Времето следва своя ход. Дните и годините летят. Поколенията се сменят. Едни оставят след себе си диря, а други безславно си отиват от този свят и никой не си спомня за тях.
На моята възраст, с дълъг професионален път, съм имала възможност да срещна именити български лекари, отличаващи се с висока ерудиция, влияние, с блестяща лекарска практика и преподавателски опит. Тези лекари в професионален аспект принадлежат към елита на нашето общество и техните имена не бива да се петнят нито с политическа или друга принадлежност, нито с дребни измислици или интриги.
Оценката на всеки лекар е сбор от мнението на пациентите за него, от мястото в обществения живот, от нравствените му качества и поведение.
Наскоро се събрахме с моите състуденти, по-голямата част от които са пенсионери. Припомнихме си имената на професорите, които са ни обучавали по време на следването и специализацията. Дълбоко уважение и почит заслужват: М. Балан, Г. Капитанов, П. Ораховац, Ал. Пухлев, Н. Шипковенски, Б. Карджиев и много други. Колко от младите медици знаят за тях или за акад. Методи Попов с международна известност.
Замислям се за мястото на историците, които да поддържат будна българската медицинска памет.
В развитието на медицинската наука и практика има много факти, събития и дати, които трябва да станат достояние на широката общественост. Защо поколенията да не са запознати с известни фамилии с потомствена лекарска професия? Тези фамилии се унаследяват и продължават лекарските добродетели. Например във фамилия Мушмови-Николови лекари са от четири поколения – двама професори, двама доценти и трима нехабилитирани. Така е във фамилията на Радой Попиванов, на проф. Станко Киров и на много други.
Свидетели сме как дейци на културата, драматургията, музиката и киното получават високи държавни отличия. Твърде рядко с такова признание се удостояват работещите в здравеопазването. Напротив, лекарите не рядко биват обругавани за грешки и пропуски, които обаче не винаги са доказани. А за вината трябват неопровержими доказателства и тогава тя да стане достояние на широката общественост.
Има лекари от болниците, от диагностично-консултативните центрове, фамилни лекари, от звената за спешна медицинска помощ, които се отличават със своята всеотдайност и грижа за пациентите. Нима те не са заслужили популярност и стимули. Ако ме попитат, веднага мога да назова 40-50 души, които попадат в тази „рубрика”. Медии, граждански организации, ръководни органи следва да отдадат заслуженото внимание на тези, които осигуряват грижи и помощ на населението.
В противен случай ще се озовем в още по-тежка от сегашната ситуация. Потокът за чужбина от лекари, стоматолози, медицински сестри няма да стихне и те ще бъдат приобщени към други здравни и социални системи.
Говори се, че е снижено нивото на квалификация на медицинските кадри. Разчита се предстоящото формиране на Лекарска камара да реши този проблем. Задавам си следните въпроси: коя друга професия и специалност изискват 10 години обучение? Колко време и как се осигуряват възможности за квалификация на лекарите? Знаят ли авторите на правилата за условията на работа на много от лекарите и трябва ли да се прилага уравниловка за различните лечебни заведения? Какви хора ще сформират камарата и кой ще бъде критерият за техния висок професионализъм? Какво ще бъде мястото на Лекарския съюз тогава?
Тези и още много въпроси поставя днешният ден, отнасящи се до квалификацията, професионалното битие, обществената оценка и самочувствието на българския лекар.
Написах тези редове обаче, за да призова историците по-дълбоко, по-аналитично и по-обективно да отразяват историята на българското здравеопазване.
А дали всичко, което се е случило в тази сфера, може да се нарече история, е отделен въпрос?
За период около 40 години са преминали на министерски пост в Министерство на здравеопазването 17 души. Сменят се структури, концепции, провеждане на реформи, системата на „Семашко“ е заменена с „английска”, „германска”, „естонска” и др., а нивото на здравеопазването, както го определи един ръководител, е едва „прилично”.
За тези проблеми трябва да се говори повече и да не се изчерпват в една статия.
Бих призовала тези, на които им приляга, които умеят и са обективни, да опишат характерните за българския лекар всеотдайност, съзнание за дълг и успешна научнопреподавателска и практическа дейност. Примерите са безчет, само да има кой да ги опише, за да останат като поука и напътствие за следващите поколения. Както гласи една максима: „Проучвай миналото, усъвършенствай настоящето и подготвяй бъдещето.”
Доц. д-р Людмила ДЕРМЕНДЖИЕВА
