По време на Варненските урологични дни, проведени през септември т.г., бе организирана публична дискусия за състоянието на специалността, за трудностите от организационен и административен характер, които съпътстват делника на българския уролог. Инициативата на организационния комитет на научното събитие и на вестник „Форум Медикус“ бе посрещната като навременна и необходима, което се доказва от интересните изказвания, от конкретните идеи и общата загриженост за бъдещето на специалността.

„Форум Медикус“ публикува с малки съкращения позициите на участниците в дискусията.

Доц. Лидия Петкова:

Българската урология е неглижирана

Бих желала да открия настоящата дискусия за наболелите проблеми на българската урология, защото смятам, че такава дискусия е необходима и е логично с нея да финализираме тазгодишните Варненски урологични дни. Защото досега говорихме за нещата, които извършваме като професионалисти. Но нещата от „живота в урологията“ не са по-маловажни – нали от тях зависи как се реализираме, как лекуваме, как се вписваме в общата схема на здравеопазването. Ще започна с маркиране на някои от най-сериозните проблеми, за да ги анализираме в хода на разговора.

Мисля, че повечето от проблемите в специалността не са от вчера, не са и от днес. Българската урология е неглижирана от момента, в който беше въведено заплащането на клиничните пътеки. Българските уролози бяха унизени, защото работят в една от най-слабо платените специалности. Постепенно с годините някои несъответствия по някакъв начин бяха променени, но това не стана до степен, която позволява заплащане, адекватно на усилията и на сложността на урологичните процедури.

Стандартите в урологията например са първият проблем – за тях дори говорихме и по време на научните сесии. Приема се за нормално всеки да работи по стандарт главно от европейски тип. Но е ясно, че са нужни и наши, български стандарти, отговарящи на нашите условия на работа. Известно е, че стандартите не са догма, те не ограничават вижданията и възможностите ни, но съм твърдо убедена, че без стандарт нещата не вървят напред.

Друга важна тема за нашата дискусия е, както казах, за клиничните пътеки – има операции, които извършваме, а не можем да ги причислим към нито една съществуваща пътека. Можем и да поспорим дали всичко, предвидено в една пътека, е необходимо, дали е точно упоменато. Като, разбира се, не можем да отминем и темата как съответният алгоритъм в пътеката е остойностен.

Смятам за важно да дискутираме и състоянието на урологията в цялата здравна мрежа, достатъчно качествени ли сме на всички нива, колко и каква апаратура използваме, как работим с нея.

Друг болен проблем на урологията е специализацията на колегите, време е да си кажем искрено какво им дължим, какво те дължат на нас. Защото не е тайна, че ако нещата не се променят, до 10 години няма да имаме младо попълнение.

Смятам, че когато говорим за болните проблеми на нашата урология, трябва да бъдем наясно – сред факторите, от които зависят промените, сме и самите ние. Често говорим, но никога не сме огласявали заедно мненията и становищата си. Трябва да обособим своето становище, да информираме институциите, да сезираме главния консултант, който да отстоява нашите позиции.

Проф. Стоян Чакъров :

Работим по трудния начин

Искам да обърна внимание на проблеми, които според мен са много важни. Един от тях е, че ние – малката кохорта от уролози в България, не сме единни. И когато дойде тежкият момент, наречен реформа в здравеопазването, ни завари най-разединени. Злощастните клинични пътеки, които са тежко недоразумение за страна като България, доведоха до своеобразна война между отделните лобита на различните специалности сред политиците, в която се раздаваха цените и парите за здраве. Именно тогава българската урология не защити своята позиция, защото общността ни и тогава, и сега е разединена. Ние трябва да дадем предписания на хората, които трябва да защитават интересите ни пред политиците и държавните органи. Къде са тия хора? Колегите, които биха могли да направят това нещо, днес отсъстват. Ние „отсъствахме“ и когато другите специалности скочиха да защитават своите интереси и успяха да извоюват достойно заплащане на труда и професионализма си. В същото време ние оставихме нашата специалност да стигне до просешка тояга. Защо и как? Аз продължавам да твърдя и смятам, че съм абсолютно прав, че урологията е най-технологичната хирургична специалност. Урологията влезе в своята сила благодарение на това, че всички технологични открития и нововъведения в инженерните науки веднага се прилагат в урологията. Каквото и да вземем за пример: гъвкавите светловоди, лазерите, просто не се сещам за нещо, което да не е приложено в нашата специалност. И това прави урологията изключително сложна и скъпа. Може ли да има една мощна урологична клиника без литотриптер? Може, само в България обаче. И защо е така? Защото някой политик е казал: ние отново ще дадем на болницата „Х“ четвърти, пети литотриптер, но на вас няма да дадем нито един…Този подход никога няма да доведе до добро здравеопазване и добро положение на нашата специалност.

Когато ние трябва да се представим пред нашите болнични мениджъри и да поискаме от тях да поддържат технологията в урологията, те казват: да, ама вие нищо не печелите. Напротив – вие губите, водите болницата до загуби, трудно покриваме дори заплатите ви. Ето нов проблем, който прави високите технологии недостижими за нас. Говоря за тези неща с болка, защото те се отнасят не до една или друга клиника, а са масова практика, отнасят се за цяла България. Ще ви дам един пример: всеки божи ден в болницата на нас ни се отчита какво харчим. Изведнъж се оказва, че ние харчим изключително много. Мъча се да обясня на моите болнични мениджъри, че урологията практически използва дори евтини конци… Правили ли сте сметка, че един конец за големите операции, при които се използват много конци, струва десет лева, дори над десет лева. Аз съм гледал работата на европейски и световни уролози – режат конеца и го хвърлят. И аз се ужасявам и питам: защо не ги използвате докрай? А те ми отговарят, че когато един конец е минал през тъканна маса, той вече има други качества. Ние работим по същите стандарти, но с нашите нископлатени клинични пътеки не може да си позволим такова качество. И така технологията ни се изплъзва.На всичкото отгоре въпросните клинични пътеки продължават да бъдат със същите финансови параметри. Аз не знам защо вие сте с впечатлението, че цените им са увеличени?

Ние сме направили много сериозно изчисление, като моят сътрудник д-р М. Абаджиев е пресмятал заедно с директора на болницата всички звена на нашата дейност по урологичните пътеки. И се оказва, че поскъпването на пътеките, което колеги прокламираха преди малко, е 1 лев и няколко стотинки. Това е истината, а не да говорим суперлативи, че нещата са коригирани чувствително. Дори при актуализиране цените на клиничните пътеки пак започнаха да се разчистват разни сметки. Кой нормален човек може да повярва, че да направиш една цистопростатектомия и да извадиш уретерите върху кожата е с 3 лв. по-скъпо, отколкото да направиш радикална операция и да създадеш нов пикочен мехур и да го поставиш ортотопично? Тази операция е с три лева по-евтина от другата. Това ако не е малоумие, аз не знам кое друго би могло да бъде? И съм написал писма по този повод на НЗОК и на МЗ, и на МФ, цялата редица фактори, които определят цените на труда ни. Единствено от здравната каса ми отговориха, че съм прав, но видите ли в момента няма икономически ресурс за корекции. Няма ли?

Ние имаме основни трудности и те са в нашето единство като гилдия

Да бъдем убедителни и единни. Проф. Панчев много обича да казва, че урологията е хирургия с повишена трудност. И защо е така? По много причини: коя хирургия има по-труден достъп до органите от урологичната хирургия? Няма такава. Урологията работи в най-труднодостъпните места на човешкото тяло – малкия таз, работи “кървава” хирургия и всичко се извършва по трудния начин. За жалост именно тези фактори са пренебрегнати.

В какво аз виждам неприложимостта на клиничните пътеки в България? Първото е, както вече разбрахте, че няма справедливост при оценката на труда и значимостта на дадена дейност. Второто нещо обаче е, че в една бедна страна, в която лекарите получават недостойни за своя труд заплати, философията на клиничните пътеки е сбъркана. Защото по цял свят те са измерител, а не оценител на дейността. И не може клиничната пътека да определя заплатата на лекаря. Това е просто пълно безумие. Нашите министри един по един продължават да не го разбират или просто да не искат, или да не могат да го разберат.

За това, че лекарите не получават достойни възнаграждения, просто не ми се говори, защото това е национален въпрос. Една хубава приказка казва: всеки народ има управлението, което заслужава. Сега сме на път да постигнем нещо много “по-значимо”. Народът ще получи онова здравеопазване, което заслужава. Защото уважаемите представители на медиите са започнали жестока кампания срещу лекарското съсловие, своеобразен лов на вещици сред колегията. Този направил едно, друг направил друго, на повърхността се показва всичко най-лошо, което може да се случи или да се чуе. И това се публикува на първа страница във вестниците, начело в емисиите на телевизиите, за да се дискредитира професията ни.

Но има и още нещо, свързано с работата ни на хирурзи-уролози: в тежките операции работим с часове, чистим лимфни възли и едно невнимателно движение на уморения хирург може за миг да загуби два литра кръв. И на практика такъв човек бива обвиняван. Вижте – това, че един вид си “играем” с човешкия живот, не може да ни направи безгрешни. Няма такъв човек. И е недопустимо разни илитерати, независимо че и те са от този народ, да преследват лекарите. Този народ, който поставя хората, които се грижат за здравето и благосъстоянието му, в такова унизително положение, наистина накрая ще остане без здравни грижи и ще принуди масово лекарите да напускат страната.

Когато бях шеф на Катедрата по обща медицина, наблюдавах един много интересен феномен. В годините, когато започна да се влошава състоянието на българското лекарско съсловие, изведнъж приемът на студенти рязко започна да пада. И не само като брой, но и нивото им на подготвеност бе сравнително ниско: започнаха да кандидатстват хора с по-елементарно мислене, с недотам висок интелектуален багаж, с по-малко изразени способности. Но след влизането ни в Европейския съюз изведнъж нещата се промениха. Качеството на студентите по медицина като цяло рязко се повиши. Умни и красиви момчета и момичета, с интелигентен поглед, изпълнени с интерес и очакване. И аз им казвам: вие сега се записвате за следване по медицина, а не виждате ли какво се случва с нашите лекари? Къде и как ще работите в бъдеще? Дори вече и разпределение няма, та да получите някаква начална работа…А те се смеят и развеселени отговарят: та ние не учим медицина за България. Ние ще завършим тук, но после ще работим в Германия, в Англия, във Франция.

Коренът на злото е много дълбок и много здрав. Ако ние нямаме истинска защита на своите съсловни нужди и възможности, нещата ще вървят все по-зле. Всичко друго е лозунг. Дайте да направим стандарти, дайте да ревизираме клиничните пътеки. Добре! Има и там грешки и те не са една и две. Най-накрая с големи усилия написахме едни стандарти, дадохме ги в министерството. Това беше по времето на Анна-Мария Борисова. Вижте докъде сме се докарали – политиците ни избират разни министри, защото се били срещнали на някакъв кръстопът в провинцията. И тази жена за времето на своето управление в министерството извърши маса поразии. И аз предадох нашите стандарти на министърката, за да бъдат приети. Те бяха приети, но някой ги редактира след мен. И се появиха съвсем други текстове и формулировки. И стандартите по урология не са това, което съм предал, не са това, което сме очаквали – да регламентират и оптимизират работата ни. Толкоз по стандартите – има ги, но не са това, което ние искаме. Ако искаме промяна, тя може да стане не с примирение и с ръкопляскане, а с отстояване на истинските ценности в нашата специалност. Това се отнася впрочем и за цялата система на здравеопазването. Най-накрая има някаква реакция от болниците, от лекарите, от различните специалисти. Защото, поставени в тези унизителни условия, ние трябва да реагираме, да се защитим. Нали разбирате, че за да изплува в тази ситуация, една клиника по урология трябва да печели от дребните неща. Ние вече не можем да лекуваме своите тежко болни пациенти така, както трябва. Защото те са скъпи. Клиничните пътеки не покриват и половината от това, което се харчи за тия болни. Ето тия неща трябва да си кажем и тия неща трябва да станат ясни на управляващите. А не да се крием зад това, че не сме изпълнявали европейските стандарти. Как ще ги изпълним? Идете във Виена и вижте в една болница какво има там. Прилича на разхищение, но не е. И когато аз гледам въпросително към едно голям хале, пълно с апарати за анестезиология и реанимация, които видимо не работят в момента, отговорът не закъснява: нека да ги има, тази апаратура не е скъпа. Скъпо ни е да платим заплатите на персонала. Това е истината.

Колеги, моля да ме извините за моята емоционалност, но това са истинските ни проблеми, такива са нещата. Ако ние не ги поставим, където и както трябва, всичко останало ще бъде напразно. И още нещо ще кажа – сред нас не присъстват онези, на които искаме да връчим своите искания, своите претенции. Няма ги нашите лидери, нашите “оръжия”, които да отидат с рицарски доспехи там горе в министерството, за да се сражават за тях. Няма ги и това ми напомня за моя пръв учител в урологията, който казваше: губи винаги отсъстващият!

Проф. Петър Панчев:

Дружеството трябва да воюва

Може би трябва да започна с това, че в последните 20 години имаше двама депутати уролози, но те нищо не направиха, скатаха се по един или друг начин и не помогнаха на специалността. Трудно е да се каже кой може да реши въпросите. Националният консултант например се назначава от министъра, за да му помага, едва ли е най-подходящ за наш защитник.

Мисля, че имаме един инструмент, за да постигнем нещо, и това е дружеството по урология, то е нашият най-висш орган. Дружеството може да инициира промени и да представя уролозите пред институциите. Отделно са още БЛС, както и медицинските секции на синдикатите.

Смятам, че всеки присъстващ тук има тежест като член на дружеството – може да поставя нашите искания пред институциите. Друг е обаче въпросът дали ще бъде чут.  Тъй като участвахме с проф. Чакъров в остойностяването на клиничните пътеки, ще кажа, че те в началото бяха прилични. След това обаче самата администрация на здравната каса си позволи да определи други стойности на някои КП. Когато по-късно пожелахме по-високо остойностяване, един от директорите на касата ми каза, че нямаме лоби. Това е. Дори се появи парадокс – той казва, че след като правим 40 хил. операции за конкремент в бъбрека, не може да има по-голямо остойностяване на такава КП. Проверих в статистиката, оказа се, че годишно правим 4500 такива операции – парадокс. Вероятно наистина нямаме лоби. Или както каза проф. Чакъров, “Разединение съществува между нас“. Преди 10 години бяхме 215 уролози, сега сме 250-300 души, което е достатъчно за един сплотен колектив. За да се оправят нещата, за да постигнем нещо, трябва да действаме единни Да не говорим и за това, че мениджърите на болници се мръщят, когато става дума за нова апаратура – нашата е най-скъпа, а не може с ниски технологии да се прави високотехнологична медицина.

Чудя се например как медицинските сестри в нашите клиники още издържат – трудна работа и толкова ниско заплащане. Лично аз мисля, че след като сме университетска болница, ако е наистина университетска, тя трябва да се управлява от ректора. И ако е наистина университетска, не трябва да има заплати, по-ниски от 2 хил. евро например. Защото проблемът с клиничните пътеки може и да решим по-някакъв начин, но по-добре е да положим усилия въобще да се махнат тези пътеки и да се стигне до диагностично свързаните групи. Така или иначе по сегашния начин няма да просъществуваме на нивото, което се изисква от нас – да спазваме европейските и световните стандарти. Капацитет имаме, количество и качество имаме, остава нещо малко – справедливо заплащане за труда. Както видяхме, че депутати, евродепутати и т.н. не могат да ни помогнат, стигнахме и до пациентските организации, но те пък се настроиха срещу лекарите.

В заключение ще кажа, че е най-добре тези проблеми да бъдат дискутирани и на конгреса по урология, който предстои. И избраните в ръководството на дружеството колеги да имат първа задача – да поемат битка в защита на урологията у нас.

Доц. Красимир Нейков:

Стандартите вдигат летвата

Дълги години пък моите учители ме съветваха да не се изказвам, защото още ми е рано. “Нека ти побелее косата, пък тогава давай мнение”, казваха те. Мисля, че дойде това време и по този начин изпълнявам едно старо обещание пред колегите си от Медицинската академия, в която работих 16 години – да говорим за конкретните неща. Първо да вметна – стандартите си бяха стандарти, но те трябваше да бъдат променени. Не мога да си позволя да си купя мерцедес и да накарам всички мои колеги да го направят. Или обратно. Стандартите обслужват много малко интереси – всеки ще го каже това. Стандартите са неприемливи, защото бяха направени по начин, който много, много вдигна летвата и те могат да се постигнат в три, четири центъра в България. Не говорим за качество, не говорим за някакви лични отношения. Говорим за количество, целта е количеството.

Ще спомена и как се избират хабилитирани лица в България. Гледат се научната продукция, броят на публикациите, но никой не оценява способностите на човека. Това е за съжаление и нещата продължават в същия дух, а може би дълги години ще бъде така. Съдейки по това, което чух и видях днес, без да теоретизирам много, бих предложил следното: всяка година в западни клиники да бъдат изпращани трима-четирима млади специалисти, които да бъдат обучавани на модерна урология. Друг е въпросът дали тези хора ще се приберат в България, но аз мисля, че ще дойде и това време. Но трябва да бъде изготвен атрактивен план, за да предпочитат младите колеги да се върнат и да работят в родината си. Защото по отношение на модерните технологии, особено в областта на лапароскопската хирургия, ние определено изоставаме. Хирурзите трябва непрекъснато да се усъвършенстват и да бъдат на нивото на западните си колеги.

Вторият въпрос, който искам да поставя, е, че като началник на клиника аз поемам моята отговорност за това, което се случва в клиниката, независимо кой от екипа работи. И така мисля, че е редно.

Нека да засегна паралелно и работата на нашето урологично дружество. Кой е водачът на Българското урологично дружество? И кой е оторизиран да дава мнение от името на нашата общност? Един от хората е републиканският консултант. Понеже чета “Форум Медикус”, направи ми впечатление интервюто на проф. Ч. Славов, в което казва, че с хора от БЛС, с представители на НЗОК са обсъдили цените на клиничните пътеки. В интервюто бе изразено желание тези цени да влязат в сила най-късно на 1 януари 2012 г., но имаше варианти и да бъдат приложени със задна дата – от 1 юли т. г. Това са актуалните неща. При подобна реалност аз не мога да бъда недоволен, защото ситуацията у нас е такава. Нека всеки сам си поеме отговорността, защото аз не мога да давам мнение от ваше име. Не съм оторизиран, кой съм аз? Както и много други колеги като мен. Хора, които се омесиха с политиците, сядаха до тях, бяха в различни управленски структури, те именно трябваше да направят онова, което всички искахме и очаквахме – достойна оценка на нашия труд.

В този аспект искам само да завърша, че всички ние желаем някои неща, желаем промени и изразяваме своята позиция, но много малко хора от нас имат реалната възможност да влияят. Аз съм доволен от това, което прочетох. Дай, боже, да се случи!

Проф. Стоян Чакъров:

- Значи “Форум Медикус” отговаря!

Доц. Цветан Генадиев:

Трябва ни лидер

Колеги, ще започна с това, че направих своя избор и ще се присъединя към екипа на Клиниката по урология към Плевенския медицински университет, защото там ще имам възможност да работя и роботизирана урология. Но всъщност отивам там и защото срещнах единомишленици. Говорил съм с мои колеги и с мои учители, всички сме на мнение, че на нас ни трябва обединителна фигура в пълния смисъл на  думата. Трябва ни лидер. След което всичко ще се оформи, структурира и подреди – но след борба, конкретни действия, постоянство. В мен няма никакво съмнение, че дружеството си го правим ние, всеки от нас е отговорен. Никой отвън няма да се намеси и да ни реши проблемите. Мисля, че този, който има концепция за следващите години, за качественото развитие на българската урология, който има ясни виждания и ги изложи на конгреса, той ще бъде натоварен да защитава нашата професия. Смятам, че дружеството трябва да отстоява нашите интереси и това е една добра формула за успех.

Проф. Стоян Чакъров:

- Отново вземам думата, но ми се струва, че мога да предложа нещо конкретно, което долових в думите на моите колеги. Най-конкретното нещо е, че ние търсим инструмент. И по всичко личи, че инструментът може да бъде единствено колективният орган на урологичното дружество, който да застане на мястото си и да си върши работата. Не е тайна за никого, че проф. Атанасов, заедно с още няколко други български урологични светила представиха най-напред българската урология в Европа, а след това тяхна е заслугата за обособяването на нашата специалност. Именно те отделиха урологията от хирургията, направиха я отделна специалност, бориха се по правилния начин за това. За съжаление голямото пропадане на нашата общност е именно по време на сегашното управление на Българското урологично дружество. Ние трябва сериозно да се замислим какъв водач ни трябва, защото ясно е, че ръководителят на дружеството не трябва да бъде организатор на весели вечери, а да бъде борец на съответното място. И изразител на нашата воля и потребности. Не да мълчим и да се свиваме, както правим на форумите. Ето, предстои ни конгрес – нека там си кажем проблемите и болките, да изберем човек не само достоен, но и способен да ни представя и да се бори за нас.

Д-р Михаил Абаджиев:

Движим се в порочен кръг

- Вземам за повод думите на проф. Панчев за специализациите. Точно вие, като ръководител на Катедрата по урология, си заслужава да се замислите над нещата. Напоследък специализациите добиха доста изродена форма по отношение на тези сертификати. Не мога да приема за нормално след петгодишна специализация на един млад уролог накрая да му се дава специалност абсолютно формално. И практически, получавайки дипломата си за специалност, той все едно нищо не е получил. Защото за всяка една дейност, която му е вменена като специалист, той трябва да бъде сертифициран. И се получава нещо абсурдно – младите хора са с орязани права, те са инвалиди. Те нямат право да вършат абсолютно нищо в своята специалност, за която имат диплома, без да си платят съответен допълнителен курс, за да практикуват специалността си. И това е залегнало като изискване в същите тези клинични пътеки, в техния алгоритъм. Не можеш това да правиш, не може онова да правиш… Ще ви дам един банален пример: за най-обикновени ехографии се изисква сертификат. И този документ се получава от нефролог. Сблъсках се лично с проблема, защото в София сертификатите за ехография на коремни органи се дават от доц. Р. Джераси. То хубаво, че има изискване и комисия, определени от Медицинския университет, хубаво, че ще се плати определена сума, но за какво тогава е това петгодишно обучение?

Проф. Петър Панчев:

- Съвсем справедливо поставяте въпроса. Ние също сме го поставяли и няма да се откажем, докато не се реши проблемът. Но за съжаление това е изискване и на НЗОК. Откъде са го измислили или взели, нямам представа. Никъде по света няма такова изискване.

Д-р Михаил Абаджиев:

- Според мен нещата добиват парадоксален характер. Ние се движим в един порочен кръг.

Проф. Стоян Чакъров:

- Аз се досещам откъде са взели това изискване. Те са го взели от т.нар. лоби на ехографистите. Такова чудо по света няма. Няма никъде в другите държави ехографист. Като отидеш в един холандски град, на всяко кюше има ехограф. И аз питам колегите: какви са тия ехографи? А те ми отговарят: ами те пестят времето на лекаря. Минава пациентът, гледат го и с ехографското изследване той отива при специалиста. Искам да подчертая, че не може да има такива изисквания. Затова казвам, че това идва от лобито на ехографистите, за да вземат пари. Кажете истината, хора! Ето я истината, казана от колегата д-р Абаджиев. Истината е, че всеки дърпа от тая държава да вземе нещо за себе си и прави живота на другите ад. Получава се така, че един лекар, който завършва урология, започва тепърва да се учи. Може ли да съставите клинична картина без ехограф? Кажете колеги? Кого ще учи комисията? Нали по цял ден това правим. Защо държавата позволява на НЗОК да определя правила?

Д-р Михаил Абаджиев:

- Има и други неща, други дейности в урологията, които също са сертифицирани. Защо учим тогава? Навремето на мен ми искаха три месеца специализация по съдова хирургия, три месеца – по гръдна хирургия и мога да се явя на изпит. Сега няма това, няма онова, но за всичко се иска сертификат. Извинявайте много, но това е безумие. Отстрани погледнато, ние влизаме в параграф 22. Освен това и цените на курсовете не са никак малки. Казвам това като пример на лоша практика, която с годините се узаконява. И се стига до парадокса, че дори с диплома за специалност ти си никой. Днес, през 2011 г. дипломата на специалиста нищо не означава, няма никаква стойност. Никъде го няма това в белия свят.

Проф. Петър Панчев:

- Тези изисквания наистина са определени от НЗОК и от алгоритмите на клиничните пътеки, а самите цени са формирани със заповед на Ректората на МУ в София.

Доц. Красимир Нейков:

- Може ли един друг въпрос да поставя? На колко от завършилите специалност хора можем да се доверим, за да ни направят например нефростома? Колко са? Колеги, и аз съм учил клинична ординатура в “Пирогов”, хабер си нямах от ехографии. Системата на обучение е такава, его защо не се чудете на изискванията за сертификат. Да, съгласен съм, че не трябва да се плаща. Това не е елемент от обучението по урология.

Проф. Стоян Чакъров:

- Колеги, спорът е излишен. Когато в Англия един лекар получи специалност по урология, това значи, че той владее абсолютно всичко, което се прилага в урологията. И в България така трябва да бъде. За това би трябвало да отговарят хората, които обучават.

Доц. Лидия Петкова:

- Това зависи от нас. Елате в Клиниката по урология във Варна и вижте кой без специалност не може да прави перкутална нефростома? Няма такъв. При нас всички я правят, и то на едно добро професионално равнище. Затова подкрепям проф. Чакъров, че нещата за промяна са в наши ръце. Ние трябва да го кажем и да отстояваме правилата в нашата специалност.

Проф. Стоян Чакъров:

- Всеки, който е пожелал да научи нещо, се е научил. Сертификатът е хартийка. По сертификата ли ще се доверите на някого да ви оперира. Ще се доверите, когато знаете, че лекарят знае и може, има добро име и авторитет сред пациентите и в гилдията.

Д-р Михаил Абаджиев:

- Нека завърша със своята позиция по отношение на клиничните пътеки. Аз съжалявам, че това не е станало публично достояние, но наистина цените на пътеките в урологията ще бъдат увеличени. Това е сигурно, защото комисията, която е разглеждала тези предложения, е подписала проекта. Естествено, поради финансовите проблеми в държавата това не може да стане със задна дата, но да се надяваме и да вярваме, че то ще бъде факт от началото на следващата година. Между другото цените са много реални и прилични. Няма да говорим в абсолютни цифри, но поне 20-25% увеличение ще има.

Проф. Стоян Чакъров:

- Основните различия, колеги, са между нашия и нормалния свят. Оттам идват повечето ни проблеми. Нещастието е – освен че много евтино се оценява всичко, което работим – но ние тръгваме от най-ниското ниво, от много ниско стъпало тръгваме. И сега хората ни гледат и коментират: чакайте, искате 50% увеличение? Но ние тези проценти ги получаваме върху нищожна база. Това е истината. В самото начало е допусната тежката грешка. Затова постоянно сме недоволни и постоянно се оплакваме. А истинската ни позиция е да отстояваме и да се борим за правата си заедно, под егидата на Българското урологично дружество и с неговите лидери, които трябва да посочим и да подкрепим.

Доц. Лидия Петкова:

- Аз мисля, че около 80% от нашия труд са включени като оценка в някои клинични пътеки. Но остават 20%. Една от недооценените диагнози е травмата. Вие знаете – при травма на бъбрека има динамика, появяват се проблеми, които трябва да отстраниш своевременно. А това не е предвидено в пътеката.

Доц. АлександърХинев:

- Наскоро четох във водещо урологично списание, че в България много бързо нараства броят на болните от рак на простатата. Това са европейски данни и споменават нашата страна в негативен план. И една от причините е, че ние не диагностицираме качествено и в ранен стадий карцинома на простатата. Вярно е, че това не зависи единствено от нас. Освен това и проблемът с престоя на болния. В Щатите на втория ден след простатектомия болният си отива вкъщи. В Германия са приели за норма на изписване 4 дни по закон, при нас е 7 дни.

Проф. Стоян Чакъров:

- Знаете, че на нас ни е забранено да правим определени операции на бъбрека, например лумботомия. От НЗОК командват кое е за уролозите, кое е за общите хирурзи, те определят правилата кое как да се направи и как да се оформи. Вие разбирате ли какво безумие е това? За всички тези неща съм повдигал многократно въпроса и съм се борил лично. И в отговор съм получавал категорично “не”! В тази част от битката влиза и идеята клиничните пътеки в урологията да бъдат увеличени по брой. Ние сега се мъчим като грешни дяволи как да адаптираме някоя своя дейност в дадена пътека, за да ни се плати. Дотам сме го докарали, че не можем нормално да си лекуваме болните.

Проф. Петър Панчев:

- И лошо става, че ако влязат сега диагностично свързаните групи в някои болници, ние няма да можем да пишем усложненията и ще ни се плаща по-малко, отколкото сега. Изобщо пак ще бъдем принудени да се движим по ръба.

Проф. Стоян Чакъров:

- И друг проблем, свързан с диагностицирането или грижата за болния след операция – доболничната помощ. И там има голяма криза. Или пациентите пристигат при нас твърде късно и в трагично състояние, или след една радикална урологична операция ние пускаме пациента в празното пространство. Видях опита в Балтимор. Пациентът се връща вкъщи, там го чака психолог, чака го общ лекар, чакат го две сестри – патронажна и манипулационна, чака го един човек, който се грижи за него като бодигард и му помага в придвижването. Да не говорим, че докато пациентът е в болницата, домът му е посетен от специалист, който оглежда дома и поставя на опасните места степенки, перила, дръжки и т.н. Каква грижа за един болен? Аз като оперирам един такъв болен и го изпиша, го пускам във въздуха. Той няма на кого да се опре. Денонощно ми звъни телефона, за всичко. Това е нашата действителност. Но именно този факт трябва да ни подтикне към действия и отстояване на права. Само така можем да променим действителността. Ние не можем да искаме продължителността на болничния престой да бъде еднаква с американския. Но можем да постигнем друго. Откога в тази държава и в това министерство се говори за болници за долекуване? И какво – нищо. Като млад лекар започнах работа в хирургията в Луковит. Чест и слава на тия хора, които работиха там. В хирургията работеха двама души, но те нямаха дейност, нямаха пациенти, когато аз постъпих там като млад лекар. Сега съм стар лекар, в хирургията в Луковит пак има хирурзи и пак няма хирургия. Ами тази болница трябва да се преструктурира в болница за долекуване, не да я закриват. Да отиват хората, оперирани от нас, за да получат там някаква грижа.

Доц. Светослав Николов:

Според мен една от основните причини за трудностите в нашата специалност се роди извън тази аудитория. Тя бе създадена от хората, които не направиха добри промени в здравната система през годините – не го сториха в минали правителства, няма да го сторят и в бъдещи. Мисля, че осигурителната система трябва да стане индивидуална – колкото си внесъл за здравно осигуряване, толкова и да ползваш за своето лечение. Смятам, че подобна дискусия трябва да проведем и на предстоящия конгрес – там е мястото да вземем решения за бъдещето на нашата специалност.

Доц. Лидия Петкова:

Мисля, че бе добра идеята да си кажем болежките, да изясним кой как вижда състоянието и бъдещето на нашата урология. Както каза и проф. Панчев, всеки един от нас като уролог и член на дружеството има право да поставя своите искания и да настоява за тяхното реализиране. Научното дружество по урология е нашият най-висш форум и мисля, че то трябва да отстоява исканията ни.