Д-р Костадин Ангелов пред „Форум Медикус“
- Уважаеми д-р Ангелов, привилегия ли е за Вас да бъдете директор точно във времето, когато отбелязваме 135 години от създаването на Александровска болница?
- Нито едно от нещата, които ми се случват, не приемам като привилегия. Приемам ги като изключително висока отговорност. Защото през годините, които съм преживял – от санитар до директор, съм минал през всички позиции. И осъзнавам колко много ми е дала тази болница, за да стана точно такъв. И в същото време осъзнавам какво точно аз бих могъл да й дам в сегашната ситуация. Полагаме старание отбелязването на 135-годишнината на Александровска болница да стане подобаващо за ранга на такава авторитетна институция.
- Каква е личната Ви връзка с болницата, кой е Вашият пръв спомен?
- Първият ми спомен от болницата е нейният мащаб. Когато дойдох, знаех, че болница е една сграда, в която има клиники, лекари, нашите асистенти и т.н. В продължение на няколко месеца се наложи да опознавам Александровска, която е нещо огромно. Освен обаче от мащаба като база, очарован бях от мащаба на хората. Всички бяха положителни към нас като студенти, бяха готови да ни научат на това, което правят. Голяма част от нашите асистенти тогава ни обясняваха колко малко са платени, как ни обучават даром. И ние се чувствахме леко разочаровани, че те не са удовлетворени от това, което правят. Но после реалността надмина нашите очаквания – въпреки своята недооцененост, лекарите се раздаваха безрезервно, показваха ни сложни случаи, оставаха след нощни дежурства, идваха много рано на работа. Впечатли ме точно тази отдаденост на професията, която в Александровска е дългогодишна традиция – повече от вековна.
- Действително такава е характеристиката на Александровска през годините – нелъскава външност и суперсъдържание.
- Това е подобно на усещането, когато влизате в новопостроена сграда и когато посещавате стар замък или катедрала. Защото на едното място намирате винаги уют или дух, които изпълват атмосферата, създават плътност, която тук в Александровска е нещо изключително осезаемо. В болницата се усеща радост, защото голяма част от пациентите, които постъпват, са преминали през много други места, през други лечебни звена – те идват с очакване и намират решение на здравния си проблем в нашата болница. Трябва да кажа – характерно за Александровска е, че ние не обичаме правилата по отношение на рамкирането на лекарите и на медицината – става дума за правила от рода на клинични пътеки или стандарти. Те често си противоречат, те понякога спират или ограничават мисленето на лекаря, както и неговите действия – и диагностично, и финансово. В Александровска болница ние реално сме поставили пациента в центъра и не се съобразяваме с рамката – не мислим за правилата, а за болния. Това е факт, защото традициите, школите на Александровска са създавани повече от столетие. Те започват от Франция, Германия и Русия, където са били обучавани създателите на български школи, които са оставили своите отпечатъци, съхранени и до днес. Това е силата на болницата.
- Вероятно затова не е клише, че Александровска болница е най-старото и най-авторитетното лечебно заведение у нас. Първото е ясно – 135 години. За авторитетното също е ясно – тук дефинитивно се решават проблемите на болните.
- Да, така е. Александровска болница е своеобразен извор, защото от нея са тръгнали всички български лекари, всички школи в страната. Ние не парадираме с този факт, а винаги сме проявявали мъдрост, старание и готовност да работим в екипа на българското здравеопазване. Александровска е като майка, чиито деца са се разпилели из страната, но щом имат нужда от помощ, майката е винаги готова да ги приеме.
- Как тогава накратко бихте определил пулса на болницата днес?
- Ако погледнем от медицинска гледна точка, Александровска е със здрави корени, стабилна институция. Временните промени в заобикалящата действителност не са онази сила, която може да промени пулса на болницата. Те са нещо незначително – както в песента за дървото, което със своите клони брани от ветровете всички малки храсти. Там се казва, че лесно се оцелява, когато „други срещу бурята стърчат“. Така и Александровска няма как да повлияе своя пулс, своя ритъм, своето сърцебиене от всички негативни факти, характеризиращи в момента българското здравеопазване. Защото традициите, хората, мисленето на лекарите са силни, всички ние сме здраво стъпили на земята.
- Какво от делника бихте искал да изрежете като със скалпел – нали сте хирург?
- Със сигурност има неща, които искам да премахна – старите сгради, стария асфалт. Иска ми се и да премахна маските на хората, тъй като не всички са изключително отворени за пациентите. Искам да премахна гневните разсърдени физиономии на лекари, да премахна неудовлетворението на медицинските сестри, за да можем по един или друг начин да отговорим на изискванията на времето, в което живеем. Знаем, че понякога обстановката, сградите влияят върху избора на пациента – това е негово право. Но често когато нещата се задълбочат, болният достига до нашето лечебно заведение и получава решение независимо от условията. Ето тези условия бих искал да премахна, за да бъде болницата винаги желана.
- Започнахме с привилегията да управлявате, но може би е повече тегоба да се управлява?
- Базата изисква голям ресурс, много хора, които да отговарят на нивата на компетентност. В същото време тези хора са и преподаватели – 350 са преподавателите в болницата, хиляди студенти преминават, в момента има 220 специализанти от 7-8 националности, докторанти и т.н.
Бих искал да разкажа, че през тази година за първи път направихме Съвет на младите лекари, който е консултативен орган към изпълнителния директор. Целта е да се генерират нови идеи, а и правим отделни сбирки по конкретни медицински проблеми. Такъв съвет е имало преди години, съществувал е под различна форма по времето на акад. Чудомир Начев. Бил съм негов кръжочник, бях докоснат от неговата духовност. Това много ме е впечатлило. Направихме и следваща стъпка – болницата навършва 135 години, а се оказа, че работят 135 души до 40-годишна възраст. На тези 135 души ние подарихме по един таблет с карта за високоскоростен интернет – жест на внимание към младите.
- Всъщност задържането на младите е проблем навсякъде.
- Опитваме се да направим социални програми, да ангажираме младите колеги. Предстои да реализираме една идея, наречена „по-големия брат“. Всеки млад лекар от болницата да отговаря за един клас в дадено училище и да го посещава често. Така лекарят ще стане пратеник на здравната култура в училищата, така ще се опитаме да променим мнението на обществото към лекарската гилдия. Ще започнем от малките деца, защото те ще бъдат двигател за промяна на отношението на хората към лекарите. В момента има нещо в нашето общество, което не е логично. Всички възприемат лекарите в отрицателна светлина, породена от две големи думи – корупция, липса на духовност. Именно това трябва да бъде променено.
- Дълъг е процесът – целият преход бе предпоставка за такова отношение. Още толкова време ще трябва, за да се промени.
- Така е, защото знаем приказката за катрана и кацата с мед. Така е, защото у нас в България не уважаваме своите герои, не тачим личностите и моралните ценности, които са ни спасявали.
- Предлагам за малко да сменим празничния тон и да поговорим за мястото и статута на университетските болници, които разискваме толкова години.
- Ясно е, че университетските болници /УБ/ са различни. Защото патологията в по-голямата си част е различна, случаите са комплексни и тежки, болните са от цялата страна. И така е не само в Александровска. Освен това УБ са с високо ниво на компетентност, което изисква голям човешки капацитет и съвременна апаратура в последни модификации на софтуера, на технологиите. Изисква се и голяма територия – за диагностика, лечение, обучение. Това прави УБ толкова сложни и различни, което означава, че и финансирането трябва да бъде по-различно. Възможен е например отделен бюджет в НЗОК, който да гарантира, че част от комплицираните случаи, които надвишават многократно стойността на клиничните пътеки, ще бъде също заплащана.
- Практически как може да стане това – законодателна инициатива?
- Мисля, че не е голям проблем в НЗОК да се разпише методика, която да не противоречи на закона за здравното осигуряване. Говорим за допълнителен ресурс за финансиране на дадени дейности, които да бъдат доплащани. Правили сме анализи и сме ги представили, но няма чуваемост. Никой не иска да разчупи статуквото, защото ще се генерира напрежение. Но когато искаш да постигнеш някаква цел, трябва да си готов.
- За съжаление това се оказа вярно. Всички говорят за промяна, но дори нещичко да се пипне, веднага всички скачат на протест.
- В протестите няма нищо лошо, те показват, че обществото е живо. Те не означават обаче, че се върви в грешна посока. У нас здравеопазването не е променено, само е преименувано. Няма реформа, само едни пътеки и друг път на финансовия поток. Няма логика и стратегия, не знаем и каква е крайната цел. Пътят лъкатуши.
- Изпитва ли Александровска последици от конкуренцията на частните болници, които станаха доста в София?
-Не се страхувам от такава конкуренция, защото всички демокрации, всички икономики работят на принципа на конкуренцията. Не можем да кажем частните болници да не се финансират от НЗОК – това е абсурд. Има и нещо друго обаче – държавата трябва да бъде корективът. Тя да следи какво се случва в системата и със здравното осигуряване. Тя да плаща в пълен обем своите задължения към фонда. Тя и да контролира, и да спазва.
- Как искате да изглежда Александровска след време?
- Ще се опитам да нарисувам нещо с думи, но предварително ще кажа, че готвя такъв визуален проект – как виждам болницата в мечтите си. Първо, всички сгради с ремонтирани фасади, с еднакъв цвят, всички улици да бъдат асфалтирани и осветени, парковете да бъдат озеленени. През тази година например засяхме 780 нови дръвчета. Представям си много цветни лехи, как в градините и в двора се разхождат хора, студенти, пациенти. Представям си как ще придвижваме болните от сграда в сграда с електрически колички, както е на голф игрищата. Тогава ще има информационна система, всеки пациент ще се чекира и ще има информация за неговия разход…
- Как си представяте лекарите – тия, младите, които след време ще бъдат в силата си?
- Надявам се те да останат в болницата и полагаме усилия да им създадем комфорт, да осигурим достойно заплащане и социални придобивки. Опитваме се да ги убедим колко държим на тях.
- Няколко думи да кажете за ангажиментите на Александровска като субект от обществения живот – например очни прегледи, дърва за огрев на приюта в Нови хан и т.н. Защо правите това?
- То не е заложено в мен, то е във всички хора. Инициативата се роди от съмишленици и се нарича „Направи добро“, включва болницата и организацията „Шалом“. Нашето ДКЦ и болницата участват с човешки и апаратурен ресурс. Искаме да дадем пример, че всяка една институция трябва да има благотворителна дейност, да утвърждава ценности, които липсват у нас. У нас нещата стават трудно, защото по всяко добро дело се хвърля камък. А в болницата е трудно, защото тя има задължения, има и невъзстановени разходи. Но всичко това излиза от контекста на празника.
- Моля да кажете няколко думи към всички, които са работили преди в болницата, към тези, които работят сега. Какво е очакването за празник?
- Ще бъдат поканени всички, ще има награди, плакети, символи на болницата. Никога не градим политиката си на отричане или на негативизъм – всеки преди нас е дал нещо и заслужава уважение. Ще кажа още, че продължаваме да работим усилено, за да може Александровска болница от мечтите да стане реалност.
Легендарна, със славни традиции
Започнах академичната си медицинска кариера като асистент в Клиниката по неврохирургия на Александровска болница през януари на далечната 1979 година. След първата година бях разпределен в детското неврохирургично отделение на клиниката – първите ми по-запомнящи се контакти с колеги от други клиники в двора на болницата бяха тези с педиатрите и детските невролози. В съзнанието ми се е запечатало тържеството по повод първата копка на новата педиатрична болница, еуфорията и приповдигнатите речи на представители на болничното ръководство и на първия държавен и партиен ръководител, рязко контрастиращи с грозната гледка на недовършената сграда 35 години след това! През следващите години спецификата на моята специалност ме сближи в професионален и личен план с много колеги от Клиниката по образна диагностика, патологоанатомията и много други. През последните години в качеството си на декан на Медицинския факултет и член на Съвета на директорите на Александровска болница имам много формални и неформални контакти с колеги от всички звена на болницата, което ме обогатява и стимулира.
Александровска болница в най-голяма степен е олицетворявала и продължава да олицетворява неразривната връзка между образование, наука и практика, и продължаващо обучение в областта на медицината. В момента в болницата са базирани 17 от 45-те катедри на МФ, в които се обучават 1750 български и чуждестранни студенти от 3 до 6 курс по медицина и медицинска рехабилитация/ерготерапия, стотици докторанти и специализанти. Чест прави на всички досегашни ръководства на болницата за съхраняването на този основополагащ дух на нашата медицинска Алма матер. И всичко това – въпреки изразената асиметрия между професионалните, морално-етичните и най-вече финансовите измерения на ангажимента на лекарите, от една страна, като служители в болницата – търговско дружество, и като научно-преподавателски състав на висшето медицинско училище, от друга.
В пожелателен дух виждам като най-логично и ефективно поемане в близко бъдеще от Медицинския университет на ръководството на Александровска болница и обединяването на прилежащите й териториално разчленени по време на прехода специализирани болници в една интегрална Александровска университетска болница. Крайно време е Александровска болница да смени поовехтелите си одежди и да инициира изграждането на своя територия на един модерен болничен корпус с модерна стационарна база и високотехнологични лаборатории и операционни зали.
На екипа на Александровска болница пожелавам много лично благоденствие и професионални успехи, стремеж към съхраняване на славните традиции на тази легендарна болница и по-голяма ангажираност към съдбата и бъдещето й!
Удовлетворени и мотивирани
Александровска болница е свързана с много важни периоди и събития в моя живот. Тук завърших медицина, започнах като млад лекар и до днес продължавам да работя в този „двор“. Тук е моята среда – колегите, приятелите, състудентите. И така вече 32 години. От Александровска получих много – образование, квалификация, признание…
Отсреща е „Майчин дом“. Там родих моята дъщеря, а тя е първото бебе на „Майчин дом“. Там се родиха и внуците ми.
Клиниката по психиатрия е най-старата в България и е една от първите три клиники, разкрити в Александровска болница. Всички специалисти, отишли в други селища, за да създават психиатрични клиники, са „излезли“ от нашата. Сред известните имена, работили тук, са основателят на клиниката д-р Стефан Данаджиев, д-р Никола Кръстников, акад. Георги Узунов, проф. Никола Шипковенски, проф. Георги Темков, проф. Кирил Киров, проф. Коста Заимов и много други. Имала съм възможност да работя с някои от тях и съм била щастлива.
Психиатричната клиника беше реновирана през 2009 г. Коренно се промениха битовите условия и цялостната философия на лечебния процес. Създадени са добри възможности за извънболнични занимания на пациентите, за качествено обучение на студенти и за изследователска дейност. Днес клиниката се ползва с добро име, имаме много пациенти, дълга е листата на чакащите. Освен медикаментозно лечение прилагаме разнообразни рехабилитационни и обучителни програми – 14 на брой. Всичко това е удовлетворяващо и мотивиращо…
Гордея се
Казано с една дума, тази болница за мен е всичко. С нея съм свързан от първия си кандидатстудентски изпит през далечната 1979 г. Оттогава до днес, без прекъсване, цялата ми лекарска практика и професионалното ми израстване са неотделими от Александровска. С това, разбира се, много се гордея.
В Александровска съм получил всичко и като професионален, и като житейски опит. Защото не е тайна, че по-голяма част от денонощието на лекаря преминава в болницата, а по-малка – в семейството.
В моята фамилия и в поколенията назад във времето аз съм първият лекар. За щастие синът ми тръгна по моя път. В момента е специализант. Ето защо в семейството вече има с кого да си говоря за медицина и това е чудесно…
Познавам всяко клонче
Александровска болница заема огромна част от живота ми – 35 години съм на работа в лечебното заведение. В този двор съм влязъл за първи път преди 45 години като студент. С малки изключения /разпределение, военна служба/ животът ми е свързан с Александровска. Когато вървя из този двор, забелязвам всички разлики – къде се е счупило клонче, къде нещо се е променило. Срещам много хора. Е, вече познавам по-опитните. Чувството е страхотно, защото привързаността идва от усилията, от енергията, които човек е вложил в работата, от сърцето, което е посветил на професията. Това го кара да обича една среда.
Голяма част от моя живот премина в интервенционалната рентгенология – в ангиографията, които тогава бяха новото. Малко страшно беше дори, защото не бяхме свикнали. Оттогава досега цялата наша специалност се извиси на ново равнище, част от инвазивните процедури се правят по неинвазивен начин. А през 90-те години на миналия век навлизането на информационните технологии направи експлозия на образите в специалността. През Александровска преминава огромният поток от студенти, специализанти, докторанти. Александровска е един кръстопът за лекарите в България.
Днес си давам сметка на какви добродетели са били носители нашите учители в професията, колко са били големи като личности. Наред с професионализма те имаха човешки добродетели, които са много важни при формиране на лекаря. Доволен съм, че в последните години има смяна на караула – петима млади колеги от клиниката навлизат бързо в работата, в преподаването, в научното поприще. За мен това е удовлетворение.
Обичам Александровска
Когато ми предложиха да напиша няколко реда в отговор на въпроса „Защо обичам Александровска“, първото ми усещане бе, че съзнанието ми първосигнално резистира: “Откъде накъде? За каква обич може да става дума въобще? Александровска е мястото, където си изкарвам хляба, лоялна съм към институцията, която ми даде възможност да стана това, което съм – добро или лошо. И толкова.“
След това обаче се сетих за едно красиво време, било преди малко по-малко от четвърт век, когато спечелих труден, три пъти ревизиран конкурс и станах асистент в Катедрата по пропедевтика на хирургичните заболявания, т.е. в Първа хирургия. После ме завладяха спомени от студентските години и си дадох сметка, че не мога да отделя съвсем Александровска от Медицинския университет. За мен е немислимо обучението на студентите медици без клиниките на болницата, без хората, които работят там. Какъв авторитет биха имали моите преподаватели от университета, макар и някои от тях да бяха перфектни учители, ако в същото време не бяха и великолепни лечители. Щеше ли да бъде убедителен проф. Цолов например или проф. Шипковенски, или проф. Янко Добрев, или проф. Сашо Божинов, или д-р Калоянова и д-р Еленкова /сега професори/, или д-р Филипов /от Катедрата по очни болести/, ако не беше обичта на болните, с помощта на които ние, студентите, навлизахме в клиниката и учехме медицинската азбука. А дали щях да се занимавам с хирургия, ако д-р Трайко Соларов – главен асистент в I хирургия, не беше най-интелигентният човек, когото бях срещала дотогава, a проф. Марин Петров не ми беше писал 6+ на изпита по хирургия за класификацията на туморите? Едва ли.
Накрая си дадох сметка, че в последните години няколкократно имах възможност да работя другаде. За повече пари и слава, а може би и за власт. Не заминах и след 10 ноември 1989 г. Предпочетох Александровска и Медицинския университет или Медицинския университет и Александровска. Защото ценя това, което имам, държа на работното си място. И всъщност обичам Александровска. Пък и тя ме обича. Дадохме си и си взехме с нея много неща. Дадох й почти 25 от най-добрите си години с радостите и безсънните нощи. Но и тя ми даде много възможност да работя в най-старата университетска болница на страната, където са се създали основите на съвременната медицина в най-новата история на България. Александровска ми даде възможност да се уча от най-добрите -проф. Г. Милков, проф. Р. Гайдарски, проф. Ив. Виячки, проф. Ст. Баев, д-р Стефан Николов, д-р Трайчо Соларов, д-р Христо Михов, д-р Вера Михайлова, доц. Берислава Десева. Даде ми възможност да се науча да работя и когато срещна “моженето“, да го оценя по достойнство, да порасна в професионално отношение, да защитя две дисертации, да имам две специалности, да оперирам хиляди болни, като поне половината от тях ме ценят и обичат истински. Александровска ми даде и нещо още по-важно – да остарявам само физически, защото работата с непрекъснато постъпващите млади колеги, обучаващите се специализанти и студентите просто не ми позволяват да остарея бързо.
Такива са моите отношения със и моите чувства към Александровска болница. Тя е важна част от живота ми. В професионално отношение тя ме направи това, което съм – добро или лошо. И аз я обичам, каквото и да означава това. Дори да я напусна завинаги, аз ще съм й благодарна с всичката обич и уважение, на които е способно моето сърце.
Нашата мисия е добротата
За мен е чест, предизвикателство и отговорност да бъда част от екипа на Александровска болница повече от едно десетилетие.
Болницата има богата история и динамично настояще, днес тя е национална институция с традиции и с амбициозни цели.
Десетките клиники в болницата са място за професионално доказване на образовани и професионално подготвени специалисти по здравни грижи. Чрез своята адаптивност и компетентност в реализирането на рентабилни, ефикасни и ефективни практики те прокламират здраве, променят начина на мислене, поведение и здравна култура на пациента и мотивацията му за водене на здравословен начин на живот.
С непрекъснатия упорит труд и отговорност на професионалистите по здравни грижи за подобряване ефективността на работата и качеството на здравните грижи Александровска болница печели удовлетвореността на пациентите.
Трудности е имало винаги, предизвикателства всеки ден, но както моите колеги, така и аз сме призвани по професия и сме отговорни винаги да бъдем на високо професионално ниво. Нашата мисия е да бъдем истински добри хора, неповторими и професионално недостижими. Много са знаците за стил, промяна и развитие на здравните грижи в „Здравницата“ на България.
Скъпо и ценно нещо
Александровска за мен означава цял професионален живот. Станах студентка през 1966 г. и следването ми премина в този прекрасен двор, с едни от най-известните преподаватели. Имала съм щастието да слушам проф. Р. Попиванов, проф. Н. Шипковенски, проф. Ал. Попов – прекрасни лектори, които не могат да бъдат забравени. Заради тях ходехме на лекции с огромно удоволствие.
После бях три години на работа в Кюстендил, след което се върнах в Александровска – специализирах вътрешни болести, после специализирах гастроентерология в клиниката на проф. Ат. Малеев, започнах да работя нефрология.
С повечето от колегите работим съвместно, откакто създадохме клиниката по нефрология – например нашата старша сестра също е оттогава. Много години сме заедно и сме един прекрасен колектив. Приятно и лесно се работи в такава среда. Атмосферата се допълва от непрестанното обучение на студенти, на специализанти. Вярвам, че и пациентите ни уважават за това, което правим. За мен Александровска е нещо много скъпо и ценно.
Имам добър съпруг и прекрасен син, но извън семейството всичко останало е свързано с Александровска – не мога да не я обичам.
Част от живота
От 1973 г. съм в Александровска болница, по-скоро в катедрата, която е базирана в болницата. От дипломирането съм свързан с Александровска – както е прието класически да се казва – „още от студентската скамейка“. Винаги ми е харесвало да работя тук, имал съм и други възможности, включително и да остана в чужбина при една дългосрочна специализация в Париж. Но съм предпочел да се върна и да продължа работата си именно тук.
Нещото, което ме смути наскоро, е следното: винаги съм знаел, че това е най-старата болница в България. Но изведнъж се оказва, че УМБАЛ „Св. Георги“ в Пловдив преди 6 месеца също е чествала 135-годишнина. Не ми стигат историческите познания да направя справка и да разбера това така ли е или не… Но дълбоко се съмнявам!
Нашата болница е Алма матер, винаги е била Алма матер и винаги съм имал лична удовлетвореност да работя в нея. За мен Александровска болница е и кауза, и място, в което мина младостта ми, а като гледам – и моята старост ще премине тук.
Младите колеги, младите лекари са една от големите ми болки, голямото ми учудване и загриженост, защото аз съм и директно ангажиран с тях като заместник-ректор. Постоянно се сблъсквам с проблемите на младите. През тазгодишната кандидатстудентска сесия например имаше двойно повече места, отколкото кандидати. За разлика от предишни години, когато беше точно обратното. Колегите преди години повтаряха „искаме, искаме“, но нямаше места. Сега се оказа, че има достатъчно места, а няма желаещи кандидати за колеги.
Нещо друго също ми прави впечатление. Да, известно е, че има по-добри условия за специализация в Германия, във Франция и на други места. Хубаво де, но аз познавам инициатора на тази идея, на тази фирма, която посредничи на лекарите за работа и специализация в чужбина. Силно впечатление ми прави фактът, че самият той – колегата лекар, остана да специализира в България?! Да, той специализира в българска университетска болница. Следователно има нещо, което не е изпипано, не е категорично и еднозначно. Следователно има проблеми и в самите заявяващи свободните места организации за специализация в съответните страни. В моята клиника аз се стремя всичко да бъде наред, да бъде изпипано. В момента при нас има 9 специализанти и така им е уплътнено времето, че те са доволни и благодарни, че учат занаят, при това истински. Няма колеги, които да отсъстват, да бягат, да се крият – при нас кипи труд, учение и труд, и взаимно сме доволни едни от други. В това е смисълът на нещата.
Смятам, че в България има бъдеще, въпреки всичко. Дори съм от хората, които коват и осигуряват това бъдеще – за моята специалност, за областта на алергологията говоря. И за моята клиника, и за моята болница, Александровска.
Ако трябва метафорично да се изразя в духа на специалността ми, ще кажа, че не са малко нещата, които предизвикват алергична реакция. Не са малко – ето тази несигурност, която цари, малките доходи, липсата на ясно бъдеще, в частност липсата на уважение у някои пациенти към лекарите. А защо да не добавим към това и журналистите, които винаги търсят сензацията, жълтото, отразяват най-често неуспехите, негативите. Аз разбирам идеята да има новина, но защо трябва да бъде в ущърб на лекарите и на съсловието.
Аз съм преди всичко оптимист, въпреки реалностите. Произлизам от лекарска фамилия, и жена ми е лекар, и двамата сме в България и силно се надявам, че нещата ще потръгнат рано или късно. Нашата дъщеря не пожела да следва медицина със свои аргументи, може би ние бяхме лошият пример. Захвана се с немедицинска специалност и се ожени за българин, но живее в САЩ. Не ми е приятно, но се съобразявам с тези неща. Те са част от живота ми – също като Александровска болница.
Ковачница на кадри
От началото на 70-те години работя в Александровска болница. След студентството по разпределение бях лекар в Транспортната болница на гара Горна Оряховица. С конкурс, който издържах по-късно, се върнах в София – бях хоноруван асистент в Катедрата по пропедевтика, после станах редовен асистент. През годините защитавах различни специалности, извървях по стълбицата пътя от старши асистент до главен асистент, до главен административен асистент и накрая до зам.-директор на болницата. Бил съм член на Съвета на директорите, създадох Медицинския и Спешния център…И какво друго направих? Работа и работа.
Бяха младежки години в началото. Старите преподаватели ни учеха постоянно, имахме голямо уважение към тях, бяха много сериозни и стабилни хора. Не бяха егоисти и колкото и малко да беше свободното им време – хващаха ни и ни учеха, персонално се занимаваха с всеки от нас. Не мога да забравя лекари и учители като доц. Любо Станчев, д-р Шишманова и д-р Тосков от Втора вътрешна клиника, доц. Мирчо Владимиров, проф. Любчо Томов, акад. Илия Томов. Хващаха ме буквално след визитация и ми показваха всякакви тънкости в професията: ела да видиш, прочети, запомни…И ни научиха на медицина! И на уважение към пациента!
Водиха упражненията с безкрайно желание, с много страст. А и ние ходехме с мерак, бяхме въодушевени, запалени, млади. Работехме спокойно и нормално, нямаше клинични пътеки, нямаше лимити. Един пациент, като го приемеш, може да го държиш и 20, и 30 дни, и повече, стига да има основание – след инфаркт го лекувахме по 40 дни, за пневмония престоят бе 20-25 дни. Но хората излизаха живи и здрави, а това беше и оценка за нашата работа.
Александровска болница не само е школа – тя е Алма матер на всички лекари в България. Това не подлежи на съмнение, известно е и не трябва да се забравя. Болницата все още има тази слава, а и сега в нея работят много читави хора и отлични лекари. Добри момчета, млади доценти и професори, начетени, интелигентни, нахъсани. Сега те имат много по-богати възможности за информация, за развитие, за избор. Всичко е на много по-добро ниво днес и неслучайно обучаваме и толкова много чуждестранни студенти.
Александровска болница е ковачница на кадри, както се казва. Все още е търсена от болни в цялата страна. Навремето беше едва ли не последна инстанция. Ходи къде ходи пациентът, по разни болници и градове, и най-накрая дойде в Александровска. А оттук вече няма къде да отиде – трябва да му решим проблема.
Аз съм бил и лекар, и администратор – трудно мога да кажа в кое съм бил по-добър. Не може да се отсече категорично, а и не е необходимо. На администрация са ме учили акад. Чудомир Начев, проф. Любчо Томов и акад. Атанас Малеев. Те ме научиха на много неща, наблюдавал съм ги как работят и съм им благодарен. Някои може и да са против тях, да говорят какво ли не, но аз винаги ще ги уважавам.
Човек трябва да бъде честен и обективен!
Понякога съжалявам, че съм тръгнал в тази посока, че съм изпуснал пациентите си…Навремето се водех за добър лекар. Сега вече медицината може и да съм я позабравил за сметка на администрацията. Но всеки прави в живота си това, което успее и за което му стигнат силите. И Спешният, и Медицинският център са неща от последните години, с които съм горд. Сега работя в рамките на ДКЦ, ръководи го д-р Ч. Еленков, който го доразви, разрасна го. Вече се работи на пълни обороти, с много дейности и пациенти. Сега се опитваме да заемем всяка свободна ниша, която е на пазара на медицинските услуги. Това е общо благо и за болницата, и за ДКЦ, и за работещите в тях, и за пациентите най-вече.
Историята и миналото на нашата болница са знаменателни, но трябва да се гледа и напред. Бъдещето трябва да бъде още по-добро, но е необходимо и много неща да се променят. Не искам да използват думата реформа, но системата на здравеопазване се нуждае от коренна промяна. Само това може да гарантира добро развитие на Александровска болница. На ход са политиците, държавниците, но аз съм оптимист. Поне пред микрофона съм оптимист…