Поканата да участвам с начална лекция при откриването на конференция на тема „Философия на медицината“ премина през различни етапи. Посрещнах я с интерес и дори с ентусиазъм. Последва етап на осмисляне и реализъм. Защо? Контактът ми с философията се крие в ранните студентски и докторантски години. Около това време се концентрира и интересът ми към съчиненията на древногръцки философи. Впоследствие и професия, и други задължения погълнаха изцяло времето и вниманието ми. Поради това опитах да опресня знанията си чрез някои учебници, книги и в интернет. Само определенията за философията надминаха 20, но въпросите за търсенето на истината, за началото, за законите на живота и развитието, на ценностите и морала, на познанието и умствената дейност и много други, осмислени във философски аспект, остават извън зоната ми на комфорт.
Аз съм хирург. Професия, свързана с практиката, с конкретни и точни решения в диагностиката и лечението. Проблемите на живота – да, но при мен те преминават през призмата на решения каква най-полезна и най-ефикасна операция да избера, за да запазя или удължа живота на болния. При онкологични заболявания и спешни състояния често въпросът е мога ли да запазя живота? Разсъждения за смъртта – да, но с цел да намеря причината и да обуча по-младите. Тя никога не е приятна за лечителя. А когато си и ръководител на хирургична клиника, в която годишно умират 50-100 души, трябва да потънеш в рутина, да претръпнеш. И все пак никога не можеш да избягаш от по-силни емоции в отделни случаи.
А какво е медицината? В „Уикипедия” я определят като хуманна наука за диагностиката, лечението и предотвратяването на болестите и нараняванията. Това определение не е достатъчно, защото от-
състват фундаменталните предклинични науки, които дават базата на познанията върху анатомията, физиологията и механизмите за отклоненията от нормата.
Нов смисъл се получава, когато понятията философия и медицина се обединят. Философията на медицината разсъждава върху въпроси за здравето и живота, за съзнанието и смъртта, за отговорностите на лекаря и пациента, и др. Планина от въпроси. Мога само да завиждам заради всеобхватността на тематиката и широкото поле за много-
пластови разсъждания. Философията на медицината се обособява като поредното интердисциплинарно разклонение с вече десетилетна история. Радвам се, че заинтересованите от нея в тази аудитория на конференцията създават през 2022 г. Българска асоциация по философия на медицината.
Надявам се, че от мен не се очаква да се впусна в разсъждения върху онтологията, епистемологията, метафизиката на медицината. Те остават непривични за мен. Но се запознах с интервюто на гостувалия у нас проф. Джейкъб Стегенга, кой-
то подчертава, че тематиката във философията на медицината е широка, а многопосочните въпроси са допустими и интересни. В този смисъл мога да споделя някои свои разсъждения върху въпроси, свързани с навлизането на иновации и нови технологии в диагностичния и лечебния процес. Не мога да остана безразличен и към здравеопазването, създаващо обстановката за работа на медиците.
В моя кабинет в БАН съм поставил плакат, създаден през 1986 г., който получих на конгрес в Германия. На него е нарисувано родословното дърво на медицината. Като отбележим примитивните познания на първобитните хора, в основата стои името на Хипократ. Според това дърво до 80-те години на ХХ век са се обособили 38 клона и разклонения на медицината. В началото основните дисциплини са били анатомия, физиология и вътрешни болести. Независимо че хирургични намеси са осъществявани от хилядолетия преди или след новата ера, хирурзите са признати като част от гилдията на лекарите едва през 1731 г., когато в Париж е открита първата Хирургична академия. В България първата хирургична клиника е формирана през 1918 г. със създаването на Медицинския факултет към Софийския университет. През следващите десетилетия започва фрагментиране – неизбежен етап за всички основни медицински дисциплини с натрупването на все повече познания и терапевтични възможности. Така у нас възникват първите хирургични клиники: по неврохирургия /1942 г./, по лицево-челюстна хирургия /1943 г./, по ортопедия /1947 г./, по урология /1951 г./, по гръдна и по детска хирургия /1955-1956 г./, по сърдечно-съдова /1966 г./, по пластична хирургия /1972 г./. Основната дисциплина се преименува в обща и коремна хирургия, в която се осъществяват над 70% от всички операции. По-късно бяха обособени специализирани звена по спешна и военна хирургия, без да са  признати за отделни специалности, а през последните десетилетия – по ендоскопска и роботизирана хирургия. Докога ще върви фракционирането? Полезно ли е то? Медици енциклопедисти има в древността и през Възраждането. Тясната специализация е неизбежна, тесните специалисти са широко признати и търсени, а това прави необходими лекарските консилиуми. Но нима за голям кръг клиницисти по-широките познания са излишни? В хирургичната клиника, където работих 45 години, на изпит за специалност по обща хирургия се яви един от водещите кардиохирурзи, извършващ вече високоспециализирани сърдечни операции, който на практическия изпит не можа да извърши рутинната и много честа операция върху херния. Когато страната ни влезе в Европейския съюз, отпадна задължението първо да придобиеш основна специалност, т.е. да вървиш от общото към частното. Това е логично, тъй като във всяка област обемът на познания и информация се разширява. Сега можеш да специализираш директно в тясната специалност. Но в условията на спешност не те питат дали си оперирал дете или не, дали си отварял гръден кош, дали си шил сърце. Аз съм благодарен, че когато се обучавах, имах възможност да шия и кръвоносен съд, и сухожилие, да отварям гръден кош, да участвам в урологични, ортопедични, гинекологични и дори в неврохирургични операции. А това дава свобода, увереност, сигурност. Сега младите хирурзи директно се впускат в едноскопски операции, овладяват ги по-бързо и работят по-добре. Но при настъпило усложнение и необходимост от отваряне на корема трябва да повикат друг хирург с опит за работа при отворен корем. Поради това мога да направя два извода, които подлежат на дискусия:
1. Тясната специализация в медицината е неизбежна и необходима, както във всяка друга област на науката и практиката.
2. Преди да се впуснеш в тясно специализираната област, има смисъл да придобиеш повече опит и общи познания. Колко и в какъв обем е важно, за да се получи добра база, но и да не се бави развитието. Впрочем, тази дилема стои на всички нива в образователната система.
Важна роля за прогреса в много области на съвременната хирургия играят иновации и технологични постижения. Пример за това са ендоскопската хирургия и интервенционалните ендовазални процедури. Идеята за оглед на кухини и канали в човешкото тяло възниква в началото на ХIX век, но се реализира едва в средата на века. Първият ендоскопски оглед на корема у човек реализира руският гинеколог Дмитрий Отт през 1901 г. Първият лапароскоп се въвежда в практиката през 1910 г. Пак гинеколог, немецът Kurt Semm, прави първата лапароскопска апендектомия през 1980 г. През 1985 г. ла-
пароскопски е отстранен жлъчен мехур. Но едва от 1987 г. лапароскопската хирургия се разпространява експлозивно. У нас първата лапароскопска операция е извършена през 1992 г. Днес няма орган в коремната кухина, върху който да не се извършват лапароскопски операции, включително при онкологични заболявания в по-ранни стадии. Апаратурата и инструментариумът непрекъснато се усъвършенстват. В България лапароскопска апаратура има в над 160 хирургични клиники и отделения, а с нея работят поне 80% от хирурзите. В нашето съвремие не би могъл да се развиваш, ако не владееш лапароскопска хирургия. Ендоскопски операции освен това се извършват в гръден кош, в стави, върху органи от пикочо-половата система, върху щитовидната жлеза и др. Преди около 20 години за първи път се наложи да изпълнявам операция с т. нар. виртуални очила. Хирургът работи с каска и прилича на космонавт. Но образът бе труден за работа. Само след 10 години ендоскопските операции в триизмерно виртуално пространство станаха практика.
През 2007 г. акад. Григор Горчев внедри у нас система за роботизирана хирургия Da Vinci след близо двегодишно обучение, специализация и процес на лицензиране. МУ в Плевен стана едва четвъртата база за роботизирана хирургия в света и първата в Източна Европа. Днес, 17 години по-късно, роботизираните системи за робот асистирана хирургия са 12 – четири в Плевен, пет в София, по една в Пловдив, Варна и Бургас. Работещите с тях специалисти са около 30. Годишно се извършват около 1000 операции – гинекологични, коремни, гръдни, урологични. Роботизираната хирургия е атрактивна, но роботизираната система и нейната поддръжка са скъпи, обучението е бавен и скъп процес, а това забавя разпространението. Наред с това тече процес на прецизиране на регламенти, показания, изисквания и ограничения. Но този тип хирургия има място под слънцето, защото е високоинтелектуална, с по-усъвършенствана техника срещу грешки, по-прецизна в детайлите, с възможности за още по-ограничено кървене и снижаване на травматичността.
Подобен път на иновации изминаха ендовазалните манипулации. Към края на ХХ век внедрените вътресъдови катет-
ри започнаха да се използват не само за диагностика, но и за лизиране на тромби, за емболизация на съдове, за фиксиране на стентове, за дилатация на съдови стенози. У нас пионер в сърдечно-съдовата патология бе болница „Св. Екатерина“, където проф. Юлия Джоргова първа постави коронарен стент, протеза на аортата, извърши клапно протезиране без сърдечна оперцаия. Тези процедури не отменят необходимостта от кардио- или съдова хирургия, защото патологията се диагностицира в различни етапи и показанията са различни. Но са десетократно по-лесно поносими от пациента. Породиха се проблеми в две посоки. От една страна, процедурите са атрактивни, но с големи разходи. Но въпреки това в България вече има над 35 центъра – повече от необходимите. Специалисти не достигат, но всеки иска да ги има. Закупува се необходимата рентгенова апаратура, а специалистите гастролират из цялата страна. Второ, манипулациите са скъпи, не всичко се покрива от осигурителната каса, а се изсипва като допълнителен разход върху болния и близките му. Броят на процедурите е нараснал многократно и подозрително. Макар и трудно, засичат се и злоупотреби, а те са вредни и опасни за хората. И е логично да си зададем въпроса – как това резултира върху здравните показатели в националната статистика. От една страна, сърдечно-съдовите заболявания в страната са най-масовите, смъртността от миокарден инфаркт и мозъчен инсулт остава най-честа, а  многото центрове за интервенционални ендовазални манипулации не се отразяват върху националните здравни показатели. Очевидно здравната информация и профилактиката в страната са непълноценни и несистемни.
Ендоскопската и роботизираната хи-
рургия, както и интервенционалните ен-
довазални процедури са пример как иновациите и технологичните постижения доведоха до сериозна трансформация само в рамките на един човешки живот. Пред младите хирурзи и лекари стои перспективата за по-чести следващи нови скокове, водещи до необходимостта от непрекъснато обучение и овладяване на нови техники. Новите технологии и апаратура са изключително полезни за медицината. Но те не трябва да водят до откъсване на лекаря от болния. Младите медици са склонни да се предоверяват на инструменталните изследвания, понякога дори без клиничен преглед на пациента.
Нов тласък дава дигитализацията – и за усъвършенстване на образите, и за бърза обработка на информацията. Преди време за Стивън Хокинг създадоха персонална възможност да командва компютърна конфигурация чрез минимални движения на все още подвижни части от тялото си, а в последствие – чрез команди на модулирания си глас. Днес сме съвременници на имплантиране на чипове върху различни зони на мозъка чрез малки неврохиругични процедури, при което се създава възможност за предаване чрез мисълта на информация и команди за изпълняване на движения и други дейности. Върхово постижение е атрактивният напоследък изкуствен интелект. Благодарение на „генеративния“ изкуствен интелект компютрите стават все по-добри в слушането, четенето, гледането, т.е. управлението на хардуера с глас, жест, изображение. Създаването на нов интерфейс прави възможен и нов хардуер. В момента се правят бързи стъпки за по-висока степен на изкуствен интелект – интелектуален, самоусъвършенстващ се в посока на интуиция, чувства и пр. Специалистите посочват, че, за да пробие изкуственият интелект, трябва да направи живота или много по-лесен, или много по-чудесен. Не обсъждам многото въпроси с етичен и юридически характер, които навлизането на тази технология буди, но ще спомена, че вече поне в Европейския съюз има успешен пробив в законодателството. Не можем да оспорваме технологичните предимства на съвременните комуникационни и информационни технологии и в системата на здравеопазването и медицината. Но смятам, че клиничните разсъждения и вземането на окончателни решения пред леглото на болния човек не могат да се решават без участието на лекаря, т.е. без сивите клетки, без интуиция, опит, мислене.
Друга област с динамични промени, даващи отражение и върху хирургичното лечение, е онкологията. Новостите са особено много в онкофармакологията и онкогенетиката. По данни на Европейското патентно ведомство за 2015-2021 г. иновациите в борбата с рака са нараснали със 70%. През последните 50 години са оповестени публично 140 000 изобретения в помощ на тази борба. 50% от заявените патенти идват от САЩ, 18% – от ЕС, 9% – от Япония, следвана от Китай. За ЕС водеща е Германия, следвана от Великобритания, Франция, Швейцария, Нидерландия. Само в областта на имунната и генната терапия предложенията нарастват от 500 за 2012 г. на 2300 за 2021 г. Иновации има още за течната биопсия, в диагностиката, в здравната информация /за предаване на изображения, алгоритми за диагноза и за обучение/. Изследванията в областта на онкофармакологията са изключително мащабни с принос на университетски центрове, национални институти и болници, start up-фирми и фармацевтични компании.
Това е обусловено и от фантастичното развитие на генетиката. Спомням си, че през 1996 г. изнесох доклад пред научна конференция в Стара Загора на тема „Хирургия и генетика“, което бе изненада за слушателите. А по това време имаше едно хирургично заболяване с доказан генетичен дефект и 2-3 – с основателно подозиран. През 2000 г. американският президент Бил Клинтън получи привилегията да съобщи световната новина, че човешкият геном е разчетен. Заслуга имаха основно три изследователски центъра в света. Но това беше равностойно да се създаде астрономичната карта на небето – без подробности и детайли. Последвалото развитие бе бързо, динамично, интересно поради приноса на усъвършенствани техники за геномно секвениране. В Англия през 2013 г. вече бяха секвенирани 100 000 генома на пациенти. Подобен мащаб имаше в САЩ, Австралия, Франция, дори в Саудитска Арабия и Турция. Целта е натрупване на информация за милиони геноми. Дори България се включи в Европейския ми-
лионен проект с 1000 души.
Целта са основно онкологичните и редките заболявания. Разчитането на геномната структура на тумора стана реалистична цел. А това се кръстосва с нарастващата информация за реакция към определени онкотерапевтични средства според специфичната геномна структура на всеки тумор. Вече сме очевидци на постигнато излекуване или на впечатляваща и невъзможна допреди 1-2 десетилетия преживяемост при меланом, при някои форми на рак на белия дроб, на млечната жлеза, на дебелото черво и ректума, и др. Това доведе до логичната концепция за „персонализирана“ медицина. За съжаление достъпът до персонализирана медицина у нас все още е ограничен. Генетичните изследвания са преобладаващо платени. Компетентни лаборатории и специалисти има в университетски и частни структури, предимно в университетските градове. А дори и след като се уточни „таргетната“ зона, достъпът до съответния таргетен медикамент е ограничен поради липса на внос или много висока цена. Все пак пътят е прокаран и ще очакваме следващо позитивно развитие и в нашата страна.
А можем ли да очакваме, че бързият прогрес в онкофармакологията и онкогенетиката ще отменят необходимостта от хирургично лечение? На този етап това е малко вероятно, защото все още голяма част от туморите биват диагностицирани в напреднал стадий. Но при всички случаи показанията за операция се прецизират, при някои тумори се свиват или заместват с таргетни медикаменти. В едно по-близко или по-далечно бъдеще трябва да очакваме прогрес в ранната молекулярна диагностика на предракови състояния и модерно генетично лечение, а това може да намали или ограничи необходимостта от онкохирургия.
Навлизането на нови диагностични и лечебни техники и практики неизбежно стига до т. нар. „медицина, основана на доказателства“. Това е епистемологичен въпрос. Концепцията за „evidence based medicine” се е зародила скоро след Първата световна война, но е изминала дълъг път на утвърждаване. За мен е показателно, че само допреди 25-30 години все още на хирургични научни форуми прозвучаваше изразът „аз правя операцията така“ дори при онкологично заболяване. И това „така” трябваше да се приеме като необоримо доказателство. Безспорно натрупването на емпиричен опит е задължително за всеки лекар и то определя важни отправни точки в диагностиката и лечението. Много лекари- емпирици бяха успешни лечители, приемани добре от населението. Но това не е достатъчно. Четиристепенната таблица за доказателственост изведе на първите две места рандомизираните двойно слепи изследвания и метаанализите. Това поражда някои дискусионни въпроси:
1. Каква е степента на информира-
ност на лекаря, желанието му за все по-добра осведоменост; възможностите за достъп до информация, свързани с компютърна грамотност, достъп до електронната мрежа, владеене на чужд език, основно английски.
2. Възприемане на информацията, годност и възможност наученото да бъде приложено в практиката.
3. Информацията вече е достъпна и за пациента, и за неговите близки, което поражда вредно самолечение, трудни за обслужване „интернет“ пациенти, които знаят всичко и дори дават препоръки.
4. Бих поставил и въпроса „има ли абсолютна истина?“, истина от последна инстанция. В медицината не липсват примери „доказан“ медикамент да бъде отхвърлен след време като вреден, опасен, полезен при друго заболяване или сменен с по-усъвършенстван.
5. Специално за хирургията бих отбелязал, че рандомизираните двойно слепи изследвания са ограничено възможни, например при сравняване на лекарства за рани, за повърхностни заболявания /разширени вени, хемороиди/, за превързочни материали. Но няма хирург, който да оперира пациент и да очаква /според изискванията за слепия избор/ някой друг /в друга болница, град или държава/ да му разпореди каква операция да направи. Защото отговорността е лична, а според уменията да направиш най-подходящата операция и да получиш най-добрия резултат се оценява кой е добрият или най-добрият хирург.
Върху базата на изводите, доказани от медицинската литература и чрез опит, са разписани постановки или правила за правилно лечение на всяко заболяване. Тези правила са колективен труд на международни консенсусни форуми или на националните научни дружества. Те трябва да се осъвременяват ежегодно или през 2-3 години. Само за рака на млечната жлеза правилата в Германия, а и в България, включват четири дебели тома. Т.е., за да поддържат високо ниво на ос-
ведоменост, вече се налага онкологът и хирургът да се специализират не по области, а по органи. При това е рисково да приемем максимата на йезуитите, че „е по-добре да се знае малко, но да се знае основното“. Точно разписаните правила дадоха изненадващи „странични“ ефекти. Първо, попаднали в ръцете на юрист, те се ползват като абсолютно задължителни, а не като препоръчителни правила, както ги приемат медиците. Второ, особено при спешни състояния, правилата могат да бъдат ограничаващи и дори вредни, тъй като понякога водят до забавяне на диагнозата при изпълнение на ненужни изследвания, или до потискане на импровизации и творчество на хирурга при извършване на хирургичната намеса. В практиката ми не лип-
сват такива показателни примери.
На финала бих се спрял накратко върху здравеопазването, неизбежно да-
ващо отражение върху медицинската практика. Обществото, медиите, отделните хора често идентифицират медицината със здравеопазването. Но здравеопазването е свързано със социализацията на медицината. Това е бавен и исторически не толкова далечен процес. Първите болници се създават през XVIII век най-често в манастири и църкви. Понятието „болест“ като нозологична единица се явява в указа на Конвента на Франция през 1794 г. Към средата на XIX век медицината започва да става осъзната необходимост за държавата във връзка със заразните болести. Едва през 1848 г. първо във Великобритания, а след това в други европейски държави се приемат закони, постановяващи заделянето на публични средства за медицински цели, т. е. започва трудното съвместителство между професията „медицина“ и прохождащата со-
циална система на държавата. Този процес се ускорява от индустриализацията и от държавния интерес за повече здрави работници, от войните и от държавния интерес за повече здрави войници. Към това трябва да добавим идеологическата подкладка на актуалния лозунг „Свобода, братство, равенство“ и претенциите на държавниците за демократична държава. За целта усилията само на медицината вече не са достатъчни. Създават се „комисии по здравеопазване“, прераснали в социална система. Създават се парични фондове, ограничени по обем и насочени повече към предпазване, отколкото към лечението на болестите.
В България и до момента има лекари и пациенти, споменаващи с добро действащата при социализма здравна система „Семашко“, предвиждаща изцяло бюджетно финансиране, само държавни болници, безплатни здравни услуги за пациентите. След 10 ноември 1989 г. парите в разграбената ни държава не достигат. През 1998 г. бе направен рязък преход към системата „Бисмарк“, т.е. финансиране на здравната помощ на всички нива само от здравни фондове, които събират средства от работодатели и служители. Дефектите в здравната реформа у нас – генетични при раждането ѝ или придобити в последствие – са многократно обсъждани и критикувани. Опитите за реформа на здравната система доведоха до тежкото ѝ хронично боледуване. В основни линии причините са свързани с лошо управление, непрофесионализъм и политическа немощ на управленци и политици. Много силно се чувства липсата на обща мисъл и воля, на обединителна концепция, на дълго-
срочност в преследването на общи цели. От 1990 г. до момента Министерството на здравеопазването е управлявано от 35 министри, а националната здравноосигурителна каса, създадена през 1999 г. – от 32 управители. Някои от тях нямаха никакъв управленски опит, но имаха амбиции и недооценка на възможностите. Рядко нов министър следваше предходните действия, предприети по чужда политическа и предизборна програма. Понастоящем в целия ЕС много се говори за устойчивост на политиките и системите. И в областта на здравеопазването това е шлагерно изискване. А от 2020 г. у нас се твори поредната  Национална здравна стратегия, която е преминала през няколко редакции, но не получава необходимата единодушна подкрепа.
Какво е сегашното състояние в здравната мрежа? В България не се отчита недостиг на лекари, какъвто има в много държави по света. Те са 29 604 към 2021 г. /НЦОЗА/ или 429.6 на 100 000 население, висок показател спрямо ЕС. Има недостиг в определени специалности /психиатри, патоанатоми, неонатолози/. Най-неприятен е недостигът на ОПЛ – 5200 през 1998 г., 3945 – през 2021 г. Проблем е неравномерното разпределение на лекарите – 50% са концентрирани в 6 големи университетски градове. Над 65 години са 20,1% от лекарите, а между
55-64 години – още 34,9%. Тежък е недо-
стигът на медицински сестри и акушерки – над 50%, също при сериозно застаряване на наличните. Въпросът с миграцията и емиграцията, включително на медицински кадри, е световен проблем. Но на преден план за нашата страна излиза демографският срив, срещу което също липсват държавни мерки и дългосрочна програма.
Изкривяване в здравната система се получи и по отношение на лечебните заведения. Оставени бяха в хаотичен режим на съществуване с надеждата, че здравната реформа ще ги регулира чрез фалити. След което министри, депутати, областни и общински деятели периодично изпадаха в тревога как ще позволят тяхната болница да фалира. Едва през последните 1-2 години този процес бе отключен, но само за слаби общински болници. Към 2021 г. има 319 болници, 115 от които са частни. Изпусната бе възможността да се наложи публично-частното партньорство като модел, което щеше да оздрави и стабилизира държавните болници. Сега непрекъснато тлее напрежение между държавните и частните болници, които са неравнопоставени и финансирани по различни правила. Използваемостта на наличните 52 246  болнични легла е 56-57%. Преразходът на средства е голям поради излишни хоспитализации. Но когато министърът и НЗОК миналата година поискаха да се наложи мораториум на финансирането на нови болнични структури и дейности, депутатите гласуваха против. Здравната ни мрежа според мен е обречена на още дългогодишно бо-
ледуване поради палиативни мерки, натоварени с много нормативни документи, както и многократно ремонтирано и бързо остаряващо законодателство.
Един философ възкликнал: „Няма нищо по-скъпо от здравето!“. Неговият приятел медик бързо го коригирал „Има разбира се – лечението“. Както един афоризъм твърди, „Когато за нещо се заговори, става дума за пари“. При нас парите са в НЗОК. 8% здравна осигуровка плащат работодатели и служители – около 1,7 млн. души. Така се осигуряват по-голяма част от  средствата за около 4,5 млн. деца и студенти, пенсионери и военни, държавни служители и др. Самата държава заделя 4%, а за някои категории и 1%. Има много здравнонеосигурени поради болест, бедност, липса на контрамерки или на интерес. За тази година в бюджета са заложени 8 млрд. и 100 млн. лева, които остават недостатъчни. Но за тях се води битка – коя политическа партия да наложи управляващ екип. Защото това е сфера на влияние, на лобистки и лични интереси по договори за сгради, лекарства, апаратура и назначения. НЗОК бе създадена като обществен орган за разпределение на обществени средства. Днес и управител, и подуправител избира Народното събрание. Надзорният съвет е с почти 100% държавно участие. НЗОК е одържавена. Началният здравен модел за финансиране от 1998 г. бе доведен до абсурд.
Мога да продължа с анализа на здравеопазването, но повечето елементи в здравната ни система не будят оптимизъм. За разлика от това, бих казал – въпреки това, смятам, че медицината у нас се задържа на едно доста добро ниво като достъпност, като медицинска помощ, като отзивчивост при преобладаващо качествени кадри. Налице са проб-
леми в прекалената комерсиализация на всички нива, в кадровата недостатъчност извън големите градове, в задълбочаващата се перспектива за липса на кадри предвид застаряването и на медиците, и на населението.
Мечтая за едно по-добро време за страната, за хората, за медиците. Дано идващото младо поколение постигне повече.
Акад. Дамян Дамянов