Туберкулозата е отдавна и добре познато инфекциозно заболяване – причинителят е открит още в края на ХІХ век.
За съжаление статистиката сочи, че през последните 20 години е налице сериозно покачване на заболяемостта както в световен мащаб, така и у нас. Все пак е редно да отбележим, че от началото на новото хилядолетие се наблюдава известен спад в броя на засегнатите хора. Така например най-големият пик бе през 2001 г., когато заболяемостта достигана 48 на 100 хил. души, докато днес вече отчитаме 37 на 100 хил. души.
При туберкулозата липсва ясно изразена специфика и поради тази причина е изключително трудна за диагностициране. Заболяването може да обхване всеки един орган от човешкото тяло, като това най-често са белият дроб, вътрешните органи, червата, лимфните възли. Възможно е да бъдат поразени също така сърцето, черният дроб и т.н.
Разбира се, съществуват общи симптоми като субфебрилитет, висока температура, отпадналост, бърза умора, нощно изпотяване и т.н., които дават основание да се смята, че става дума за туберкулоза. Налице са и някои специфични симптоми в зависимост от поразения орган. Например при пациенти, при които е засегнат белият дроб, се наблюдава една продуктивна кашлица с изхвърляне на храчки. Ако засегнати са червата, болният страда от разстройство или запек.
При съмнения за белодробна туберкулоза е необходимо да бъдат направени рентгеново изследване и евентуално скениране на белия дроб, както и микробиологични и лабораторни изследвания. Скринингът се провежда от личния лекар, който впоследствие насочва пациента към съответното лечебно заведение, където той да бъде прегледан от специалист. Наблюденията ми показват, че общопрактикуващите лекари са добре запознати с проблема, успяват да се ориентират в диагностиката и да насочат болните навреме. Затрудненията идват от самата специфика на туберкулозата, която не развива клиничната картина бързо и маркантно, а постепенно и бавно. И обикновено се изявява, когато болестта е напреднала.
Протичането на заболяването в голяма степен зависи от състоянието на съответния организъм и от провеждането на адекватно лечение. Обикновено терапевтичният процес продължава около 6 месеца, като се прилага тройна комбинация от туберкулостатични антибиотици. Лечението може да продължи и по-дълго (между 12 и 18 месеца) в случаите, в които са налице някои специфични диагнози – засегнати са лимфната или нервната система, или пък туберкулозата е съпроводена от други заболявания като СПИН (една от честите комбинации).
Много по-сериозен подход изискват болните с резистентната форма на туберкулозата, при която антибиотиците от първи и втори ред не оказват влияние. В тези случаи е необходимо да бъдат прилагани антибиотици от трети ред, терапевтичният процес може да продължи до 2 години и се осъществява в специализирани клиники в София и в Габрово.
Етапът на активно лечение продължава, докато микробиологичните изследвания на храчката покажат, че болният вече не отделя туберкулозния бактерий. Извършва се при затворен режим в болниците за активно лечение на белодробна туберкулоза. Следващата фаза от терапията е долекуването, което може да бъде осъществено в съответните лечебни заведения или в диспансер по местоживеене – провеждат се съответните лабораторни и рентгенови изследвания и се довършва лечението. Впоследствие пациентът се проследява в диспансерна група и през следващите пет години е необходимо да се явява на регулярни прегледи – през 3, през 6 месеца или веднъж годишно.
Важно е да бъде отбелязано, че съществува пряка зависимост между заболяемостта при възрастните и разпространението на туберкулозата при децата. Именно поради тази причина е необходимо профилактиката да започне от най-ранна детска възраст. Основно място в борбата със заболяването заема активната имунизация на населението с т.нар. БЦЖ ваксина – извършва се само на здрави лица след предварителен преглед от лекар. Според имунизационния календар първата ваксина се поставя веднага след раждането на детето, а реимунизациите се провеждат съответно на 7, 11 и 17-годишна възраст. При всички положения преди това е необходимо да бъде направена т. нар. манту проба, защото при добро имуногенно състояние на организма спрямо туберкулозата не се провежда БЦЖ – поставя се само когато е налице ниска реактивност.
Разбира се, профилактиката може да бъде и неспецифична, което включва поддържането на добър общ имунитет – провеждане на мероприятия спрямо асоциираните с туберкулозата заболявания като СПИН, диабет, алкохолизъм и т.н.
Съществува и вторична профилактика спрямо контактните на болния хора, които биват издирвани и изследвани. В случаите, в които техните имунологични проби са положителни, при тях се провежда химиопрофилактика, което включва прием на туберкулостатични антибиотици в продължение на 36 месеца.
След промените в Закона за лечебните заведения диспансерите в страната бяха преобразувани, което според мен не бе удачният ход. Статистиката сочи, че през 50-те години на миналия век заболяемостта у нас е 360 на 100 хил. души, като до 1989 г. спада до около 20 на 100 хил. души. Всичко това се случва благодарение не само на модерните терапевтични подходи, но и на добрата организация на диспансерното наблюдение на пациентите с туберкулоза с всичките профилактични мероприятия, които бяха провеждани. Според мен промяната на тази доказано работеща система ще се отрази негативно. Но в крайна сметка промяната е налице и преценката не е наша.
Известно е, че в България функционират различни програми (включително и правителствена) за повишаване на контрола и над превенцията на туберкулозата. Както вече споменах, през последните 10 години заболяемостта у нас намалява, което показва, че тези програми работят добре. Разбира се, винаги има какво да се желае по отношение на средствата, които се отделят. Но за щастие по тези програми е налице международно финансиране, което до известна степен помага.
