Вие сте в: Начало // Всички публикации, Личности // Какво ново, докторе?

Какво ново, докторе?

Нова рубрика, стара като света, нищо оригинално и в името. Но идеята си струва – за да пишем, чакаме скандал, за да настръхнем, очакваме поредната вандалщина с пребит лекар. Никой не твърди, че съсловието е безгрешно. Но никой и не се впечатлява от добрините, от спасението, от прогонената завинаги болка или от вдъхнатата нова жажда за живот. Затова /както във футбола/ не чакаме топката да дойде при нас, щом вече ни е подадена. Тръгваме към нея /към него, Лекаря/, за да изпреварим събитията или просто за да поговорим. В случая става дума за подадена ръка или микрофон, или перо, за незабележимите делнични неща – нещата от живота, останали далеч от измамните светски събития.

„Събитието е самият лекар“ – това може да бъде другата гледна точка.

Въпросът „какво ново?“ днес отправяме към проф. Никола Владов.

Моите разсъждения са плод на натрупване от няколко поредни срещи във ВМА, на високото място, наречено 14-и етаж. Думите на проф. Владов са автентични и визират различни аспекти от работата и задълженията му в последно време.

Какво ново, проф. Владов?

- Нека започна от провелия се наскоро

Международен курс

по жлъчно-чернодробна хирургия. Той е плод на собствена организация от страна на ВМА, респективно на нашата клиника, и се утвърди в последните години като важно събитие за колегите. Провеждаме го в две части – теоретична и практическа, и вероятно това определя неговата потребност. Ние правим хирургични интервенции „на живо“, пред публика, която се състои от колеги и професионалисти. Тези операции впрочем никак не са леки, бих казал, че са едни от най-сложните в областта на жлъчно-чернодробната хирургия, респективно на коремната хирургия като цяло. Тази година оперирахме тумор на Клацкин /карцином на жлъчните пътища/ и се наложи извършването на лява хемихепатектомия с резекция на първи сегмент – нещо, което е сред големите предизвикателства на нашата хирургия. За да бъде извършено всичко това, необходима е много добра подготовка и перфектност, за да няма драми по време на операцията. Точно в този ден операцията се оказа много тежка и трудна поради факта, че пациентът разви жълтеница, имаше инфекции по жлъчните пътища, но това е характерно за подобни диагнози. Трудно, рисковано, но всичко мина добре и пациентът вече е изписан. Това, което правим, е един от факторите, които привличат колеги в своеобразното ни училище. И теоретичните лекции, които представят водещи специалисти от страната и гости от чужбина също предизвикват интерес към курса. Хубавото е, че представителите на България са предимно млади лекари и учени, които наскоро са се хабилитирали, които са много нахъсани в своята работа. И съм убеден, че именно такива прояви утвърждават младите специалисти в дадена дисциплина.

В курса по жлъчно-чернодробна хирургия участваха и колеги от Румъния, Испания и Белгия – това са водещи хирурзи в Европа и тяхната гледна точка бе изключително ценна за нас. Можем само да благодарим на проф. Иринел Попеску, на проф. Емилио Висенте и на проф. Жан Франсоа Жиго. Впрочем тяхното присъствие, фактът, че приеха поканата ни, са показателни за нивото на курса и за тяхното уважение към нашата работа. Това е едно признание за нас, тъй като тези хора не ходят на случайни места, те приемат покани за участие там, където знаят, че ще бъдат разбрани и че ще видят неща, които са интересни за самите тях. Ето защо за нас това е един вид признание и оценка за работата, която вършим.

Питате ме „кой от кого се учи“. Ще прозвучи нескромно, ако кажа, че се учим взаимно. Самият факт, че по време на операцията те коментираха различни неща и се намесваха, показва, че поне ни приемат като свои партньори, бих казал дори като равни, и това за нас е много радостно. И ние сме горди, че по някакъв начин се доближаваме до тези хора.

Моята житейска философия е такава: трябва да се дава път на младите. Така са ме учили моите учители, така аз уча моите ученици. И мога да кажа, че в това отношение ние сме един

екип за пример

Защото има приемственост, има различи ешелони в клиниката и това е много радостно. По този начин се създава един колективен дух, който е изключително важен за всеки екип. Защото трансплантациите, тежката хирургия изискват добър екип, което е едно изключително качество в нашата професия и в нашата специалност. Ще бъде нескромно аз да кажа, че вече има школа в жлъчно-чернодробната и трансплантационната хирургия, но поне така се говори, чувал съм и такива коментари. Това, което мога да кажа, е, че в този екип и в тази клиника се работи абсолютно по европейски модел и това е признато от чужденци, от специалисти и хирурзи от други страни. Това ни радва, защото е точно и обективно. Както казах преди малко, присъствието на чуждестранните ни гости на този курс по хирургия е показателно. По този начин България се легитимира пред Европа. Не бих искал да звучи самохвално или високопарно, но това е истината – водещите европейски специалисти оценяват работата и постиженията ни и така ни легитимират пред останалия свят…

В кабинета влиза колежка от друго издание. Прекъсваме. Усмихнато. Говорим. Продължаваме. Защо никой не говори за усмивката на лекаря, за очите му, за онези детайли, които те карат да му се довериш, да му повярваш. По-истинско е, по-силно е дори от диплом от конкурса „Най-добрият лекар, когото познавам“. Та ние дори още не сме го опознали…

- Темата

за трансплантациите

ми е особено скъпа и болезнена – продължава новия сюжет проф. Никола Владов. – За 5 години 27 трансплантации са нищо. Отчайващо малко е. Хората правят по 50 на година, за да покрият определени европейски стандарти. Мисля, че доста зациклихме в тази насока. Не знам какво повече мога да добавя – каквото имаше, съм го казал. Надявам се да настъпят някакви промени, раздвижване, за да влезем в нормален ритъм, но…Мина почти месец, откакто направихме последната трансплантация от жив донор. Нещата са добри – изписахме донора, сега колегите трябва да дозират имуносупресорите на реципиента и се надявам всичко да е наред. Пациентът също е добре, черният дроб заработи, но престоят е малко по-дълъг, за да се напаснат лекарствата.

Истината е, в България няма условия да се развива живото донорство по ред причини. Първата основна е, че фамилиите, семействата са малобройни. Малките фамилии не дават възможност за широк кръг от роднини, които могат да бъдат донори. Могат да бъдат изследвани само роднини до четвърто коляно по съребрена линия, а това означава до първи братовчед. Това е едното затруднение, но аз мисля, че така е редно, защото е много трудно да се излагат на риск хора, които нямат пряко отношение и родство към някои нуждаещ се. Живото донорство е един доброволен акт, който е много сложен за интерпретация. Едни го правят за пари, което противоречи на цялата философия на донорството – не е тайна, че в чужбина има много такива центрове. Гарантирам ви, че у нас това не се е случвало и няма как да се случи, но в други страни е практика. И това не прави добра услуга на донорството. Но, когато хората са в безизходица…Няма еднозначно тълкуване.

Друг проблем при живото донорство е, че донорът трябва да бъде много здрав, да бъде дълго изследван и да бъдат предвидени и предотвратени всякакви възможности за усложнения. Най-важното условие в тези случаи е след операцията донорът да си отиде жив и здрав и да продължи своята работа, начина на живот и т.н. Това е основно условие. И когато говорим за донорство, трябва да мислим първо за донора, след това и за реципиента – това е директива и на Европейския съюз. Това именно налага и промяна на Закона за трансплантациите и съпътстващите наредби, всички промени трябва да станат факт до края на август или началото на септември т.г. Всичко трябва да бъде съобразено с европейската директива 53 от 2011 г., която основно касае и гарантира сигурността на донора и реципиента и качеството на услугите. Целият този сложен и отговорен процес трябва да бъде изключително гарантиран – да няма инфекции, всичко да бъде направено по правилата, да има качество, операционните зали и екипите да отговарят на определените условия и изисквания за квалификация…

Усилията в този смисъл са насочени изключително към сигурността и качеството на трансплантациите.

Надявам се на раздвижване в тази област у нас. Основанията ми са следните: адаптирането на българското законодателство към европейските критерии, включително и с промените в закона, изработените стандарти за нашата дейност, чието обсъждане предстои, както и една по-голяма ангажираност на държавата…

В кабинета влиза млад мъж, притеснен. Баща, татко на дете с проблеми. Сещам се за предишна моя среща с проф. Владов – говореше за дете и за проведената химиотерапия. Допитваше се до колега кога може да оперира. За същото дете ли става дума? Вероятно да, но…какво значение има. Бащата припряно обясняваше, накъсан и несвързан разказ на отчаян човек. Професорът разбираше всичко, това промени не само израза на лицето, но и цвета на очите му. Опитваше нови варианти да помогне. Нова ехография? Консултация с белодробен хирург? Ядреномагнитен резонанс? Идеите идваха и си отиваха. Очите ставаха все по-загрижени. Как се говори с родител на дете, попаднало в клопката на болестта? Бащата прибра документи и снимки, благодари и си тръгна. Накъде?

Спрях да задавам въпроси на тема медицина и хирургия…

- Как си почивам? – подхвана рязко сменената тема проф. Владов – ами най-любимото ми нещо е да карам ски на Банско…

Надявах се новата тема да отмие напрежението. Хванах се за нея, разбрал, че пътят към Южното Черноморие вече предстои и е в сетивата на проф. Никола Владов. Дали щях да успея поне мислено да го отдалеча от последните му думи – току-що бе произнесъл най-омразната според мен фраза за всеки лекар: „Обърнете се към други колеги и специалисти, аз съм дотук!“ Опитвах разведряване, без да бъда сигурен в резултата…

- Тази година карах много ски и съм много доволен, това е от нещата, които обожавам. Имам много приятели в Банско, особено сред планинските спасители, и ходя при тях, на техния пост на Шилигарника. Карам ски, почивам си, помагам им. През лятото ходя в Синеморец, опитвам се да постигна пълна почивка – играя тенис, обичам и да пътувам, да се разхождам. Но най-голям кеф ми доставят ските. Морето също е в мен, но то изисква по-различни неща, докато в ските има много динамика и това ми допада. Нали все динамично живеем…

Пожелавам успех на проф. Никола Владов. Желая му и най-добра и ползотворна почивка. Между Синеморец и Банско го очакват още много тревожни дни и бащини очи, пациенти, които с последна надежда шептят името му, хора, които безрезервно му вярват и го чакат.

Тръгвам си, той остава. В кабинета на 14-ия етаж. Високо място, отговорна позиция. В кабинета влиза възрастен мъж, излиза веднага. Усмихнат. Какво ли му е казал професорът?!

Какво ново, докторе?

Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.