- Отговорно мога да кажа, че положението на психично здравната сфера в България, вече е трагично. Може би още не сме ударили дъното, но стремглаво се приближаваме към него. Нищо от предвиденото в националната програма за психично здраве 2004-2012 г. не се случи или беше толкова малко, че е статистически незначително.

Българските психично болни се гледат все по-лошо и не получават необходимото качество на услугата в общността и в болниците. А психично здравната помощ е структурирана и финансирана по начин, който позволява

да се генерират изключително лоши практики

за източване на пари от държавата. Съответно тези практики се отразяват крайно негативно и са нехуманни към пациентите. Това, което визирам и съм представила пред ръководството на МЗ от позицията ми на национален експерт на БЛС по психиатрия, е за различното финансиране на стационарната психично здравна помощ, което е една немалка част от неслучилата се психиатрична реформа. Разликата във финансирането се дължи на факта, че държавните психиатрични болници не са търговски дружества и получават средства на базата на исторически бюджет. В други лечебни заведения за стационарна психично здравна помощ обаче – центрове за психично здраве, отделения, университетски клиники, финансирането се определя по методика за преминал болен. Практиката показва, че тъй като престоят там също е обвързан със заплащането, пациентите се приемат за 5 или 20 дни, след което се „отпращат“ за продължително лечение в държавните психиатрични болници, които не се финансират по тази методика и лекуват пациента колкото време е необходимо. Тази порочна практика, която през последните пет години се развиваше със завидно постоянство, се затвърди окончателно с новата методика през 2015 г. От статистически данни на Националния център по обществено здраве и анализи ясно се вижда, че за периода 2009-2013 в държавните психиатрични болници има спад на хоспитализациите с около 1000, а в центровете за психично здраве – рязко увеличение с около 2600. Държа да подчертая, че това не се дължи на повишена заболяемост или болестност – България не е уникална в това отношение.

Уникална е в лошото качество, защото в доклад на ЕК, публикуван преди 4 месеца в „The Economist“, се вижда, че по качество на грижите за хората с ментални увреждания, оценено по 18 показателя, заемаме последното място от 30 страни в ЕС. Разликата ни с първата страна – Германия, е над 3 пъти.

Едва ли за специалистите е тайна, че качеството на психичната помощ у нас е много лошо. За съжаление темата „гръмва“ след публикации в медиите след инциденти с наши пациенти. И то не защото те са по-болни или по-лоши в сравнение с другите страни (инциденти се случват навсякъде по света), а защото ние като общество не полагаме необходимите грижи. За психично здравна реформа не съм чула да се говори, не ми е известно нещо да се прави. Не съм чула и дали професионалната ни организация – Българската психиатрична асоциация и националният ни консултант, които според мен са задължени да алармират за проблемите и да инициират съответните промени, правят нещо. Това, за което се активизираха, беше да се промени методиката на субсидиране. Аз категорично не приемам този непрекъснат рев за пари. Да, парите са малко и не достигат, това е безспорен факт. Но че наличните се разпределят крайно неравномерно, неразумно или, най-точно казано – се източват, също е факт. Прави се, защото има разлика в субсидирането, във финансирането. С решаването на този проблем трябва да започне промяната. Темата беше представена на вниманието на не едно ръководство на МЗ от Националния превантивен механизъм при омбудсмана в нарочен доклад, изготвен след проверка в заведенията за стационарна психиатрична помощ. Беше дадена препоръка, но тя получи мълчалив отказ. Твърдя, че това трябва да бъде първата стъпка, защото практиките, които се генерират, са изключително порочни. Мога да дам много примери за илюстрация на проблема. Обикновено към 15-ия – 20-ия ден от лечението пациентът започва да се стабилизира и точно тогава бива натоварен на линейка и изпратен на друго място. В София например няма толкова голям проблем, защото нашата болница е на 25 км от града, не е толкова далеч и е приемливо от градския и от областния диспансер да ни изпращат пациенти. Но когато ги докарват от Дупница, Кюстендил, Видин, Монтана, където има отделения, от Враца, където има диспансер… Когато от Бургас се изпращат в Раднево, от Пловдив – в Кърджали, какво налага това преместване на пациенти, коя медицинска причина? Обичайното обяснение е, че няма легла. Но човекът нали досега е бил на някакво легло? Истината е в оборота – в движението на пациентите от едно в друго лечебно заведение заради финансирането. Ако се върнем към статистиката, ще видим, че средният престой в държавните психиатрични болници е 59 дни, а в центровете – едва 19. Къде отива този пациент след 19-ия ден? При положение, че не можем да говорим за постигане на ремисия, защото по всички европейски и световни стандарти за овладяване на остра и обострена психоза са нужни 6-8 седмици.

Поставяла съм въпроса пред различни ръководства на МЗ, но единственото, което „постигнах“, е подписка от колегите срещу мен за сезиране на етичната комисия на БЛС, че уронвам престижа на професията…

Психиатричните пациенти, по израза на колега, са футболизирани. Звучи грубо, но за съжаление е точно. Според статистиката на НЦОЗА в област Пазарджик, където има само едно лечебно заведение – държавна психиатрична болница, няма ръст на психиатричната заболяемост. Странно защо? Въпросът е риторичен. Оправданията, че липсата на легла налага препращането на пациенти, са напълно несъстоятелни. Днес в България броят на психиатричните легла е 10,4% от общия брой легла в здравеопазването. За Европа този процент е средно 6-7%. За мен твърденията, че леглата в търговските дружества не достигат и пациентите ще останат без лечение, са подла манипулация, свързана с пари. Следователно, докато заплатата на персонала зависи от броя преминали пациенти – хоспитализациите ще растат с бясно темпо.… С това сме уникални – не с увеличена заболяемост.

Друг важен проблем е, че „движението“ на болните от едно в друго лечебно заведение става без медицинско основание. Близките не са наясно точно какво се случва и въпреки че преместването затруднява личните и професионалните им ангажименти, те се примиряват…

Какво се случва обаче, след като пациентът излезе от стационара? Ако има близки, те го поемат, обгрижват го и контролират приема на медикаменти, доколкото им е възможно. За пациента е невъзможно да си намери работа, защото работодателите веднага отказват, като чуят за психичната болест. Да не говорим, че тези хора по принцип бързо се инвалидизират. Резултатът е известен – излизат навън, не пият лекарствата си, правят кризи, заплашват или нападат някого и … случаят попада в медиите.

Тези хора са на улицата

защото нищо от заявяваната политика за психично здраве не бе реализирано. Няма ги дневните центрове, няма ги структурите, които да подпомогнат тези хора да заживеят в общността. Както образно се изрази колега, пациентите се изхвърлят в психиатричните болници като в recycle bin – кошчето в нашия компютър. Защото като нетърговски дружества болниците са подходящи за ролята на кошчето, в което да се скрият „ненужните файлове“.

Пуснахме търговците в Храма

Медицината вече не е изкуство и ето го резултата. Заплатата ти зависи от броя на преминалите пациенти. И поради това днес те направо прелитат… като свободни електрони.

Пациенти, живеещи в психиатричните болници – това не е филм, това е факт. Това са над 300 души. Живеят там, защото болниците са държавни и са на исторически бюджет.

Известно е, че психиатрията е единствената специалност без клинични пътеки и без високоспециализирани дейности в амбулатория. Никой не се бори да утвърди психотерапията. Професионалната ни организация има по-важни задачи – да се пребори за методиката. В нейната последна корекция вече се говори за къси и дълги пътеки – дали пациентът ще бъде хоспитализиран за 5 или за 20 дни. Никъде не се говори за качество и контрол. С откровен цинизъм пациентите са оценявани като перспективни или безперспективни и всичко това на фона на блестящите ни възможности да прилагаме медикаментозна терапия на световно ниво с осигурен достъп за пациента.

Отказът на съсловието да мисли и да работи по въпроса за включването ни към системата на здравеопазването чрез клинични пътеки, колкото и те да са несъвършени, се дължи също на финансови причини. Съгласна съм, че реформирането на нашата сфера е тежък и дълъг процес. Реално резултати може да има след 5 до 10 години. Но ако и след като се започне.

Когато бе приета концепцията за спешната помощ, с изненада установих, че спешната психично здравна помощ не е включена. Реагирах и написах писмо до министъра и се надявам нещо да се направи по въпроса. Защото друга голяма язва е

спешната психиатрия

В страната има работеща схема – звъни се на 112 и пациентът се отвежда в най-близкото заведение за стационарна психиатрична помощ. В София обаче положението е трагично. Пътят на пациента минава през няколко „спирки“ – различни лечебни заведения – търговски дружества. Известно е, че спешен преглед се заплаща по 50 лв., плаща се и хоспитализацията. В крайна сметка пациентът се установява в нашата болница, но ние се оказваме четвъртият екип, който го поема в рамките на 10-15 дни. Миналата година по тази схема при нас са постъпили над 150 души – 150 живи хора. Това е безобразие.

В нашата сфера липсват силни пациентски организации поради силната стигматизация. Една майка може да се изправи и да каже „моят син е сърдечно болен“, но кой ще признае пред всички, че синът му е шизофреник. Близките имат страх и не подават сигнали. Защото си казват: „след време отново ще попадна в ръцете им“. Това показва пълното недоверие към системата – днес, в България, в ХХI век.

Далеч не смятам, че отговорни за психично здравната реформа са институциите. МЗ например трябва да има ясна визия, но инициативата трябва да излезе от нас – професионалистите. Да обявим, че има проблем, да предложим решения, да настояваме нещата да се случат. В периода, когато д-р Дора Атанасова беше председател на асоциацията, а аз – зам.-председател, започнахме някакви инициативи в тази посока, но ни бяха поискани оставките, защото сме уронвали престижа на професията. Публично бившият директор на ЦПЗ в Бургас д-р Лорис Саян ни нарече „войнстващи примитиви“. За съжаление се води борба за запазване на статуквото, макар че житейската логика няма да търпи дълговечно липсата на системно мислене и желание за промяна, както и финансиране, което доведе до дву-трикратни разлики в заплатите на работещите в държавните психиатрични болници в сравнение с другите структури. Получи се така, че

нашите пациенти са двойно дискриминирани

- първо, биват лекувани с по-малко пари, и второ – лекува ги по-лошо платен персонал, който е демотивиран и деморализиран. Как да кажа на наш служител защо получава толкова драстично малка заплата, след като е ясно, че това не е свързано с количеството и качеството на работата. Особено като се има предвид, че няма система за оценка на качеството. В нашата болница началник на отделение получава 800-900 лв., а в център за психично здраве – 2000. Как да мотивирам колегата да работи? Персоналът ни застарява и едва ли някой ще дойде на мястото на пенсиониралите се. Който иска да работи психиатрия, отива в отделение или в център, защото заплатата е два пъти по-висока.

Всичко в нашата система е объркано. Защо ни били нужни клинични пътеки, като сред психично болните имало много неосигурени? Никой обаче не може да каже колко са всъщност, а статистиката не е вярна, защото големият процент от тях са инвалиди. По каква методика се определя броят на психично болните? Ако е по брой преминали – някои преминават по 5 или 10 пъти, други по 1 или 2 пъти на 5 години, следователно и тази статистика няма да бъде вярна. Отчели сме например около 50 000 хоспитализации за година. Но колко пъти годишно е приеман един пациент, никой не знае.

От години се борим да се въведе един простичък критерий за оценка, наречен рехоспитализация. Чрез него се отчита колко пациенти се връщат в стационар в рамките на 30 дни…

През годините съм писала на няколко поредни министри на здравеопазването за всички проблеми в психиатричната помощ, но реакция нямаше. За мен това не е случайно. Ясно е, че някой мощно работи промените да не се състоят. А от това страдат най-вече пациентите.

Професията ме е научила на голямо търпение. Убедена съм, че нещата ще се случат – рано или късно. И затова продължавам да се боря, защото така повече не може да продължава. Случи се инцидентът със самолета на авиокомпанията Germanwing и светът веднага предприе мерки. За съжаление загинаха хора.

Аз съм реалист и смятам, че животът ще ни наложи промени в системата на психиатричната помощ. Само се надявам поводът да не бъде някакъв тежък инцидент и пострадали хора. Затова съм избрала да прилагам спрямо институциите принципа на китайската капка – с постоянство и упоритост…

Записа Снежана БОРИСЛАВОВА