Вие сте в: Начало // Всички публикации // Проф. Владимир Пилософ за българската педиатрия и отговорността пред бъдещето

Проф. Владимир Пилософ за българската педиатрия и отговорността пред бъдещето

– Уважаеми проф. Пилософ, нека да започнем с няколко думи за Българската педиатрична асоциация, която съществува от 1961 г. до днес  – история, конгреси, израстване…

– Едва ли е необходимо да разказвам историята на БПА в подробности. Според мен важни са две неща. Асоциацията е единна и обединява всички педиатри в страната, особено тези в болниците. Има и сдружение на педиатрите от извънболничната помощ (председател е д-р Клара Балджиева), с което поддържаме напълно нормални и колегиални контакти. Стараем се да координираме дейностите и научните прояви.

Нашите национални конгреси се провеждат на всеки три години. Между конгресите всяка година организираме 5–6 научно-практически конференции. През април т.г. бе проведена в Пловдив конференция, посветена на аутизма. Предстоят конференции през есента в Бургас, в Правец, в Хисаря, в Русе. Всяка от тези конференции обикновено е посетена от 200 до 300 колеги.

В края на май т.г. в Несебър при голям интерес (над 550 участници) премина XIII национален конгрес по педиатрия. Бяха изнесени над 50 научни доклада и представени 60 постера. Обсъдени бяха проблеми от широк кръг педиатрични специалности. Имахме честта в конгреса да вземе участие проф. Лейла Намазова-Баранова – председател на UNEPSA_EPA (Европейската педиатрична асоциация). Тя изнесе изключително интересен доклад върху правата на детето – проблем, който широко се обсъжда сред специалистите през последните няколко години и към който педиатрите трябва да имат отношение.

По време на конгреса общото събрание на БПА взе решение да регистрира сдружението в обществена полза. Това, надявам се, ще ни позволи да вземем участие и в по-голям брой международни проекти.

Впрочем асоциацията и сега участва в работата по два проекта. Единият е съвместно с организации от Италия, Румъния и Франция, посветен е на проблемите на деца, претърпели насилие или станали свидетели на насилие. Крайната цел е да се изработи ръководство за поведение в подобни случаи, което да бъде приложимо за страните от ЕС. Ръководители на проекта са Надя Стойкова и проф. Нели Димитрова-Петрова от Института за социални дейности и практики. Вторият проект е свързан с деинституционализацията, който се разработва съвместно с UNICEF. Основната цел на проекта е разработката на „алтернативен интегриран здравно-социален подход и услуги за подкрепа за деца с тежки заболявания, състояния и увреждания“.

– Как работи днес Българската педиатрична общност – със самочувствие, в стрес, с неяснота за бъдещето?

– Отгатнахте. Педиатричната общност работи със самочувствие, в стрес и с известна неяснота за бъдещето. Ще поясня тези твърдения в отговорите на следващите ви въпроси.

– Впрочем достатъчно ли е наситена с лекари българската педиатрия? Има ли млади сред тях, какви са броят и средната възраст на детските лекари у нас?

– Преди известно време отговарях на подобен въпрос за друго издание и съм принуден да повторя някои неща. Реформата преди време се състоеше в това, че изчезнаха специализираните детски грижи. Голямата работа, която се вършеше от педиатрите (т.нар. участъкови педиатри), беше заменена от общопрактикуващите лекари – сега те обгрижват децата. Много от ОПЛ са формирани навремето като педиатри и имат опит за работа с деца. За съжаление постепенно тези поколения лекари си отиват и остават наистина общопрактикуващите специалисти. От това възникват проблеми, защото тези колеги нямат достатъчна квалификация. Не трябва да търсим в тях вината. Истината е, че не е създадена система, която да осигури необходимото обучение. В рамките на специалността „Обща медицина“ програмата по педиатрия е 9 седмици – 5 за теория и 4 за практика! Очевидно е, че в такъв срок няма как да се усвоят нужните практики и знания за обгрижване на болното дете, нито да се следи развитието на здравото и своевременно да се откриват отклонения. Това впрочем е проблем не само за България, а за цяла Европа. Правителствата оказват натиск педиатрите да отпаднат като лекари, осигуряващи първичната помощ при децата. На последния европейски конгрес по педиатрия (през май във Флоренция) беше отчетено как без достатъчно доказателства се твърди, че ако грижите за децата преминат в сферата на ОПЛ – те ще бъдат по-качествени и по-евтини. Наблюденията в някои държави показват вече, че нито е по-евтино, нито е по-качествено.

Колкото до броя на педиатрите, нещата не стоят добре. Не мога да посоча нито точния им брой, нито средната им възраст. Сигурното е обаче, че броят на педиатрите устойчиво спада. Това се вижда ясно от броя на кандидатите да специализират педиатрия и от броя съответно на явяващите се на държавен изпит по педиатрия. Тези колеги от година на година стават все по-малко.

– Кои са най-големите проблеми с днешна дата – законодателство, организация и структура на детското здравеопазване, покриването на европейските и световните стандарти…

– За мен най-тревожният проблем е състоянието на т.нар. продължаващо медицинско обучение. В тази насока трябва да се положат много усилия за квалификация на лекарите, и то незабавно. Очевидно няма как да върнем предишната система, която имаше своите плюсове. Необходимо е да се въведе допълнително обучение за ОПЛ, които поемат в своите листи деца, особено ако те са в предучилищна възраст и това обучение да бъде задължително. Идеалното би било обучението да е с продължителност една година. Към днешна дата това без съмнение е невъзможно. Компромисният вариант е обучението да се изпълни например в два модула по 3 месеца или три по два. Има и друга страна на медала. У нас не са регламентирани ясно условията, при които ОПЛ може да се отдели от практиката си, за да се обучава. При това без материален ущърб и да не изгуби своите пациенти. Тоест – не са създадени механизми, които да стимулират тези лекари да се обучават. Да не забравяме, че децата не плащат потребителска такса. Вярно е, че искаме да облекчим семействата, но тогава нека да компенсираме лекарите по друг начин. В нашата страна след признаването на една специалност няма единни държавни изисквания за продължаващо обучение. Всичко е оставено на добрата воля на лекаря, бил той ОПЛ или друг специалист. Необходими са спешни мерки. Зачестяват случаите на неправилно диагностично и терапевтично поведение, които в огромната си част се дължат на недостатъчна квалификация. Да напомня, че работата на лекаря е в известна степен коварна. Ако периодично не допълваш знанията си (а това означава поне веднъж годишно те да се „опресняват“), можеш да станеш опасен за пациента. И за себе си !

Съществува и друг тревожен проблем. В края на 2006 г. (в навечерието на приемането на страната в ЕС), незнайно под чие влияние и без консултации със специалистите бе изцяло прекроен списъкът от специалности. Предишните профилни педиатрични специалности (нефрология, пулмология, кардиология, ендокринология, ревматология, неонатология и т.н.) бяха трансформирани в самостоятелни с програма от 4-годишно обучение. Премахна се изискването, преди да започнеш профилната специализация, да имаш призната специалност по педиатрия. Тогава ние – педиатрите преподаватели, реагирахме остро. И единственото, което успяхме, е през първите две години обучение (независимо в коя специалност) да има обща педиатрия, и то по единна програма. Европейската академия по педиатрия (EAP) твърдо е приела становището, че независимо какво един лекар ще специализира, обучението по обща педиатрия – т.нар. „commom trunk“, трябва да бъде с продължителност поне 3 години! Следователно съществува реалната опасност да не се признава нашето обучение по тези специалности.

– А защо в България все още няма голяма национална педиатрична болница? И до какви негативи води това?

– Сегашното състояние на педиатричната здравна мрежа в столицата изключително много затруднява както обучението на студентите, така и на специализантите в областта на педиатрията. Ние, преподавателите, не сме в състояние на едно място да покажем интегралността на специалността педиатрия независимо в какво профилирано направление работим. Нещо повече. Сегашното състояние на здравната мрежа влияе крайно неблагоприятно върху интердисциплинарните контакти на отделните специалисти, работещи в областта на детското здравеопазване. Съществуващото положение поставя децата в риск, породен от „системата”, а не от липсата на кадри.

Трябва да се подчертае, че България е единствената европейска страна, в която такава болница няма. Познавам практиката на другите страни и имам виждане как трябва да изглежда едно такова здравно заведение. То трябва да разполага с 200-250 легла, терапевтични и хирургични, голям диагностично-консултативен блок с кабинети от всички специалности, дневен стационар с 50 легла, кабинети по детско дентално здраве, сектор за психологично консултиране и социални услуги, зали за обучение на студенти и специализанти. Тази болница ще бъде научен и методичен център в областта на педиатрията, в нея децата и техните семейства ще имат възможност да решават медико-психологичните и медико-социалните си проблеми. Имам уверенията на новия екип на МЗ, че работи за решаването на този проблем.

– Предполагам, че няма фаталисти в гилдията и XIII конгрес е проведен и преминал на добро ниво – акценти, обсъждания, теми?

– Фаталисти, разбира се, няма. Мога да допълня, че едно от заседанията на конгреса бе посветено на ранното детско развитие – т.е. на развитието в първите 4–5 години от живота, за което подкрепа ни оказва UNICEF. Това е един изключително важен въпрос. Много проучвания безалтернативно доказват, че инвестициите, насочени към развитието в тази възраст, многократно се изплащат в бъдеще. Те са от изключително значение за изграждането на пълноценни личности, за извличане и реализиране на заложения вроден потенциал на индивида. Може би не напразно народът казва за някои хора „Липсват първите 7 години“. Но дали се отнася само за възпитанието? Ранното детско развитие изисква интегрираните усилия на много специалисти – педагози, психолози и, разбира се, педиатри. Но основният „инвеститор“ в тази насока трябва да бъде държавата. Нашата роля е да информираме обществото и управляващите и да оказваме натиск тези инвестиции да се осъществяват.

– Няколко думи за бъдещето – конкретно за Вашата специалност  и изобщо за децата и живота.

Педиатрията като част от медицинската наука постигна забележителни успехи през последните 30-40 години. Израз на това е и нивото на детската смъртност. Средноевропейското ниво е около 4-4.5 на хиляда живородени, като се движи от 2.5 до 5, но в повечето напреднали  в социално-икономическо отношение страни то е под 5 на хиляда живородени. У нас средната за страната детска смъртност през 2014 г. е 7.6 на хиляда живородени. Коментарът донякъде е излишен. Трябва да се подчертае, че нивото на детска смъртност в страната има значителни колебания – в София е в рамките на европейските нива, но има области, където тя е неколкократно по-висока. Предстои следователно много работа, но не само на лекарите. Нивото на детската смъртност зависи от много взаимновлияещи си фактори.

Искам да обърна внимание на един специфичен въпрос – генетичните изследвания. Преди години те се осъществяваха по-скоро от академичен интерес. Днес тяхното значение нараства лавинообразно. Без да навлизам в подробности, при редица заболявания и не само в педиатрията, генетичните изследвания допринасят за прецизиране на диагнозата на дадено заболяване, но могат да бъдат от значение за уточняване на прогнозата или лечението. Крайно време е специалистите да изискат НЗОК да поеме разходите за генетични изследвания за определени групи болести. Например, в семейство се ражда дете с вродена малформация  (такива има при 4 от хиляда новородени). Както за семейството, така и за обществото е важно да се знае какъв е рискът от раждане на следващо дете с малформация в това семейство. А това зависи от генетичната характеристика на малформацията. Изобщо проблемът изисква отделна дискусия.

– Не можем да избягаме и от реалностите – много негативи се събраха около гилдията на акушер-гинеколозите, невралгична специалност е и вашата, и неонатологичната…

– Част от отговорите вече дадох. Само ще допълня един малко дискутиран аспект. Качеството на медицинските дейности зависи от много фактори, но един от тях несъмнено е броят на пациентите, преминаващи през едно лечебно заведение. В някои страни от Европа не се допуска функционирането например на родилно отделение и респективно на родилна зала, ако в нея не се раждат поне 1000 деца годишно! Същото се отнася за хирургични отделения и операционни блокове в областта на общата хирургия – изискват се не по-малко от 1000 операции годишно. В тези страни е прието, че активност под тези обеми прави отделението рисково за пациентите! Впрочем и за лекарите! В страната има немалко отделения, които са далеч от тези критерии. Изводите може всеки да си направи сам. Разбира се, обемът не е единствен фактор за качество, но е един от важните.

– Няколко думи за личността на проф. Владимир Пилософ, наследена ли е любовта към медицината, отдаденост, житейски и професионален път. С какво е полезен трудът и опитът на проф. Пилософ днес ?

– Майка ми, Тамара Пилософ, бе лекар. Завършила е медицина във Франция и години наред е работила в големи болници в Париж. Тя е един от основоположниците на българската ревматология и основател на първата клиника по ревматология в страната. Несъмнено тя е оказала влияние върху решението ми да стана лекар. От ранна възраст бях потопен в проблемите на пациентите й. Всъщност основното, което научих, е, че лекарят не може да не бъде всеотдаен към своите пациенти. Мисля, че това е най-важният урок.

Баща ми, Борис Пилософ, един благ човек, бе художник и един от най-добрите преводачи от и на френски език у нас. Дълги години работи във френската редакция на Радио София. Едновременно с това и рисуваше десени за копринени платове. В продължение на почти двадесет години  (преди Втората световна война) той е ръководител на художествено ателие за такива десени в Париж. След започване на войната срещу Франция родителите ми като български граждани (т.е. от страна – съюзник на Германия) трябва да напуснат Франция и се върнат в България.

Що се отнася до моето професионално развитие, мога философски да заключа, че завърших един етап, започвам друг. От април т.г. не работя вече в Националната кардиологична болница, където изминаха 45 години от професионалния ми път, включително и 7 години като изпълнителен директор. Понастоящем се включих в екипа на Изпълнителната агенция „Медицински одит“, което означава, че съм млад държавен служител. Какво по-хубаво от това?

Разговаря Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.