Вие сте в: Начало // Всички публикации, За реформата // Къде отиват?…

Къде отиват?…

Oт доста време и аз като Хенрик Сенкевич, автор на романа „Quo vadis“, често се питам Quo vadis за университетските, държавните и общинските болници?

Преди няколко години д-р Даниел Калахан – президент на Световния център по здравна политика към Хейстингския център в САЩ, пред наши медицински специалисти, общественици и студенти категорично заяви: „Стремежът към доминиране на частния сектор в здравеопазването се оказва пагубен за обществения“. И още: „3асега не е много ясно дали конкуренцията и пазарните отношения водят до най-добри решения в здравеопазването…“

Днес (след казаното и повече от десет години от старта на здравната реформа) сме свидетели на пророческите твърдения на големия познавач на системата. Какво се случва със здравните структури от обществения сектор пред очите ни? За пример използвам случващото се в Университетската болница „Св. Георги” в Пловдив и в няколкото държавни и общински болници в града на тепетата. Смятам обаче, че това е напълно валидно и за останалите подобни структури в страната.

Категорично мога да кажа, че преди т.нар. реформа в системата в Университетската болница „Св. Георги” работеха най-изявените специалисти в своята област и в същото време – най-добри преподаватели на студентите. Те бяха и най-добрите консултанти за специалистите от здравната мрежа на Южна България. При това не всички от тях бяха кандидати на медицинските науки или доктори по медицина.

Какво се случи след започването на реформата, старта на осигуряването и равните възможности за финансиране на всички лечебни заведения, независимо от собствеността им. Отприщи се главоломното раждане на частните лечебни заведения, които в града на тепетата са над 20! Много от тях, равнопоставени според закона, са създадени с неясни средства и от още по-неясни за обществото собственици. Тези нововъзникнали лечебни структури още от момента на разкриването си започнаха да източват голяма част от ресурса на здравната каса успоредно с финансовите си приходи от лекуваните частни пациенти. Това им осигури много по-добро финансиране в сравнение с обществения сектор. Това се подсили още повече от факта, че всички те в структурата си имат звена, в които се предоставят медицински услуги – само добре реимбурсирани от здравната каса. Това им осигури и бързия и успешен старт, който някои анализатори определиха като резултат на далновидната им политика и мениджмънт. Питам се така ли следва да се разбира „далновидната политика” и следва ли тя да се изчерпва само с инвестирането във високотехнологични структури и добре реимбурсирани дейности? А останалите дейности – спешната помощ, интензивните грижи, лечението на тежките, запуснати и скъпоструващи болни, кой ще ги изпълнява? Редно ли е само нивата на реимбурсация на болничните услуги да определят насоките на частния интерес?

Известен за всички е фактът, че в повечето частни структури се извършва т.нар. селекция на риска, като се подбират пациентите за прием в тях. А скъпоструващите и слабо реимбурсирани най-често се отказват, може би и поради факта, че липсват подходящи звена. Не остава нищо друго освен тези болни да бъдат приемани в останалите университетски и общински болници. И още нещо немаловажно – въпреки изискванията всяко лечебно заведение, независимо от собствеността да осигурява денонощен прием на спешно болни – това на практика рядко се случва и в крайна сметка по-голямата част от спешната помощ „ляга на гърба“ отново на университетската и на останалите болници от обществения сектор. А не са редки и случаите, когато болни, приети в частното лечебно заведение, много скоро се привеждат в държавното.

Въпросните анализатори и поддръжници на частния сектор не скриват обаче, че там се установяват и някои „негативни явления” – повече, отколкото в държавния. Като такива посочват т.нар. маскирани дейности, заобикалянето на контролните механизми, които определят като „стратегическа заплаха“ за развитието на частния сектор. Същите са съгласни, че отчитането само на пазарния дял на участие на частните структури в здравеопазването само по себе си не е достатъчно, за да им се даде превес пред обществените, което непрекъснато се потвърждава в живота.

Отчитайки „повишена удовлетвореност“ на пациентите, лекувани в частните структури, те не дават отговор на въпроса кои болни могат да си позволят техните услуги предвид изискващото се под една или друга форма доплащане? Това обстоятелство неминуемо довежда до все по-голямото отсъствие на адекватни грижи за големи социални общности от бедното и болно българско население.

Всичко казано дотук прави частните лечебни структури много по-богати, с по-голям финансов ресурс и възможност за по-добро и съвременно оборудване. И не на последно място – за по-добро заплащане труда на персонала. От това съвсем естествено последва отлив на специалистите от държавните и общинските болници към частните лечебни заведения. В последните няколко години се забелязва масово напускане на специалисти от университетската болница – асистенти, доценти и професори, изградили се като такива там, и насочване към частните лечебни заведения. Още по-тревожен е фактът, че не малко от тях работят на основен договор в частния и на втори – в държавното лечебно заведение, в качеството си на частни преподаватели. Това неминуемо и съвсем разбираемо се отразява освен на лечебния и на учебния процес, осъществяван в университетската болница. Къде тогава отива този учебен процес, чрез който се раждат бъдещите медицински кадри?

След всичко, което се случва, се питам и не мога да намеря отговор: Къде отива общественият сектор, къде отива нивото на обучение на българските медици, къде отива гръбнакът на родното ни здравеопазване? И още – това наистина ли не се разбира от тези, от които зависи решаването му? Наистина ли все още се очаква пазарните отношения и конкуренцията да доведат до добри резултати в системата на здравеопазването? Не стана ли ясно, че конкуренцията в здравеопазването няма как да не бъде по-малко или повече регулирана, че за равнопоставеност между лечебните заведения може да се говори само между такива с еднакви структури и еднакви възможности за оказване на медицински услуги с всякаква сложност?

Няма как да не спомена и за последното хрумване на финансистите – държавните болници да внасят процент от приходите си в държавния бюджет! Ако това се приеме, то ще ускори тяхното ликвидиране.

Много въпроси, които очакват не само отговор, а и радикално решение.

Д-р Илия КИРЯКОВ, управител на МЦ в гр. Стамболийски

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.