Дългоочакваната премиера на най-награждавания български филм за 2012 г. се състоя на 26 ноември т. г. в София и бе част от фестивала „Киномания“. Завладяващото документално произведение на режисьора Илиан Метев предлага автентичен поглед към изтощителната и често неблагодарна работа в системата на спешната медицинска помощ.
Кадрите са заснемани в продължение на две години и проследяват различни ситуации от работата на един от спешните екипи в столицата – д-р Красимир Йорданов, медицинската сестра Мила Михайлова, шофьорът на линейката Пламен Славков.
Ако очаквате да гледате супер герои, които цитират Шекспир в оригинал – грешите. Предложено е обаче нещо повече. Ще видите истински хора, които припалват някоя и друга цигара в минутите за отдих, и от време на време дори ругаят. Ще видите реални образи, които, борейки се за своето оцеляване в една почти колабирала система, намират сили да спасяват човешки живот. И всичко това е придружено с огромна доза човечност, характерна за благородната професия.
С помощта на камера, монтирана на таблото на линейката, зрителят успява да съпреживее чувствата и емоциите на героите, да стане свидетел на редица драматични ситуации. А такива не липсват – пациент, чието спасение зависи от бързата и точна реакция на екипа, разговор с майка и с нейния наркозависим син, катастрофа с невнимателен шофьор и др. Потресаващ е диалогът между д-р Йорданов и няколко полицаи. Специалистът обяснява колко много бърза, защото е единственият реаниматор на смяна за…цяла София. Парадоксално, но факт.Трогателен е образът на майката, която пожелава лека нощ на своето дете по телефона. Нежните думи са изречени от медицинската сестра Мила Михайлова, само миг преди линейката да се отправи към следващия адрес.
След прожекцията създателите на филма разговаряха със зрителите в препълнения салон в кино „Люмиер“ в София.
Режисьорът Илиян Метев обясни, че идеята е възникнала след пряк контакт със системата на спешна помощ. Не без известна доза вълнение той сподели за трудните, но вълнуващи моменти от снимачния процес. Доказателство за огромното въздействие върху публиката обобщи младо момче, което се обърна към авторите и просто каза „Благодаря!“.
- Кадрите представят реалната действителност и показват труда на хора, които денонощно са на своите работни места, за да спасяват човешки живот. Крайно време е те да получат заслужена признателност, коментира министъра на здравеопазването Десислава Атанасова, която също уважи премиерата.
- Излъченото бе само една милионна част от всекидневието в нашата работа, коментира пред „Форум Медикус“ директорът на Спешна помощ в София град д-р Георги Гелев. По думите му през последните две години реаниматорът д-р Йорданов е участвал в минимум 100 ситуации, в които е върнал към живот много хора.
„Последната линейка на София“ е копродукция между България, Германия и Хърватия, заснет е с подкрепата на Националния филмов център. Това е първият български филм с награда от фестивала в Кан от 1959 г. насам. И това не е единственото признание. Сред получените отличията са още: Grand Prix Documentary“ – Karlovy Vary FF 2012; Silver Dove – DOK Leipzig 2012; Best Documentary Film- IFF Bratislava 2012; Selection Best of Fests“, IDFA Amsterdam 2012; Best Director“, Festival dei Popoli, Florence 2012.
Вълнувам се като чуя сирена
- Уважаеми г-н Метев, първо. поздравления за наградите! Всеки човек търси признание за работата си, но очаквахте ли филмът да постигне такъв успех и то в чужбина?
- Благодаря много. По време на работа не мисля за потенциален успех – тази мисъл на този етап е разсейваща. Единствено ме интересува как филмът да отрази това, което аз съм видял и почувствал. Но, разбира се, след като представихме филма, вниманието, което получихме беше страхотно – както в чужбина, така и сега на двете първи прожекции в София. Радвам се, че филмът силно развълнува хората. Приемам го като комплимент за нашата работа, но още повече като признание за често неоценения труд на хората от Бърза помощ в лицето на тримата герои от филма.
- Вярвате ли, че и сред българската публика ще се приеме така добре?
- Първите реакции в София бяха много положителни. След прожекциите имаше хора със сълзи в очите. Въпреки че навсякъде филмът се приема емоционално, усещам как у нас докосва нещо по-дълбоко – една нелекувана рана. Публиката реагира на хумора на екипа по един и същ начин и в Германия, и във Франция. Но у нас имаше и зрители, които ми казаха, че филмът е променил виждането им за хората, работещи в екипите за спешна помощ.
Много искам и се надявам филмът да се види от възможно повече хора и да предизвика дебат, който да промени нещо съществено. Вярвам, че филмът има този потенциал.
- По време на премиерата споменахте, че заглавието е една метафора. Какви размисли искате да провокирате в зрителите?
- Че хора като героите във филма са на изчезване. Че не можем да разчитаме на тяхната добра воля да крепи една система на косъм. Трябват коренни промени, отговорност от всички страни, за да създадем система която да цени адекватно техния труд. Това ще бъде, разбира се, не само от полза за медиците, но преди всичко от полза за обществото.
- Разкажете малко повече за снимачния процес – за избора на екип, за продължителността на снимките, за предизвикателствата, пред които се изправихте.
- В началото на проучванията се срещнахме и придружавахме различни екипи. Видяхме много всеотдайност. Спряхме се на екипа на д-р Краси Йорданов, защото хем имаше отговорност, хем имаше излъчване, а и тримата бяха един перфектен тим. Никога не съм искал да правия филм, който само да показва проблемите. Интересува ме да покажа хората, които ги преодоляват.
Снимките продължиха около 2 години. За нас беше важно да бъдем като снимачен екип възможно невдими, за да запечатаме тяхното работно всекидневие. Бяхме само двама – тон-режисьорът Том Кърк и аз. Тъй като бяхме дълго време заедно, те вече не обръщаха внимание на камерите и така техните реакции са много естествени.
Предизвикателства е имало – повече или по-малко. Важно беше да бъде запазен респектът към героите и към пациентите. Заради това не показваме пострадалите в кадър. Освен това винаги сме сваляли камерата, когато сме усещали, че е неподходящо да се снима.
- Заявихте още, че личният опит Ви е вдъхновил да направите филма. Промени ли се отношението Ви към работещите в спешната помощ?
- След толкова време, прекарано заедно, чувствам работещите в Бърза помощ като по-близки и все се вълнувам, като чуя сирена на линейка.
Започнах този проект, защото съм се убедил, че все още има хора в тази система, които си вършат работата с желание и хуманност. Бях отворен и имах симпатия към хората от Бърза помощ още от началото. Често се вълнувах от това колко много те дават, и колко малко взимат.
- Наближават празници. Какво ще пожелаете на лекарите от центровете за спешна помощ?
- Да получат заслуженото признание, да им се повишат заплатите, да „получат“ нови колеги, да не трябва да работят на ръба на изтощението, да имат условия да могат да си вършат работата с желание!
