През 1868 година един 24-годишен младеж – Джанюариъс Макгахан, напуска родния си град Ню Легсингтън, щат Охайо в САЩ, и се отправя към Европа. Целта му е да учи. Пристига в Брюксел и записва право. Но бурните събития на континента го увличат. И без да е получил диплом за адвокат, младежът става защитник на един изстрадал народ.
Десет години по-късно, в края на 1878 година, от Цариград отплава военен кораб. На борда му, в малък сандък, към САЩ пътуват вещите на покойник. Списъкът на вещите е трогателен – между дрехите, ботушите и седлото за езда стоят и скромни журналистически принадлежности – хартия, моливи, шише с мастило. Пътуват с кораба и два руски ордена, които Джанюариъс Макгахан е получил по време на Руско-турската война.
Странен е пътят на момчето от Охайо. Само за десет години то преживява много вълнения и приключения, много тежки часове. За десет години то свързва живота, работата и съдбата си с българския народ.
През лятото на 1876 година до Европа достигат вести за събитията в България. Но съобщенията са кратки и противоречиви. Много от тях потъват в дипломатическите сейфове. Европейската общественост обаче иска да знае истината. Като специален кореспондент на английския вестник „Дейли нюз“ за България е изпратен Макгахан.
Още преди пристигането в България  Макгахан има добра журналистическа закалка. Той е пътувал доста из Европа, сътрудник е на американски и английски вестници. През 1871 година той е в Париж през дните на Парижката комуна. Обикаля барикадите, рискува живота си, многократно е арестуван като комунар. През тези дни Макгахан искрено се възхищава от героизма и себеотрицанието на комунарите, възмущава се от жестокостите на правителствените войски. По думите на негов приятел: „Макгахан разбираше дълбоко идеалите на комуната и умно писа за нея”. А журналистът сам споделя в писмо до майка си: „Относно комуната най-горчивите дописки срещу правителството на Тиер, които бяха публикувани, са мои Аз реших да кажа истината като журналист, независимо колко скъпо може да ми струва това“. И още тогава определя своето журналистическо и жизнено верую – „истината преди всичко“.
С пристигането си в България през 1876 г. Макгахан се запознава с действителността в страната след потушаването на Априлското въстание. Той посещава Цариград и Пловдив, и много от затворите за българи в тези градове. След това обикаля Перущица, Батак, Панагюрище, Копривщица, Клисура. По-късно е в Ямбол, Сливен, Търново, Видин. Дописките му от тия места са наситени с много страст, те носят вълненията на едно честно сърце, което не може да остане безучастно пред жертвите. Вестник „Дейли нюз“ буквално се разграбва, материалите на Макгахан за въстанието се превеждат и печатат на руски, немски, френски.
От наблюдател Макгахан се превръща в обвинител. „Боя се, че престанах да бъда безпристрастен – пише той – и положително вече не съм хладнокръвен. Има факти, при вида на които кръвта гневно закипява в жилите… Има факти, които будят отвращение и те карат да се бунтуваш… Такива именно са фактите, които дойдох да разследвам“.
Неговите документални разкази разтърсват Европа. Цитират ги на протестни митинги. Спорят върху тях в дипломатически преписки. Възмущава се, гневи се цивилизована Европа. Като оценява кампанията срещу зверствата на турците, Виктор Юго казва „…героичната българска нация имаше право на свободен живот. Българският въпрос излезе на европейската сцена. Много важна роля в тази насока изигра прогресивният европейски печат и особено дописките на Макгахан във вестник „Дейли нюз“.
В материалите си, посветени на потушаването на Априлското въстание, Макгахан постига завидно журналистическо майсторство. „В името на човека“, „Батак: долината на смъртта и хората без сълзи“, „Кръвта крещи“, „Необрани рози“ – това са някои от най-силните емоционални заглавия на автора. Но и друго е безспорно – той не изпълнява само журналистическия си дълг. Той става съпричастен с делото на българите, с желанието им за отхвърляне на петвековното робство. Честното сърце е спечелено за една справедлива кауза. И ще й се посвети изцяло. До край.
…Студен вятър брули лицата. Бурята бушува със страшна сила. Хора и коне затъват в дълбокия сняг. Коварна е зимата на 1877 година. Балканът е забулен в облаци, крие много опасности. Но войниците трябва да минат отвъд. Това ще предреши края на Руско-турската война. Оръдията често затъват. Още по-често политат към пропастите. На едно от тях, седнал върху лафета, пътува млад човек. Кракът му е счупен, не може сам да се движи. А е твърдо решен да види всичко. Да опише всичко. Руските бойци с уважение се отнасят към него. Сам генерал Скобелев често се уведомява за състоянието му. Но кой е той – генерал, дипломат, куриер, боец? Не. Заедно с руските войници през Балкана преминава и журналистът Макгахан. Болният крак, разклатеното здраве не са причина, за да спре, да се откаже от непосредственото наблюдение на събитията. И това не е само заради журналистическо любопитство. Макгахан изпълнява и своя дълг. Защото, напускайки България още в края на 1876 година, той обещава на българите „няма да мине много време и ще се завърна при вас“.
Думите му не са напразни. Журналист с добър политически усет, той има ясна представа за съотношението на силите в Европа и си дава сметка, че Източният въпрос може да се реши само с намесата на Русия. „А вие, европейски държавници, поддържате, че статуквото трябва да се запази. Казвам ви, че то няма да продължи. Или вие трябва да намерите друго разрешение на Източния въпрос, или разрешението ще намери вас“, обобщава Макгахан.
В началото на 1877 година той е в Русия и с интерес следи дипломатическите ходове, предшестващи войната. На 24 април същата година в Кишинев Александър II прочита манифест за обявяване на войната. Сред хилядите възбудени лица се губи лицето на младия американец, който приема съобщението с по-особено вълнение, с чувство на удовлетворение. Журналистът Макгахан е зачислен като военен кореспондент в руската армия. Движи се постоянно с нея, описва всички главни събития.
…Какво ли мисли човекът върху оръдието? Може би заглавието на новата си кореспонденция за героизма на русите при преминаването на Балкана?  Или си спомня за родния град и започва, за кой ли път, недописаното писмо до майка си. Наред с нежните думи споделя, както само пред майка може да се сподели: „…Не знам дали си чула, но спокойно мога да кажа, че направих за смазването на Османската империя това, което никой не е направил, освен самите турци“. И в думите му няма поза и самохвалство. Той просто пише това, което е вече общоприета оценка за дейността му…
В хода на Руско-турската война под перото на журналиста се раждат много вълнуващи творби. В „Манифестът“ се описва обявяването на войната.“Потопяването на броненосеца“ е живо поднесен материал за преминаваното на Дунава край Свищов, „Влизането в Търново“, „Обсадата на Плевен“, „На Шипка“, „Пред Цариград“ – това са някои от многобройните кореспонденции на Макгахан.  Те са образец на военни описания. Неслучайно те и до днес се изучават в няколко военни академии в света, а още приживе Макгахан е наречен „цар на военните кореспонденти“.
Много често той излиза от конкретните факти и прави смели обобщения за значението на войната в световен мащаб. На 3 март 1878 година Макгахан предава възторжена кореспонденция за подписването на Санстефанския мирен договор. За мнозина от колегите му журналисти краят на войната е край на работата по Източния въпрос. Но Макгахан остава в Цариград, следи дипломатическите маневри на Турция, която търси изгоди, разкрива опасността на българския народ да се предложат несправедливи решения. Журналистът прекарва по цели нощи край телеграфа, за да улови новините, за да ги предаде навреме. Едновременно с това често посещава руската болница, където има добри приятели. И неизбежното идва. Нестабилното му здраве е благоприятно за тифуса, който върлува тогава. Болестта не пощадява таланта, младостта. На 9 юни 1878 година Макгахан умира в Цариград.
Едно дело остава незавършено. Една журналистическа кореспонденция остава недописана. 34 години са нищожно малко време, за да се осъществят всички планове. Но понякога 34 години са достатъчни за едно безсмъртие.
В далечния град Ню Легсингтън има скромна надгробна плоча, на която с големи букви е изписано „Макгахан – Освободител на България“. При откриването на плочата е прочетено писмо на Св. Тонджаров, сродник на учителя Тонджаров, убит с учениците си в Батак. Той пише: „Макгахан бе тоя, който по време на българската революция срещу дивашката тирания затвори лъжливите уста на английските дипломати и акционери, жадни за печалби. Това българите няма да забравят, докато историята съществува“.
Кореспонденциите на Макгахан са преведени на български от Стефан Стамболов и са издадени под заглавие „Писма от ада“ две години след Освобождението – през 1880 година.

Дарина Стоева