Вече 85 години летящите екипи на Австралия спасяват в движение.

Един пилот поръчва 36 ролки тоалетна хартия, за да кацне в тъмната нощ близо до отдалечена ферма в крайните северни територии. Там някъде един фермер, пострадал жестоко, като в каубойски филм е завил парче плат около ръката си и решил, че всичко е наред. До момента, в който от кръвозагуба припаднал на вечеря. Фермерът бил с много слаб пулс и в смъртна опасност – тогава дошло повикването към Кралските въздушни медицински екипи.

Преди да излети, пилотът попитал дали има къде да кацне, помолил някой да кара колата си в пясъчната пустош с 80 километра в час. Ако това е възможно, значи и самолетът може да кацне със 160 км в час. После пилотът поръчал ролките тоалетна хартия да бъдат напоени с бензин. Ролките поставили на интервали от 100 метра от двете страни на пътя….така „изградили“ 1800-метрова писта за кацане. Известно е, че според качеството си тоалетната хартия гори между 15 и 45 минути – достатъчно време, за да кацнат медиците. Малко преди да заходи към мястото, пилотът помолил да запалят хартията. Кацането било успешно, фермерът бил спасен.

Австралия е голяма, 21,5 пъти по-голяма от Германия, а пустите места са три четвърти от територията на страната. Мелбърн, Сидни, Пърт и други известни градове са гъсто населени, но останалата част е по-скоро пуста, селищата са на стотици километри от лекарите. Фермери, миньори и повечето аборигени нямат достъп до медицинска помощ. В началото на ХХ век само двама лекари са отговаряли за живеещите върху два милиона квадратни километра, а смъртността била висока.

Презвитерианският министър Джон Флин решава да промени това положение и на 15 май 1928 г. създава въздушна медицинска помощ в Куинсланд. По-късно се формират Кралските въздушни медицински екипи – институция, която променя медицината в Австралия. Институцията разполага с 63 самолета и хеликоптера, които са базирани на 22 места в страната. Екипите участват и в много социални проекти, медиите отразяват редовно дейността и историите им, но всекидневната работа е неописуема. 62-годишният пилот Грег Кинг споделя, че все пак има и нощи, в които нищо не се случва. Неговата база е в Маунт Иса, миньорско градче в северозападен Куинсланд.

…Горещината е обгърнала хангара. Вътре постери показват част от другите услуги, които медиците предлагат. Стоматолозите пътуват с мобилните си кабинети в пустотата, лекарите имат кабинети, в които работят на смени, дори в храсталаците. Лекарите преподават на децата уроци против алкохола, наркотиците и хазарта. Насилието и самоубийствата се срещат често, както и тормозът у дома. Средно аборигените умират 10 години по-рано от останалите жители на Австралия, на  много места инфраструктурата е на нивото на развиващите се страни.

Такова е и мястото, където пилотът Кинг отива. Каца на 190 км от Маунт Иса. Червена табела информира точно в нищото, че това е летището. Температурата на въздуха е около 51 градуса. В маранята изплува облак прах, който се приближава. Представител на племето идва да се види с лекаря, който ги посещава на две седмици. Някои фермери ще карат с часове, за да получат рецепта, лечение и съвет. Кабинетът представлява метален контейнер, а чакалнята е пълна главно с деца на аборигени. Д-р Рейчъл Маулдън разказва, че недохранването и лошата хигиена са на първо място, като в този ден основно е вадила мушици от ушите на децата. В района има училище, гробище, няколко къщи и мемориал. Точно в центъра на градчето действат още магазин, хотел, кръчма, бензиностанция, музей.

Пилотът Грег Кинг пие сода и си говори с местните в бара. Той прекарва половината от времето си в общественополезна работа, като изгражда доверие между пациентите и лекарите, сътрудничи на медиците на земята. Според него пилотите трябва да помагат, особено при спешен случай, а всеки нов пилот трябва да издържа на гледките на кръв и на рани. Летателният план е готов около минута след получаването на сигнала, като дали ще се лети със самолет или хеликоптер зависи от обстоятелствата. Самолетите имат нужда от достатъчно простор за кацане, но са по-бързи, освен това разполагат с място за транспортиране на болните. Най-важното правило, дори в случаите на живот и смърт, е – никога не бързай. Понякога лекарите трябва да бъдат удържани насила, но когато времето не позволява и е рисковано, не се лети. Разбиването на самолета няма да помогне на никого. Най-обичайните проблеми са животни на пистата – кенгуру, дори опосум могат да дисбалансират самолета.

…Обратно в Маунт Иса пилотите, лекарите и сестрите вечерят заедно, атмосферата е почти задушевна, те си споделят случки от деня. От ухапан от крокодил, намерен часове по-късно вече с ампутиран крак, но жив, до бременната жена, която катастрофирала на път за пощенската си кутия в далечния край на фермата. Въпреки бързата реакция жената не оцеляла. Най-тежки, както навсякъде по света, остават случаите с болни деца. Пилотите се успокояват само когато в края на деня си припомнят хората, на които са помогнали. Това им въздейства дори след 15 години служба.

Неведнъж пилотите са асистирали на лекарите. Например малко преди излитане лекарят съобщава на пилота, че няма време и раждането е започнало в кабината. Пилотът спира самолета, опъват импровизиран кабинет на пистата, бебето са ражда здраво под открито небе. Майката благодари на екипа в писмо, а дъщеря й се казва Sky.

Вместо заключение

Представете си сега как с половината от капацитета на австралийските кралски въздушни лекари може да бъде решен проблемът с достъпа у нас.

Представете си сега как с половината от времето на колегите си от Австралия българските лекари участват в социални проекти безвъзмездно и разнасят познание за здравето сред застрашените групи. Представете си сега как се извършва триаж в действие или по време на полет.

Представете си…