Вие сте в: Начало // Всички публикации // Полет над българската психиатрия – 2

Полет над българската психиатрия – 2

Д-р Цветеслава ГЪЛЪБОВА пред „Форум Медикус“

- Какво ново в българската психиатрия и лично при Вас, д-р Гълъбова?

- В личен план всичко е много добре, слава Богу! В професионален и в организационен план няма нищо ново. Там нещата дори стават все по-зле. По отношение на медикаментозното лечение обаче има положително развитие, което започна отпреди 20-ина години, когато навлязоха втората генерация антипсихотици – атипичните антипсихотици, и коренно промениха прогнозата на тежките психични заболявания. Те пак са неизлечими, но са значително по-добре лечими. Тези съвременни медикаменти определено позволяват пациентите да бъдат много по-добре лекувани, респ. ресоциализирани. Хубавото е, че откакто в България има здравноосигурителен модел и здравна каса, тези медикаменти са напълно достъпни и безплатни за нашите пациенти, които са здравноосигурени, и позволяват драматично да се подобри животът им.

Но за съжаление, постарому, липсва системата от грижи и се получава голям разнобой между изключително ефикасното медикаментозно лечение, което наистина е на световно ниво (и нашите психиатри са на световно ниво), и липсата на другата част от грижата.

- Липсата на тази част от грижата за психично болните българи се върти в пространството вече години наред. И на практика нищо не се променя, дори става по-лошо…

- Нищо не се случва – пълен застой. Дълбокото ми лично убеждение е, че има силна съпротива от страна на колегията да не се случват нещата. Защото, ако ние бяхме единни в желанието си да внесем промяна, щяхме да я постигнем. От дълго време състоянието на системата се вижда – влошаването е известно. Това, че не се случва промяната, означава, че някой не я иска. За някои този хаос е удобен.

- Как е устроена с днешна дата психиатричната помощ? Закриха диспансерите, сега има центрове…

- Не са ги закрили, само ги преименуваха. Психиатричната помощ у нас днес е устроена и функционира както през 60-те и 70-те години на миналия век. Това е институционален модел психиатрия, за съжаление с много институционално мислещи психиатри, със сравнително малко участие на психолози, социални работници и други професионалисти, с минимално извеждане на хронично боледуващите пациенти извън институциите. Като това най-често са държавните психиатрични болници, които поради така сложените обстоятелства се финансират на исторически бюджет. И пациентите там преживяват със стотинки на ден – за разлика от всички останали лечебни заведения в страната.

- Продължаваме ли да робуваме на този модел – психиатричните болници и центровете да бъдат изолирани извън или в края на градовете?

- Това се отнася за психиатричните болници. Центровете съществуват от 50-те години на миналия век и са в градовете. Те са замислени като лечебни заведения, които да подпомагат, да осъществяват амбулаторното лечение. Психиатричната помощ е неравномерно разпределена на картата на страната. В някои градове има струпване на болници, центрове, отделения, университетски клиники… Другаде има само едно звено или нищо. Хаос!

Много хора имат интерес за промени. Но хората на ключови позиции, тези, които трябва да инициират промените – нямат. Защото промяната в психиатричната помощ не става за един ден с щракане на пръсти, не става и за година. Тя е процес – дълъг, трудоемък, свързан със значителни финансови средства, с промяна в обществените нагласи… Необходимо е време, за да извървим пътя. Но засега никой не иска да тръгне по него.

- Някой знае ли броя на психично болните в България, води ли се такава статистика, има ли регистър?

- Хората на ключови позиции, включително и от професионалната ни организация – Българска психиатрична асоциация (БПА), не вземат никакви мерки в тази насока. През последните години толкова се говори за промените, които трябва да се случат, а БПА отсъства от тези разговори. Не се намесват по никакъв начин, дори не реагираха на доклада на омбудсмана, който е много тревожен като изводи. Сякаш проблемите не съществуват.

- Колко са психиатрите в България?

- Мисля, че действащите сме около 400, на книга сме малко повече. Постоянно колеги напускат страната или спират да работят активно, защото този хаос тежи. Той обезсмисля работата, обезсмисля усилията. Като видиш как един пациент се препраща от едно в друго лечебно заведение – обидно е и за пациента, и за нас като професионалисти. Използват се едни аргументи, които звучат смешно. Наскоро в нашата болница имахме пациент, преведен от Центъра за психично здраве (ЦПЗ). В съдебното решение експертът, който работи в центъра, предлага пациентът да бъде приет в ДПБ „Св. Ив. Рилски“, защото в ЦПЗ…имало само един коридор! Докараха ни и двама пациенти от Дупница – няма лошо, но за каква ресоциализация, за каква модерна психиатрия говорим. По научните ни форуми се говорят купешки приказки за програми за психосоциална рехабилитация например. Не знаят ли тези колеги, че във всеки голям град „психосоциално рехабилитираните“ ходят по централните улици и ровят по кофите.

- Една ли е професионалната ви организация?

- Една е. Имаше опити за разцепване, но бяха неуспешни. БПА е най-старата и се припознава от институциите като организацията, която ни представлява. Смятам, че към настоящия момент тя представлява интересите единствено и само на психично здравите структури, които са търговски дружества. Това са психиатричните отделения, университетските клиники и центровете за психично здраве. Впрочем в ръководството на БПА са предимно управители на ЦПЗ.

- Казахте за неравномерното разпределение на лечебните звена в страната. И пациентите ли са разпределени по тази „формула“? Има ли някаква тенденция…

- Не, зависи от миграцията на населението. В София тези болни са най-много, защото конгломератът е най-голям. Тежките психични болести, които са обект на лечение в стационарите, са еднакви и в България, и по света.

И възниква въпросът: щом са еднакви и лекуваме една и съща патология, като отворим статистиката на Националния център по обществено здраве и прегледаме един 10-годишен или по-дълъг период назад, защо средната продължителност на лечение в държавните психиатрични болници е 59 дни, а в центровете за психично здраве е 19? Къде отиват пациентите след 19-ия ден? Като се има предвид, че това са едни и същи шизофренни пациенти. След като, за да бъде овладяна една психоза, са необходими 45-50 дни, след като в световния стандарт за лечение на психоза е записано, че за овладяване на острата симптоматика са необходими 6-8 седмици – къде отива този пациент? Отива в болницата. Само че ДПБ го отчита като нова хоспитализация. Затова на пресконференция с организациите на роднините на пациентите ние казахме, че не се знае колко са пациентите, може би около 50 000? Явно няма интерес тези данни да се знаят и се работи това да не се случи.

- Кои са най-често срещаните психиатрични болести у нас?

- Това са шизофренията, биполярното афективно разстройство и различните им разновидности. Процентите, за щастие, са стабилни. Това са биологично детерминирани болести, чиято проява в много малка степен зависи от външните фактори, макар че те се водят полифакторни и наистина са такива. Така или иначе външните фактори имат само отключващ характер, нямат причинно-следствена връзка с проявите на болестта. Поради това в цял свят тези болести са със стабилни проценти. Това важи и за нас, но правим извод за нашите болни, екстраполирайки световни данни.

Шизофренията е много сериозно заболяване, защото започва в ранна възраст и води до тежка инвалидизация сравнително бързо, поради което голям процент от пациентите са инвалидизирани по болест и не могат да участват активно в обществения живот. Затова шизофренията става и едно много скъпо заболяване, въпреки доброто лечение, с което обаче лекуваме симптомите, защото причините за болестта все още не са известни. Успехите са големи, но има още много да се желае.

Новото е в симптоматологията на болестта или т.нар. патоморфоза на психозите. В миналото, ако налудностите в главите на нашите пациенти са се базирали на усещането, че им се правят магии, че ги преследват демони, то сега имат компютърен характер – монтирани чипове, следят ги с камери от космоса и др. Това е естествено, защото винаги в психозата намира отражение реалният живот на пациента.

Преди 17-18 години имах интересен случай, за който все още се колебая дали беше налудност или не. Дипломат от кариерата, посланик в една от водещите социалистически страни, който твърдеше, че е подслушван от КГБ. Първо написах налудност, но после започнах да се съмнявам. Всъщност защо не. Разбира се, имаше и други неща, които помогнаха за поставяне на диагнозата.

Тенденция от 10-ина години е нарастване броя на непсихотичните психични разстройства или както ги наричахме в предишната класификация – неврози. Наистина има „бум“ и той е свързан със стресовите фактори от средата. Като ръст там нещата са драматични. Вярно е, че от тях не се умира, но са много неприятни като изживяване и се оформят като новите хронични болести на века. Хората трябва да знаят, че сдобили се веднъж с невроза, ще се лекуват години или цял живот. Ще бъдат добре не защото са излекувани, а защото редовно си вземат лекарствата.

- Както се казва цивилизованият човек е добре, защото редовно си пие лекарствата.

- Да, все по-често се налага.

- По-млади ли са хората, които днес търсят помощ?

- Все по-млади заболяват от непсихотични психични разстройства. Дори при децата вече се забелязва бързо увеличение. Това твърдят колегите детски психиатри и го обясняват с големия стрес, на който са подложени и най-малките. При шизофрениите и биполярните психични разстройства нещата, както казах, са стабилни като честота, но те по принцип започват от млада възраст.

- Новости от болницата, която управлявате?

- ДПБ „Св. Иван Рилски“ е стабилна, имам надежди и уверения от отговорни фактори от социалното министерство, че ще работим съвместно за разкриването на дневен център към болницата за около 20 души. Имам чудесен екип от лекари, психолози и социални работници и арт терапевти – хора с изключителни знания и умения, които е грехота да пропиляваме. Ще се опитаме до края на годината да направим центъра.

Имаме и амбицията болницата да се премести в София. Твърдо смятам, че мястото й е там. Надявам се да не се налага, както беше записала в официален документ министър Д. Атанасова, че за да се реши въпросът, трябва да се проведе референдум. Такава дискриминация от министър на здравеопазването… Нека не се забравя, че никой не е застрахован, дори министерските чиновници, че тези болести могат да ни застигнат.

- Има ли политическа психоза? Имаше идея, преди да влязат в парламента, кандидатите да си вземат по един документ.

- За какво да си взимат документ – те нямат болести…видими. Те имат проблеми с ценностната система. Но тя не се измерва с тестове – колко си вътрешно стабилен, колко си морален, доколко си съпричастен.

- При подобни проблеми вие, психиатрите, къде търсите отдушник?

- Труден въпрос. В нашата болница нямаме такава потребност. Защото сме като едно голямо семейство. Отношенията при нас са по-различни. Наблюдавала съм и други трудови колективи, както се казваше едно време. При нас отношенията са много специфични. Екипът ни е сформиран преди 20 години. Формирали сме се заедно като професионалисти, израснали сме заедно. Познаваме се много добре. Прекарали сме повече време заедно, отколкото всеки от нас със семейството си.

Имаме си един клуб „Синя птица“ и вече е традиция сутрин там да се събере целият екип. Започва едно говорене, на когото каквото му е на душата – без да се притесняваме от нищо. Така вентилираме емоциите си и се спасяваме от огромния стрес, който ни преследва през деня.

За другите колеги сигурно е много трудно. Трудностите са професионални и понеже сме малко, се познаваме. Когато имаш нужда от такъв терапевт, е нужно той да не те познава, за да бъде обективен.

- Цивилизацията и технологиите пораждат ли повече неврози?

- Определено да. Чудесното нещо, наречено интернет, виртуален свят, социални мрежи, е чудесно донякъде. Когато обаче човек започне да общува само там, когато „приятелствата“ са извън живия контакт, тогава нещата не са здрави.

- Възможно ли е чрез самоконтрол да се овладяваме и да не стигаме до такава болестна фаза?

- Възможно е, но е много трудно. Хората имат различни възможности на самоконтрол и той не е  еднакъв за всяко нещо. Освен това има хора с по-ниско самочувствие и за тях социалните мрежи са златна мина – възможността за анонимност.

- Някой правил ли е диаграма на хората, които според социалния статус са ваши пациенти – по-ерудираните, по-образованите или обратно?

- Категорично няма разлика. Тежките психични болести не правят разлика между раса, занятие, образователен ценз, социален статус. При пола има известна разлика 4:1 в полза на жените? Искам да подчертая, че никой не е застрахован, абсолютно никой. Във възрастта от 18 до 30 години разлика няма – един на всеки 100 боледува.

- Провеждате ли професионални срещи с ОПЛ? Те първи би трябвало да открият и припознаят психичната болест или отклонение?

- Не. Попитайте нашата асоциация защо. Българските психиатри боледуват от една болест – чувстват се мистични , особени…

- Нещо по-оптимистично – за специалността, за медицината, за семейството, за децата, за България…

- Аз не искам да звуча песимистично. Всичко ще се оправи, защото животът налага своите изисквания и няма как в ХХI век ние да живеем като в средата на ХХ. Това няма как да се случи. Животът се променя, всичко се променя. И ние се променяме, а ако не инициираме сами промяната – ще ни я наложат отгоре. Това е неизбежно и е въпрос на време. Но защо трябва да се случи по сложния начин? Защо за психиатрията и за нашите проблеми трябва да се говори през призмата на поредното убийство, самоубийство или тежък инцидент? Идеята е да инициираме този разговор в спокойна обстановка, не да казваме ние сме много велики и всичко ни е ОК, а да си поставим проблемите и да се появи разбирането, че ако всички в една система от зъбчати колела работят добре и няма счупено зъбче – цялата система ще работи добре.

- В кариерата на д-р Гълъбова има още много живот, дълги години напред…

- Лошото е, че аз все още съм в групата на младите психиатри. След нас просто няма никой – всички заминават. В наредбите за специализация все нещо променят, уточняват. Именно това, някои други негативни фактори в системата, а и вътрешните ежби в гилдията спомагат за крайното решение на младите колеги да напуснат страната.

Нашата специалност наистина предполага да сме по-особени – да сме по–начетени, да сме наясно с много неща. Но не и да се правим на велики.

Интервю на Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.