Прецизните анализи показват все по-категорично, че кризата в нашето здравеопазване е преди всичко управленска, а след това са останалите нейни вторични симптоми – финансови, кадрови, образователни, етични и т.н. Тривиалният хленч, че системата е „недофинансирана” съдържа само част от истината и не решава проблемите, а ги задълбочава, тъй като снижава отговорността на стратегическите и оперативните мениджъри за състоянието на здравната система. Години наред усилията са насочени само към изолирани безпомощни опити за моментно симптоматично лечение на многобройните недъзи в здравеопазването, без да се засяга възелът на проблемите – системата на управление.

Това е особено очевидно в болничния сектор, който поема лъвския пай на финансовите разходи.

Малко лирично сравнение с въпроси

Ако един успешен лекар клиницист в Холандия, Великобритания или Франция бъде поканен да стане директор на болница, той би отказал, дори би се обидил – значи искат да му отнемат професията. Ако в България някой лекар откаже на покана да стане болничен директор, биха го сметнали за смахнат и има риск съпругата му да не го приеме в дома. Докато в посочените страни почти няма да се открие болничен директор с лекарска диплома, в България сто процента от болничните директори са лекари клиницисти.

Възникват два въпроса:

- Каква е причината за тази разлика между България и западните европейски страни?

- Защо е тази неудържима тяга у българските лекари към директорски постове, какво прави толкова привлекателен директорският стол?

Опит за отговор

Най-краткият отговор и на двата въпроса е: защото, за разлика от посочените европейски страни, у нас болничният мениджмънт не е професия - няма регламентиран професионален болничен мениджмънт.

За да разшифроваме това лаконично твърдение, трябва първо да споменем упоритата инертност и съпротива срещу всеки опит да се включи в Закона за лечебните заведения едно изречение „Необходимо условие за участие в конкурс за директор на лечебно заведение е магистърска образователна степен по здравен мениджмънт”. Разбира се, дипломата не гарантира заемането на управленския пост, но тя е непременното условие за заемането кондицио сине ква нон. Такъв е европейският стандарт!

Но девизът на нашите здравни законодатели вече две десетилетия бе точно в обратната посока: „Оставете този управленски професионализъм. Нека първо направим промяната, а после ще мислим за професионален здравен мениджмънт”… Това е познатият феномен на обратното впрягане на коня зад колата – промяна без отговорно компетентно управление е обречена на провал. Последните 14 години у нас доказаха това.

Целият процес на нашата злополучна здравна реформа – от първия й ден до днес, протече без елементарно внимание към решаващия ресурс за всяка кардинална организационна промяна – управленския ресурс, управленската компетентност. Без този ресурс резултатите са вече очевидни за всички – повсеместен организационен хаос във всекидневието на публичните болници, който сам по себе си е причина за нерационално изразходване на и без това ограничените финансови средства. Не случайно един английски експерт, посетил България, каза откровено: „Вярно, малко са ви финансите, но пък за сметка на това ги харчите неразумно”.

В това изречение се крие костеливият орех на болничното управление. Всеизвестно е, че назначаването на болничните директори най-често е случайно попадение, а постоянната им смяна (също случайна, без ясен професионален критерий) създава неустойчивост и неравновесие в целия болничен сектор.

Привлекателността на директорската длъжност, специално в публичния сектор, идва от властовата позиция на директора – тя му дава т.нар. неустановими и неизчислими потенциали – не само и не толкова финансови, колкото социални (комуникации), времеви и материални. По силата на Търговския закон (а болничният директор е търговец) никога болничният директор в публичния сектор не е имал толкова автономност, лична власт и възможности за лични решения, както понастоящем у нас.

Очевидна е асиметрията между властта (правата) и отговорностите на болничния директор – по-силна власт и по-слаби отговорности. Например, той има право да назначава некомпетентни сътрудници, неефективни зам.-директори и т.н., без да носи никаква отговорност, ако те се провалят. Може да уволни дисциплинарно неудобен нему служител, после да се окаже, че това е незаконно, служителят да бъде върнат обратно и да му се изплати сумата 24 хил. лева (буквален пример)… Читателят се досеща кой ще изплати тази сума – болницата. Дисбалансът на власт (права) и отговорности на днешния болничен директор е един важен мотив за силната тяга към тази длъжност.

Сред разнообразните мотиви за заемане на директорска длъжност впечатляващото е, че отсъства мотивът за цялостно  и безусловно посвещаване на управленската професия, на здравния мениджмънт като възможност за бъдещо лично развитие и кариера. Автентичният модерен управленски професионализъм е извън интересите и нагласите на днешния болничен директор.

За лекаря клиницист толкова желаната директорска длъжност така или иначе не е главната любов, а случайна допълнителна, извънбрачна връзка – болничният мениджмънт просто не се превръща в негова професия и мисия. Това е възелът на проблема – при такава ситуация за какъв управленски професионализъм може да става дума…

Примерите за това са на всяка крачка: хирургът, гинекологът, рентгенологът, кардиологът, заел позиция директор на болница, си остава хирург, гинеколог, рентгенолог, кардиолог. За него болничният мениджмънт е транзитна спирка.

На този фон ръководният стил на директора на публична болница е рутинно бюрократичен, поведението и решенията му са като на собственик на болницата, а не като на мениджър. За това допринася минималното участие и формалното присъствие на болничните бордове в цялостния управленски процес на болницата. Болничните бордове най-често не познават или просто утвърждават еднолично взетите от директора решения.

Кой става болничен директор?

Отговорът е всеизвестен - който пожелае или когото пожелаят. Останалото са процедурни подробности.

Учудващ е механизмът на подбор на болничните директори, реализиран изцяло по буквите на Търговския закон и чрез трудно обясними варианти. В едни болници можете да станете директор моментално със заповед на министъра „до провеждане на конкурс” (не се знае кога), а също и чрез конкурс в болници, които са ЕАД. Но можете да станете директор и без конкурс, а по пътя на общото събрание на акционерите (както е в областните болници, които са АД). Този криворазбран плурализъм е недоразумение, което създава хаос, изненади и принизява мотивацията за трайно посвещаване на директорската длъжност в болниците.

При това конкурсите за болнични директори най-често наподобяват театрален ритуал, за който важи следният анекдот: „Кажете ми състава на комисията по конкурса, за да ви кажа кой ще го спечели”. Не управленските качества на кандидата за болничен директор, а Нейно Величество комисията е решаващият фактор за резултата от конкурса. Трагикомичното е, че в тези комисии за конкурсите най-често участват чиновници без елементарна компетентност в областта на модерния болничен мениджмънт, а например с филологическо образование (примерът е точен).

Читателят вероятно ще ме упрекне в негативизъм – та нима наистина в България няма добри, професионално изявени болнични мениджъри. Има, но те са изключения от статуквото, те реализират автентичен болничен мениджмънт въпреки статуквото, въпреки „системата” (например, в Кърджали, Нови пазар, Хасково, „Св. Ив. Рилски” в София…). Директорите на тези болници   успяха да преодолеят елементарния административно-бюрократичен стил на управление, но това са техни изключително лични постижения, а не резултат на системно установена управленска практика.

Професионалистът болничен мениджър със своя творчески стил се различава принципно от болничния администратор с неговия инертен бюрократичен стил. Професионалистът болничен мениджър владее изкуството за вземане на решения в нестандартни ситуации, с които е пълно всекидневието на здравеопазването. Компетентността на бюрократизирания болничен администратор се изчерпва с познаването на наредби и вземането на рутинни решения в стандартни ситуации.

Мисията на професионалния болничен мениджър е промяната, а болничният администратор (сегашният директор) няма мисия, той е служител на ръководна длъжност и главната му грижа е да не изпусне тази длъжност.

Именно поради това отсъствието на регламентиран професионален болничен мениджмънт у нас крие серия неподозирани рискове и главният риск е запазването на статуквото на болничния сектор в сегашната му остаряла структура, фрагментираност, неефективно управление и изразходване на ресурси, слаба организация на медицинския труд, професионална и обществена неудовлетвореност и т.н.

Изходът – смяна на статуквото

Горните редове не са упрек към болничните директори, а към системата, която им позволява да бъдат некомпетентни и неефективни – системата на немениджърско управление на болниците. Щом болницата е търговско дружество (независимо доколко това е спорно) проблемът за нейния мениджмънт става не просто важен, а витален. Без професионални болнични мениджъри нашите публични болници ще продължават своето организационно вегетиране. Точно в този пункт частният сектор превъзхожда публичния, той по необходимост търси директори с управленски умения и най-често ги намира.

В Европа отдавна е преодоляна медикрацията – абсолютният монопол на клиницистите в управленския процес.

Съвременният управленски професионализъм в болничния сектор изисква нов стил на мислене и действие, нова мисия и компетентност, чието институционализиране изисква ясно законово регламентиране на професионален болничен мениджмънт. А това безспорно ще промени цялостната система и механизъм на подготовка, подбор, назначаване, статус, функции, права и отговорности на болничните мениджъри.

От дейност „между другото” болничният мениджмънт трябва да стане високоефективна самостоятелна професия с цялостно отдаване на личните способности, гарантираща както шансовете за индивидуална кариера и развитие на болничния мениджър, така и устойчивото функциониране и  просперитета на нашите болници.

Проф. Веселин БОРИСОВ