Вие сте в: Начало // Всички публикации, За реформата // Полет над родната психиатрия

Полет над родната психиатрия

Д-р Цветеслава Гълъбова – директор на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“, пред „Форум Медикус“

- Проблемите в българската психиатрия са като море и това бе потвърдено на ХХ годишна среща на Българската психиатрична асоциация (БПА). Срещата бе основно посветена на стандартите по психиатрия, тъй като в момента върви процес на промяната им. Обсъдихме и стандарта по съдебна психиатрия…Разбира се, нещата не спряха само до стандартите, защото те са свързани с огромния проблем – неслучилата се реформа в българската психиатрия. През 2003-2004 г. бе приета Националната политика за психично здраве – един много сериозен, официален правителствен документ, с период на действие 2004-2012 г. Този срок вече изтича и мога смело да заявя, че няма и 10% от нещата, предвидени в документа, които да са се случили. Макар че това, което се предвижда в тази политика, е много добро и ако бъде реализирано, наистина ще доведе до промяна на нещата.Така или иначе, това не стана факт. И ние сега сме някъде в средата на 50-те години на миналия век по отношение на качеството на психиатричната грижа. Смея да твърдя, че дори е и по-лошо. Аз от 20 години съм в системата и знам какво съм заварила, знам, че много малко неща са се подобрили. И по никакъв начин не сме се доближили до европейското качество на обслужване.

Положението е трагично, то е ужасяващо

Продуктът, наречен психична здравна помощ в България, е с изключително лошо качество. Дори не знам хората, които са извън системата, дали могат да си го представят? Убедена съм, че подобна лоша психиатрична система няма никъде в Европа. Ние все пак сме членове на Европейския съюз и би трябвало поне да се доближаваме до тях, а ние с всяка следваща крачка се отдалечаваме! Нашите болни са много зле гледани, много лошо обслужвани. Нашите здравноосигурени болни получават безумно скъпи лекарства, по този начин те получават всичко най-добро в света, и то безплатно. Но с това свършват хубавите неща. Защото щом напуснат нашите болници и клиники, те започват да ровят в кофите за боклук.

Социалната грижа я няма

Пълен отказ на държавата от грижа за психично болните извън стационарите. Ако в семейството няма поне един човек, който да се откаже напълно от своя живот и да се посвети на другия, болният е обречен. Гарантирани са пълната социална изолация, изпадането от „борда“. Всичко това се случва по този начин, защото тази реформа не бе проведена, не стана.

Психиатричната реформа изисква много време и много пари. Тя може да отнеме 5-10 години, няма да стане бързо. По принцип реформите в здравеопазването са страшно консервативни. А пък реформата в психиатрията, по тази и по ред много други причини, включително и свързани с българската народопсихология, ще стане още по-бавно. Мога в прав текст да кажа, че всички, които в последните 10 години твърдяха, че тази реформа е приоритет, просто го използваха като удобна платформа за печелене на електорат, на избори, на каквото й да е друго. Мога да си представя, ако пък не беше „приоритет“, какво щеше да се случи?

Отнякъде наистина трябва да се започне. Може би от смяна на заглавието и промяна на срока на действие на тази програма. Истина е, че нещата, които са залегнали в нея като идеи, сами по себе си са много добри. Но от самото начало трябва да се знае, че това е много скъпа реформа. И продължителна. Но ако държавата си дава сметка, че не може да даде тези пари, по-добре да се каже: няма да правим реформа, нещата остават каквито са. Няма да правим деинституционализация , няма да кредитираме лечебните заведения, а ще ги превърнем в едни приюти за болни.

Трябва да спрем да се лъжем, да се самозаблуждаваме

Това е първата крачка. Второто – обществото да добие яснота къде отиват публичните ресурси, за какво се харчат парите в сферата на психичноздравната помощ. Засега яснота по тези въпроси няма. Много е трудно да се получи информация къде отиват парите: за кои лечебни заведения, за какви дейности? Трябва да се направи един много задълбочен анализ на системата, да бъдат намерени икономически измерители на ефикасността на тази система. Един много прост пример: по нашите форуми ние „развяваме“ едни много специални и добре звучащи идеи и думи, които са свързани с  програмите за психосоциална рехабилитация, за които се отпускат пари. Първо, никой не знае колко са парите, на кое лечебно заведение се дават, какъв е крайният ефект. Ако едни пари са отишли за лечение и рехабилитация на 200 болни, по колко се пада на човек, какво се случва с него, на колко души е намерена работа, колко са с осигурени жилища или са настанени в дневни центрове…Пълна мъгла. Нищо не се знае. Дават се едни пари, болните се захвърлят в едни болници, които са създадени и се издържат на исторически принцип, а това включва и задължителното им изолиране и отдалеченост, защото това беше концепцията в световен мащаб за лечение на психично болни.

„Форум Медикус“ беше прав, като посочи, че психиатричните болници са в изолатора на здравната система. Така е – заповядайте в нашата болница и ще видите. Положението е много трагично, може би само пазарджишката болница прави изключение, защото е сравнително нова. Всички останали са създадени и изградени преди 70-100 години, формирани са на изолационния принцип – болните да бъдат далеч от очите на обществото и да не виждаме колко са криви, колко са грозни, колко са страшни и т.н. Факт е, че София, столица на европейска държава, няма психиатрична болница. Има две университетски клиники, има два диспансера, но я няма модерната, голямата психиатрична болница на София. Болницата е „метната“ в едно село, вече квартал, и, за да стигнеш до там, или ще те нахапят кучета, или ще ти се изпречат крави. А болните са настанени в едни бараки, строени през 60-те години за складове. Психиатрична болница от барачен тип дали има някъде по света? И оттук насетне за какво точно да говорим? За каква модерна психиатрия?

Психиатричните диспансери

донякъде са по-добре, те са търговски дружества и просперират. Там се наливат сериозни пари и ситуацията е много по-различна. Това потвърждава тезата, че системата на психиатричната помощ продължава да се развива по начин, лишен от икономическа логика. През 2000 г., когато би приет ЗЗО, се случи така, че болничната психиатрична помощ остана изцяло на бюджет, в нея няма клинични пътеки. Амбулаторната психиатрична помощ остана изцяло „на каса“. И това разделение доведе до това, щото диспансерите се финансират на преминал болен, защото те са търговски дружества, а ние, дванайсетте психиатрични болници в България, останахме единствените лечебни заведения /изключвам ЦСНМП и медико-социалните домове/ на исторически бюджет. И сега какво се случва: един пациент, като бъде приет в диспансера, трябва да премине много бързо, за да може да се усвоят парите, 600-те лева, които се дават от МЗ, и да бъде моментално насочен на друго място. В резултат на което нашите пациенти се разкарват из системата като билярдни топки. В психиатрията няма клинични пътеки, това е – 600 лева на преминал пациент. И през едно легло като преминат в месеца трима болни, това носи на търговското дружество 1800 лв. Ако се задържи по-дълго един пациент, това е загуба. Ситуацията не само е много тежка, но тя постоянно се влошава.

Аз не съм отчаяна от реалната действителност, опитваме се да променяме нещата, не стоим със скръстени ръце. Но тона не е достатъчно. Аз съм по-скоро ядосана, не отчаяна и от факта, че при подготовката на НРД за 2013 г. НЗОК изобщо не е потърсила мнението на нашата колегия, на специалистите по психиатрия. Откъде експертите на касата знаят нашето дередже не ми е ясно. макар че допускам какво ще се случи. При такова различно финансиране и при реалното състояние в духа на поговорката „всяка коза за свой крак“, не ми е ясно защо не са повикани представители на психиатричните болници и на диспансерите, на психиатричните отделения към МБАЛ. Ние сме 4 различни структури и наистина проблемите са много специфични. При всяко положение беше логично да бъде потърсено мнението на всички. Отново нещо се сътворява на тъмно, някакви хрумвания на някого ще бъдат приети като правила…

В българската психиатрия няма обща система и

всеки действа индивидуално

Нашата професионална организация – БПА, за съжаление не е реагирала срещу тези различия, което дискриминира и работещите в системата, и най-вече пациентите. Защото един пациент в психиатрична болница се лекува и гледа с почти два пъти по-малко пари, отколкото пациентът в диспансера, а лекарите и персоналът в болниците са крайно демотивирани. Защото се оказва, че заплатите в държавните психиатрични болници са най-ниските в цялата здравна система, а спрямо диспансерите – в пъти по-малки. По този начин нашите болници са обречени на един вечен недостиг на кадри, хората непрекъснато напускат, което е логично. Няма как при мен да остане сестра с 450 лв. заплата при положение, че в диспансера, който при това е в града, тя ще получава 800 лв. При лекарите е същото – там ножицата дори е още по-голяма.

Колегията ни не е многобройна, но психиатрите в България непрекъснато намаляват. Много специалисти намират изход от кризата през Терминал 1 и 2 – в момента може би сме някъде около 450 психиатри.

Като действащ лекар ще кажа – все пак е добре, че тежката патология, сериозната психиатрична болест, не се увеличава като проценти. Това са биологичните болести, най-често психозите – броят им не нараства, но в никакъв случай не е нисък. Винаги съм казвала, че плочки, дограми и апаратура не лекуват. Лекуват хора. неразбирането от няколко ръководства на МЗ, че системата на здравеопазване е един от темелите в националната сигурност на държавата, че срив не трябва да се допуска, много ме озадачава. Защото всичко това, което се казва, че се прави за младите лекари и за не толкова младите лекари, явно не е достатъчно. Ужасно притеснително, катастрофално е това, което се случва с кадрите.  Това е драма. Ние много бързо се отказахме от системата „Семашко“, защото била еди-каква си, но виждаме какво се случва в здравеопазването днес. Хора умират пред болниците. Когато приемеш здравната система като един действителен пазар, това неминуемо ще се случи.

В нашата система това се вижда много добре в центровете за психично здраве. Те са търговски дружества, трябва да печелят. И печелят. Къде са икономическите измерители за качеството на нашата работа?

Един от много сериозните измерители е рехоспитализацията. Защо пациентът след един месец постъпва в друго лечебно заведение? Защото не е излекуван! А защо не е излекуван?

На годишната ни среща в Боровец, след като обсъждахме медицинските стандарти и редица други проблеми на психиатрията, на втория ден г-жа Д. Атанасова дойде да ни поднесе приветствие. Министърът на здравеопазването беше любезен да отговори на редица въпроси, които по понятни причини бяха твърде много, но всички останахме с впечатлението, че нещата остават на хартия. Държа да отбележа, че за всичко това огромна отговорност носим всички ние, психиатричната гилдия. Защото от много години съсловието ни е разделено, от много години всеки прави нещо за себе си, нямаме единно становище по въпросите. Едва сега се опитваме да изградим нещо, но са изгубени толкова много години, че трябва в спешен порядък да работим и активно да си партнираме с МЗ, за да наложим свои виждания и идеи за промяна. Това е от изключителна важност, защото в тия боричкания  на групи, крила, пера и т.н., страда не само нашата общност, но най-вече пациентите. В психиатричните болници годишно се лекуват 2500 болни, които са много близо до дъното на социалната изолация и на мизерията. Това всъщност е целият ни капацитет – 2500 легла в болниците, който е запълнен, и около 1400 легла в психиатричните диспансери.

В мен остава усещането, че подготвяните промени в НРД за следващата година (които, впрочем, няма откъде да прочетем) отново ще дискриминират нашата специалност. Но това ще го разберем по-късно. Явно институциите са изработили свой модел на поведение, който за мен остава необясним, защото се харчат пари на здравноосигурени хора. Какво значи това – аз и всички, които съвестно си плащаме осигуровките, трябва да знаем за какво се харчат нашите пари. Това важи и за НЗОК, и за МЗ, изобщо за цялата система на здравеопазване в България. Защо няма на достъпно място лесен начин да се получи информация?

Ето това е моделът ни в здравеопазването – има уникални парадокси.

Да вземем за пример разрешителните за оръжие. Те се издават на принципа на адресната регистрация. Живееш и лудуваш в София, но си с постоянен адрес в Бургас. Отиваш там, дават ти бележка и си чист като сълза. Купуваш си пистолет и продължаваш да лудуваш в София или другаде в страната. И не мога да си обясня защо тази дейност, лишена от всякаква медицинска, икономическа логика, се води единствено и само от психиатричните диспансери? Имам пациент, който с три шизофренни пристъпа стана професионален войник. И разбрах това, познах го, когато той „изгря“ в един рекламен блок на Българската армия за набиране на професионални войници. И си казах: „Боже, как съм се справила перфектно, излекувала съм пациента и той дори е избран за рекламно лице“. Вярно, че конкретният пример не се отнася за тежко болен, но все пак е показателен. Освен всичко, очевидно е и това, че помежду ни няма никаква връзка. Ето го примерът. Просто нямам коментар!

Затова на много ваши колеги съм обяснявала, че е детска игра психично болен да притежава законно оръжие. Детска игра, просто и лесно, никакъв контрол, никакво затруднение.

Друг парадокс е удостоверението, което се иска при сключване на брак. Това е пълна дискриминация, но никой не се е сетил да ги съди. В Семейния кодекс се предвижда, че ако укриеш заболяване, което може да окаже косвен ефект върху поколението, бракът ти се обявява за нищожен. Все едно, че не го е имало. Но никъде не пише, че не може да се ожениш. Това са неща между двама души.

Но въпреки всичко, което разкрива проблемите на българската психиатрия, ми прави приятно впечатление, че напоследък доверието на българина към нас, психиатрите и психотерапевтите, нараства. И го няма това залитане по врачки и баячки отпреди 20 години. Не е завършил този процес, но все пак има промяна в положителна посока.

Ако трябва да обобщя своя емоционален обзор върху състоянието на психиатрията в България, на финала бих казала няколко неща.

Първо – промяната, началните стъпки трябва да започнат отнякъде. И основната ни идея трябва да бъде фокусирана върху пациентите. Защото с нашето добруване добруват и пациентите.

Преди всичко трябва да бъде поискана от Министерството на здравеопазването една среща, на която да поставим проблемите и най-вече да настояваме за възстановяване работата на Националния съвет за психично здраве. Тази институция с гръмко име имаше много стойностно и важно място за нас допреди 5-6 години. За последните четири години съм сигурна, че не се е събирал и не е работил, а се натрупаха много проблеми. И смятам, че това е първото, което трябва да постигнем след Нова година. Редом с това покорно ще помолим МЗ да ни уведоми каква ще бъде политиката му в областта на психиатрията и психичното здраве, защото имаме информация по разни канали, че такава стратегия се пише, такава политика се формира, може би вече е написана…Ще поискаме информация за нашите проблеми и от НЗОК, защото, общо взето, ние се движим след събитията и не можем да се включим в хода на разискванията.

Смятаме да направим така, че като психиатрична гилдия да се наложим като един реален партньор в процесите. Защото имаме идеите, ние сме професионалистите, които разбираме от тези неща. И трябва да бъдем търсени, да бъдем питани, да даваме идеи и решения. Не ме разбирайте неправилно, но ние дори не търсим виновния за тази ситуация. Кой е виновният отлично знаем. Но това не е работещата формула – да го посочим и да го заклеймим. Не!

Ние искаме да бъдем партньори в един успешен процес, който трябва спешно да започне, защото ще отнеме няколко години. Това е – позитивизъм, а не връщане към миналото. И професионални действия.

Стойчо СТОЕВ

3 Отговори to " Полет над родната психиатрия "

  1. Радосвета Цанкова Миланова казва:

    Това е самата истина и аз напълно я подкрепям! Време е за 100% – ва промяна в психиатрията! Трябва да се вземат спешни мерки, за да останат медицинските кадри в България и да имаме едно напълно европейско психиатрично обслужване и лечение!

  2. Как мога да направя будна кома,канцером на ректума,разсейки в двата лоба на черния дроб,асцит,ака през долната част на гърба си,
    00359892719845
    понеже роднините и ще идват след около 8 дена.
    Лека работа

  3. nuru казва:

    от тази статия оставам с впечатлението че само за пари става въпрос

    вярно е, психиатрите – поне тези завеждащи психодиспансерите – взимат много пари, охо, богатеят за сметка на страданието на „пациентите“ им.
    Да не ви дава господ да влезете в психодиспансер, но ако влезете ще видите с очите си луксозните кабинети с тежките кожени мебели на психиатърите врата до врата с затворническите стаи на нещастниците и ще ви кипне но не давайте израз на негодувание че току виж ви поставили диагноза и ви вързали

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.