Линейки, забързани хора, звънящи телефони. Сцената не е от касов американски филм. Такава атмосфера цари в центъра за Спешна медицинска помощ за София-област.
- Такова е нашето всекидневие, посреща ме с усмивка директорът д-р Юри Торнев, преди да се отправим към филиала в гр. Елин Пелин. По пътя разговаряме с д-р Торнев за промените в спешната помощ, за проблемите, както и за бъдещите реформи.
- Уважаеми д-р Торнев, промени ли се нещо в системата на спешната помощ, откакто се срещнахме преди 3 години?
- През този период настъпиха някои промени, но за съжаление повечето от проблемите останаха.
Изключително положително например бе приемането на стандарта за спешната медицинска помощ през август м.г. Това е постижение, към което от дълго време се стремяхме, въпреки че все още има какво да се усъвършенства.
Наред с това през последните 3-4 години бе обновен автомобилният парк. Поради денонощната експлоатация обаче част от линейките вече се нуждаят от подмяна. От друга страна, повечето от колите не са пригодени за придвижване в трудни условия, а както е известно, две трети от територията, която обслужваме, е планинска. Поради тази причина все още използваме и автомобили от марката УАЗ, които са много добри в тежки условия, но са на 25-30 години, поддръжката е изключително нерентабилна. Отправял съм предложения и съм апелирал към предишни ръководства на МЗ да ни бъдат предоставени коли с висока проходимост, но въпросът все още остава отворен.
- Вие и ваши колеги нееднократно сте подчертавали, че е необходимо спешната помощ да бъде освободена от несвойствените дейности.
- Точно така. Транспортирането на болни на хемодиализа, на кръвни проби за алкохол и упойващи вещества до съответната областна лаборатория, както и на хора, опасни за себе си и за околните, са неспецифични задължения, които затормозяват същинската работа и пречат на екипите да се концентрират върху най-важната дейност – оказването на спешна медицинска помощ.
За радост новото ръководство на МЗ предприе енергични действия в тази посока, като обслужването на пациентите с хронична бъбречна недостатъчност вече ще се осъществява от лечебното заведение, в което се провежда хемодиализата. На болниците бе отпуснат 3-месечен гратисен период (1 април т.г.), през който да подготвят организацията на транспорта със собствени сили и средства. В рамките на тези три месеца лечебните заведения ще имат право да сключват договор с центровете за спешна медицинска помощ. На практика ние все още обслужваме тези болни.
- Достигаме до проблема с кадрите, който, изглежда, все повече се задълбочава.
- Това наистина е болен въпрос, защото – докато за автомобили и оборудване могат да бъдат намерени средства – то липсата на лекари се очертава драстична. До 2008 г. в Центъра за спешна медицинска помощ в София-област не изпитвахме недостиг на лекари. През последните 2 години обаче е налице тенденция – средно 25 лекарски длъжности стоят незаети. За да бъде структуриран един лекарски екип, са необходими 6 лекари. На практика
работим без 4 екипа
което изключително затруднява работата на останалите колеги.
Категоричен съм, че това е най-спешният проблем, на който е необходимо да бъде намерено решение. Може бързо да се организира обучение на медицински сестри и фелдшери в квалификационни курсове, по време на които те да придобият определени умения за оказване на спешна медицинска помощ. Впоследствие да им бъде издаден сертификат и по този начин да бъдат юридически упълномощени да извършват определени манипулации. Въпрос на терминология е как ще бъдат наречени тези колеги – помощник-лекари, асистент-лекари, медицински техници и т.н. Важна е същността и затова е необходимо обучението да започне час по-скоро. Според мен при добра организация всички желаещи могат да преминат обучение за една година, да получат съответния документ и да попълнят свободните места в екипите. В извънболничната спешна помощ е важно да бъдат поддържани дихателната и сърдечната функция. Колегите трябва да бъдат обучени именно на това – да поддържат тези две функции от мястото на инцидента, по време на транспорта до настаняване в лечебното заведение, където са налице специалистите, подходящата апаратура и възможностите са по-големи.
В извънболничната спешна медицинска помощ трябва да работят най-добрите от най-добрите. Това може да бъде постигнато чрез подбор на кадри. За да можем да си го позволим обаче, необходимо е да предложим подобаващо възнаграждение, което да привлича лекари със специалност. За съжаление през последните две години заплатите в системата не са променяни, въпреки обещаното през 2009 г. 10% увеличение.
В момента в нашия център половината от лекарите са с призната специалност – една, две или повече, а от тях около 30% имат специалност по спешна медицина. В сравнение с други центрове при нас процентът е добър. Когато колега има желание да повишава своята квалификация, се старая да му помогна и да му създам условия.
Така стигаме и до проблема с продължаващото обучение – усъвършенстване и преквалификация. Защото нещата се забравят и е необходимо опресняване на знанията и на уменията. Това е въпрос и на организация. Така например през тази година обучение могат да преминат 1000 служители от центровете в страната, през следващата година други 1000 и т.н. И така като се завърти колелото веднъж, процесът просто ще се развие.
Необходима е промяна на политиката по отношение на човешкия ресурс, която да доведе до подобряване на организацията на спешната помощ. Защото това е от изключително значение и за системата на националната сигурност. Съвсем пресен е примерът от трагедията в Москва. В такива ситуации първи се отзовават именно екипите на спешната помощ, които трябва да бъдат добре обучени и екипирани.
- В някои от общините, които обслужвате, не функционират болници или ДКЦ. На какво ниво е колаборацията между спешната помощ и общопрактикуващите лекари?
- По принцип връзките между отделните медицински служби в системата са прекъснати. Проследяването на болния липсва, което е вредно, защото специалистът в болницата губи време, за да набере необходимата информация. А както е известно, факторът време в медицината е много важен за успешното провеждане на лечението.
Това неминуемо се отразява върху пациентите, като тяхното недоволство се изразява по различни начини.
Предстои преструктуриране на лечебните заведения. Как ще се отрази това на вашата дейност?
- Самият живот налага промяна в системата на здравеопазването. Ако навремето малките болници са били ефективни, то те вече губят своето предназначение. Ще дам пример с болницата в Пирдоп, където съм бил управител. Когато започнах там като млад лекар, в района живееха 35-36 хил. жители, докато днес те са около 20-22 хил. души. Не е рационално да бъде поддържано такова лечебно заведение, защото – както е известно – болничната услуга е най-скъпа. Преструктуриране безусловно е необходимо, но важни са избраният подход и начинът, по който ще бъде разяснено на населението, че това ще донесе ползи за хората.
Със сключването на новите договори между НЗОК и болниците нашата работа значително се увеличава. Защото според категоризацията много от общинските структури не могат да сключат договори по определени клинични пътеки. Това означава, че ние ще транспортираме съответните пациенти до съответната болница, в която да им бъде оказана медицинска помощ.
- Вашата работа ще се увеличи, а в същото време споменахте за недостига на кадри. Какво е решението?
- При всички случаи необходимо е екипите на спешната помощ да бъдат подсилени. Съществуват различни възможности за това. Преди време бе предложен вариант, който предвиждаше семейните лекари да могат да дават дежурства в спешната помощ. Не знам защо тази идея не получи развитие. Предложението бе добро, по този начин ще попълним недостига на лекари. Защото в много от филиалите към другите центрове обслужването е на ниво медицински сестри и фелдшери.
За да бъде подобрена дейността на центровете за спешна медицинска помощ, не е необходим огромен финансов ресурс. Нужни са 20-30 млн. лв. допълнително и системата ще бъде подсигурена. Както е известно, през 2009 г. бяха обещани 30 млн. лв. допълнително, които обаче така и не бяха отпуснати. В заключение бих желал да подчертая, че ако постигнем добра организация на системата, това ще е от полза както за пациентите, така и за работещите…
Увлечени в разговора с д-р Торнев, пристигаме в гр. Елин Пелин за по-малко от половин част. Филиалът обслужва общините Елин Пелин и Горна Малина ( 713 кв. км) с население около 30-31 хил. души. Наблизо минават магистралите Хемус и Тракия, както и Подбалканският път.
Филиалът е разположен непосредствено до общинската болница в града. Отвън сградата изглежда стара, но помещенията вътре са чисти, добре поддържани и оборудвани. Докато д-р Торнев извършва обичайната проверка, аз използвам времето да разговарям с д-р Любка Петрова, която от четири години е отговорник на филиала.
От нея научавам, че в спешното звено работят 32 души – 7 лекари, 12 медицински специалисти ( фелдшери и медицински сестри), както и 12 шофьори. Според стандартите филиалът би трябвало да поддържа по два екипа на дежурство – реанимационен и терапевтичен, но хроничният недостиг на кадри създава сериозни трудности в това отношение.
От думите на специалистката става ясно, че колаборацията с личните лекари е както в повечето региони в страната. Известно е, че в по-малките населени места общопрактикуващите лекари не са организирани в групови практики и често тежестта пада върху структурите на спешната помощ.
- Пациентите звънят след 16-17 часа, защото личният лекар не вдига телефона или просто отказва да ги посети, а това рефлектира на отношението към нас, със загриженост споделя събеседничката ми. Тя разказва случай от лятото, когато по време на нейна смяна пред филиала спряла скъпа лимузина. От колата слезли две жени и мъж от ромски произход. Едната от жените поискала да я транспортират до София, защото от три дни била с температура. След като и било отказано, тя започнала да крещи и да заплашва лекарите.
Според д-р Петрова взаимодействието с местната болница е на добро ниво. За съжаление екипите на спешна помощ не могат да разчитат на рентгеновото отделение, защото нямат подписан договор. Все пак е постигнато споразумение за използване на лабораторията. В повечето случаи обаче сигнализират направо в координационния център в София, откъдето насочват линейката към подходящото лечебно заведение.
Любопитен съм как протича процесът на работа след въвеждането на телефон 112. Не съм изненадан, когато специалистката изразява недоволство от системата, като една от причините е, че обажданията приемат хора без необходимата квалификация.
- Когато получавахме сигналите директно, можехме да разпознаем за какво става въпрос. А сега голяма част от случаите не са за спешна помощ, обяснява лекарката.
Обсъждаме също така обичайните теми за текучеството на кадрите, както и за възнагражденията на служителите. Нито за миг обаче д-р Петрова не изразява съжаление, че е започнала работа в спешната помощ. Това ме провокира да я попитам дали не би се чувствала по-удобно в уютния кабинет в някоя болница.
- Започнах кариерата си тук преди близо 12 години, с усмивка обяснява д-р Петрова. – Работата в отделение не е за мен, обичам динамиката, тръпката е по-различна, допълва още тя.
По-голяма част от казаното не бе изненада за мен.Отдавна се говори за трудните условия за работа в спешната помощ. Говорят го и тези, от които зависи разрешаването на проблемите.
Винаги обаче ще се изненадвам от ентусиазма на лекарите, фелдшерите и медицинските сестри. Откъде тези хора намират нови сили всеки ден да се изправят пред предизвикателствата и да водят непрестанна битка за чуждия живот? Отговорът е само един. Работата в спешната помощ не е професия, а призвание.
София – гр. Елин Пелин
