Д-р Никола Пенчев – управител на „Специализираната болница за пневмо-фтизиатрични заболявания“ в Пазарджик, пред „Форум Медикус“:
- Промените в Закона за лечебните заведения от юли м.г. бяха афиширани като съществена част от реформата в здравеопазването. На практика с промените диспансерите официално бяха заличени като вид лечебни заведения. Става дума за 13 самостоятелни диспансера, които бяха гръбнакът на пневмофтизиатричната мрежа у нас.
Искам да отбележа, че подходът към различните видове структури бе различен. Така например психиатричните, онкологичните и кожните диспансери директно бяха трансформирани в центрове, като бе запазен предметът на дейност и съответно начинът на финансиране. Пневмофтизиатричните диспансери обаче трябваше да преобразуваме или пререгистрираме в специализирани болници или в медицински центрове, след решение на собственика – общинските съвети по места. Бе заложен и един трудно изпълним тримесечен срок, който започна да тече от 1 август м.г. Както е известно, през този период много от институциите, от които зависеше реализацията на процедурата, не функционират – общинските съвети не заседават през август, съдилищата са в отпуск и т.н. Всичко това водеше до едно обективно затруднение да се вместим в срока, както и да отговорим на изисквания, заложени в закона.
Не мога да не спомена, че според предишното ръководство на МЗ ликвидацията на диспансерите означаваше провеждане на реформа. Чест прави на д-р Константинов, който още с встъпването си в длъжност издаде вътрешни разпоредби, с които смекчи малко сроковете по пререгистрация.
За съжаление част от структурите не можаха да отговорят на изискванията и бяха трансформирани в отделения към съответните многопрофилни болници. Това се случи в Кърджали и в Смолян, а в София диспансерът бе преобразуван в медицински център. В Сливен пък функционираше специализирана болница, която не можа да отговори на заложените в стандартите критерии и също бе трансформирана в отделение към областното лечебно заведение. След промените статут на самостоятелни структури запазиха бившите диспансери във: Враца, Велико Търново, Русе, Шумен, Варна, Хасково, Стара Загора, Пазарджик и Благоевград.
Идеята на пререгистрацията бе да докажем, че като нов тип лечебно заведение разполагаме с необходимия кадрови потенциал. В Пазарджик това не бе проблем, защото при нас е концентриран почти целият потенциал на региона. Ние бяхме едни от първите, които получихме разрешение за дейност (през декември м.г.) и смятахме, че проблемите са разрешени.
За съжаление обаче от началото на 2011 г. се изправихме пред нови трудности, които се изразяваха с една дума – недофинансиране.
Както е известно, финансирането на лечебни заведения от нашия тип става по две направления – чрез държавна субсидия и чрез договорите с РЗОК.
До края на миналата година методиката на финансиране на диспансерите се осъществяваше на базата на преминал болен. Така например през 2010 г. ние получихме от държавата 662 хил. лева.
През тази година МЗ въведе нов начин на субсидиране, като раздели дейността на две. Част от средствата, които получаваме от министерството, са за амбулаторното обслужване на пациентите, вкл. и на болните с туберкулоза. Според договора, който подписахме, за тези дейности ни се отпускат 26 хил. лв. на година. В същото време съществува клауза, според която ще получаваме 90% от сумата. Разделено на 12 това прави по 1895 лв. на месец. Очевидно е, че става дума за твърде символична сума за процес, който ангажира регистратори, консултативни кабинети, детски кабинети, лаборанти, рентгенолог и т.н.
Останалите средства получаваме по т. нар. методика за субсидиране на лежащо болните от туберкулоза. Министерството еднолично определи цена от 20 лв. на леглоден. Това е крайно недостатъчно. Под формата на шега бих попитал дали има такъв хотел, в който човек ще бъде нахранен, обгрижван, а в нашия случай и лекуван срещу 20 лв. на ден. Изчисленията ни показват, че за пълното обслужване на един лежащо болен са необходими около 60 лв. на ден.
Наред с това един пациент няма право на повече от 4 месеца престой и съответно на финансиране. Ще припомня, че туберкулозата е хронично заболяване, което в някои случаи изисква пациентът да остане в стационар 7-8 месеца, а понякога и цяла година. Надявам се от МЗ да проявят разбиране и тези стойности да бъдат коригирани през следващата година. Другият финансов поток, на който разчитаме, идва от РЗОК. Сключили сме договор за работа по 6 клинични пътеки. За съжаление под формата на т.нар. лимити РЗОК ни наложи една абсолютно нереална сума делегиран бюджет от 19 хил. лв. на месец.
Както е известно, за да получим разрешение за дейност от МЗ, е необходимо да отговаряме на т. нар. стандарти. От нас се изискват определен брой пневмофтизиатри, специалисти по образна диагностика, по клинична и микробиологична лаборатория. Имаме и специалист по детска пневмология и фтизиатрия. За да отговорим на критериите, е необходимо да разполагаме с не по-малко от 35-40 души персонал. В началото на годината извършихме известен брой съкращения, но независимо от всичките ни опити лечебното заведение просто не може да се самоиздържа с тези суми.
Все пак е коректно да споделя, че преди време проведохме разговори на местно ниво с представители на РЗОК. Обяснихме, че основното финансиране вече не идва от държавата, а разчитаме повече на клиничните пътеки. Получихме нужното разбиране, като в рамките на десет месеца субсидията бе плавно повишена и сега е около 29 хил. лв. на месец. Тази сума е по-реална за възможностите ни. Защото на стационарната помощ изключително много разчита един сериозен контингент от болни. Става дума за пациенти с различни белодробни заболявания, които в рамките на една календарна година постъпват за лечение минимум по три пъти. Надявам се в бъдеще тези параметри, които здравната каса налага под формата на лимити, да бъдат действително по-реални и съобразени с нашите виждания и възможности.
Положително бе, че повечето от бившите диспансери запазиха своята самостоятелност. Макар и със сменен в известен смисъл предмет на дейност, все пак сме в състояние да отговорим донякъде на предизвикателствата, пред които от години сме изправени. Любопитен факт е, че въпреки заличаването на диспансерите като лечебни заведения, терминът диспансеризация продължи да съществува и да фигурира в разрешението за осъществяване на дейност. Наистина във формулировката отсъства така характерното активно издирване и наблюдение на болните, но все пак диспансеризацията позволява да работим и в това направление. За пореден път ще подчертая: животът и практиката са доказали, че диспансерният метод продължава да бъде най-добрият начин за обслужването на определен тип пациенти. Конкретно в нашия случай това са болните с туберкулоза и с хронични белодробни заболявания. На практика осъществяваме предишната си дейност, но формулировката и финансирането са по-различни.
Продължаваме да работим и по Програмата за повишен контрол над туберкулозата, финансирана от Глобалния фонд – със заповед на министъра на здравеопазването ние сме изпълнител на тази програма в пазарджишкия регион.
За съжаление големият губещ от промените са пациентите. Защото под формата на диспансери ние бяхме открит тип лечебни заведения – колегите можеха да изпращат болни за консултация дори и със зелени талони. След преструктурирането ние се превърнахме в закрит тип заведение, което удължава пътя и затруднява достъпа на пациентите до нашите специалисти.
Прави впечатление, че през последните години за реформа почти не се говори, а тя е драстично необходима за здравеопазването. Редно е институциите, които са отговорни за системата, да помислят по този въпрос. Защото може би ще дойде време, когато ние лекарите, които всекидневно се борим за човешкия живот, ще поставим проблема на масата.
