наистина отблъскващо. Този факт нарушава авторитета на доцента и професора, тъй като самите лекари
много често имат едно наум, когато знаят, че по някакъв начин еди-кой си се е хабилитирал.
– В живота и в професията човек често води битки. Вие сте от хората, които постоянно воюват за определени пациенти, за определени каузи. Как се мотивира човек – например за болестта на Паркинсон НЗОК ще заплаща ли този имплант?
– Моята философия е, че някои неща искат време – да се остави времето да мине. Но тази философия не означава, че трябва да минат години. Което например се случи при пациентите с Паркинсон. И когато не се урежда заплащането на медицински изделия, с които може да се помогне на болен с Паркинсон, за съжаление губя самообладание – тъй като това е тегоба за болния, не за мен. Има болни, които сме видели как се подобряват с този метод на лечение. И е странно, че касата плаща за други неща, като отделя десетки милиони, а отказва да даде под 1 млн. лв. на година за ефективно лечение на 20 пациенти с Паркинсон – толкова средно са нуждите на година. В битката изминаха 3 години, 60 са пациентите, на които ние не сме помогнали, защото НЗОК отказва да плати определени медицински изделия. Този начин на ръководене на обществените пари и на скритото преразпределение на обществения ресурс лично мен ме изкарва от самообладание и не знам по какъв начин човек може да се бори. Пациентите са подели собствена борба, паралелна на писмата, които изпращам периодично до НЗОК. Те се опитват да убедят каката, че ако не се заплаща това, те живеят лошо. Има и нещо друго – като започнах да се занимавам с Паркинсон, ние спряхме пътя на болните да бъдат лекувани в чужбина, защото НЗОК може да заплаща лечение в чужбина, ако то е прието по света, а не е познато у нас. Като го направихме познато у нас, НЗОК отговаря на болните – в „Св. Ив. Рилски“ се прави, не можем да ви финансираме за чужбина. Вече се намеси съдът – юридически е казусът, и се произнесе в полза на пациентите – или да бъдат изпращани в чужбина, или да се заплаща медицинското изделие тук. Но промяна не настъпи. Очаквам с нетърпение развитието на тази битка.
– НЗОК е малко като правителството – на обществен натиск и лобизъм като че ли се поддава?
– Честно казано, не знам дали е така. Според мен факторите са два – лобизъм на фирми (да ги убеди да приемат изделието или не). Вторият фактор е общественият натиск – мисля, че експертното мнение не е водещо, тъй като дружеството по неврохирургия и националният консултант по неврохирургия застанаха напълно зад дълбоката мозъчна стимулация. Въпреки това отговорът на НЗОК е последователно – три години подред – отрицателен. Би трябвало водещи да бъдат специалистите и да се заплащат медицинските изделия, които помагат. Или поне да бъдат показани критериите, по които се оценява кое да се заплаща, кое не. Не може 50% да се покриват медицинските изделия в кардиохирургията, а под 10% – в неврохирургията. Това не е здрава логика. Играем игра без правила.
– Човек губи битки, не вярвам да сте се отчаял. Разделя се с хора, на които е вярвал. Когато се отчаете, зарязвате ли битката?
– Аз поначало обичам да участвам в битки и дори понякога прекалено много се включвам – сигурно е някаква спортна страст. В живота ми няма толкова много проекти, че да се отказвам лесно. Това, с което се занимавам, първото е хирургия на епилепсията – нещо, което смея да твърдя, че стигна много напред през последните 10 години. В момента сме един от водещите центрове в Европа по хирургия на епилепсията. В момента имаме специализанти от други страни, дошли да се обучават – можем да правим голяма част от всичко, което се прави в света.
Вторият нов проект бе точно в невроонкологията и лечението на мозъчните тумори чрез радиохирургия – стартирахме преди 3 години, учихме се, сега вече работим реално.
Третият ми проект е свързан с болестта на Паркинсон, което е важна част от това, с което се занимавам. Продължавам да се боря с пълни сили – този проект най-бавно се развива, защото няма подкрепа от държавата. Няма да се откажем, тази битка ще бъде спечелена – това прави светът, и у нас ще се случи. Въпросът е кога, въпросът е на колко болни няма да им бъде помогнато в това време, докато трае битката.
– Напред във времето – човек сбъдва мечтите си, когато край него има добри колеги, традиции, школа. Екипът във вашата болница е на високо ниво.
–Да, нашата клиника е сред най-големите не само в България – 3 операционни, 70 легла, това не е характерно за много столици. Имаме и традиции. С голяма част от колегите сме приятели, което според мен е много важно условие за екипната работа. Приятел е човек, който ще остане и в извънработно време, за да ми помогне, да се погрижи за пациентите ми и т.н.
– Какво мислите за нещата, които се случват в здравеопазването – здравната карта, пръстов отпечатък, регламенти, нови стандарти и т.н. Консервативна е системата на здравеопазването, но все пак отнякъде трябва да се почне?
– Според мен трябва да има реформи, въпросът е доколко трябва да са точно такива. Специално здравна карта трябва да има, да се знае какво къде е нужно. Но трябва да се има предвид, че независимо от здравни карти, навсякъде по света има специални центрове, които се отнасят за 10 млн. или за 50 млн. души. Картирането е възможно за нещата, които изискват спешност или неотложност. При неврохирургията, при кардиохирургията и един център е достатъчен – там се инвестира много, но за цялата популация.
Ходът на реформата трябва предварително много да бъде дискутиран. Общественото обсъждане не е достатъчно у нас – и гилдията, и пациентските организации трябва да участват при всяка стъпка. Грешните стъпки в здравеопазването трудно се поправят.
С моите приятели често говорим за реформата. Но всъщност при това говорене не бива де се отминават големите финансови проблеми в здравеопазването в България, тъй като дори да има изтичане на средства и неоптимално изразходване – парите, които постъпват в здравната каса, са многократно по-малко, отколкото средствата, от които се нуждае здравеопазването. Вноските най-често са 8% от минималната работна заплата. Във Франция процентът е 14, и то не от минималната работна заплата, а от средната. Аз бях специализант във Франция и плащах 400-500 евро, за да бъда здравноосигурен за месеца. Много съм учуден, че никой от политиците няма желанието да обясни колко е нужно да има допълнително здравно осигуряване. Няма политик, който да е казал, че често хората плащат по-голямо каско, отколкото здравна осигуровка. Нали е немислимо да сравняваш автомобила със здравето? Системата има нужда от много по-добро финансиране заради високите технологии, за които говорихме в началото. Финансовата „дупка“ се покрива с доплащания за консумативи – тази дупка сами я създаваме с малките осигуровки, които плащаме.
– Какво ново, д-р Минкин, в личен план?
– В личен план новото е, че чакаме да се появи още едно бебе – второто ни дете. Първото расте и всеки ден се случва нещо ново. Малка ще бъде разликата – 1 година и 3 месеца. Оказа се, че да гледаш дете е сложна и отговорна работа. Нещата не са лесни. Сблъсквам се с безсънни нощи, все повече се възхищавам на хората, които отглеждат деца.
– Какво мислите за това, че светът се обърка, какво ли не се случва около нас, в Европа? Този свят не трябваше ли да стане по-добър, по-стойностен?
–Мисля, че за голяма част от проблемите все пак е виновно западното общество. Мисля, че грубото финансово неравенство между различните части на света, огромните разлики между страните, създаването на религии, които налагат догми, позволиха раждането на неравенства. Ние в момента живеем в неравенство, което възниква периодично в историята. Моето мнение е, че борбата срещу тероризма е да помогнем на бедните страни да станат по-богати, да има по-равномерно развитие на планетата, на която живеем. Защото е естествено желанието на хората да отидат там, където е по-добре. Разбираемо е как една личност може да бъде радикализирана, да изпадне във вид отклонение и да желае отмъщение към богатите. Според мен човечеството трябва да върви към изравняване, а не към обогатяване на богатите и обедняване на бедните. Иска ми се, ако животът е една игра, тя да се играе по общи правила, а не всеки срещу всеки.
