Не властта, а развоят на пандемията определя необходим ли е втори локдаун – в противен случай се плаща много висока цена
„През пролетта правителството бе хвалено за бързата реакция, която спомогна да се ограничи разпространението на вируса и доведе до много ниска смъртност в сравнение с други страни. Впоследствие обаче то бе силно критикувано, след като загуби контрол върху епидемията, след бързото смекчаване на мерките през май“.
Да ви звучи познато този цитат от ББС? Не, не става дума за България, а за Израел, страна, близка до нас, с население от 9 милиона души. По отношение на менажирането на пандемията еврейската държава се озова в ролята на българина в известната притча, който, вместо да си плати глобата, първо избрал да го бият, после да изяде солта и накрая дал и 100-те жълтици. Единственото „смекчаващо вината обстоятелство“ е много по-добре развитата здравна система на Израел, в сравнение с нашата.
В средата на септември, в навечерието на еврейската Нова година, израелският президент Реувен Ривлин официално се извини за неуспеха на властите да ограничат епидемията след края на първия локдаун. „Събудете се! Стига вече! Ние сме в различна реалност. Нещо трябва да се направи и то веднага!“, лаконичен бе тогава премиерът Бенямин Нетаняху. На 18 септември Израел стана първата развита страна в света, която капитулира пред обстоятелствата и наложи втори национален и тотален локдаун. В онзи момент броят на потвърдените случаи бе над 200 000, а на починалите – 1400. Положителните случаи сред ултрарелигиозната общност в страната бяха достигнали рекордните, според израелските медии, 25% от общия брой тествани (какви тогава са отчитаните у нас в средата на ноември стойности от 35 – 44% ?!). Месец по-късно премиерът Нетаняху обяви, че болезнената мярка е постигнала ефект и страната се отваря, но „поетапно, внимателно и под контрол“, за да не се наложи следващ локдаун. От рекордните в средата на септември 9000 случая дневно, на 15 октомври са отчетени 1 608, а процентът на позитивните тестове падна на 4,5.
Еквилибристиката на статистиката и на „чашата е наполовина пълна и чашата е наполовина празна“ може да бъде приложена и тук – ще каже някой, „ама ние имаме двойно по-малко случаи от Израел, а лудият бяг на числата започва леко да се успокоява; не сме най-зле в ЕС/ЕИП, някъде в средата сме по брой на потвърдените случаи“. Колко обаче са случаите „под радара“, какво стана с броя на тестваните, с проследяването на контактите и с карантинирането на положителните? По данни на ECDC от 17 ноември по показателя смъртност на брой население сме на шесто място от 30 страни. При нашата демографска структура и високия процент на хората с хронични заболявания не можем да сме максималисти и да искаме показатели като на Сингапур, градът-държава с най-добрата здравна система в света (58 000 потвърдени случая и 28 починали!). Заради закъснението от 2 – 3 седмици на клиничния изход от повишения брой случаи обаче може да се очаква, че броят на усложненията и смъртните случаи ще продължава да расте, а с това и натискът върху здравната система, т. е. върху възможностите й да осигурява качествено лечение на всички. Вместо въпроса „А ти познаваш ли някой с коронавирус?“ вече става актуален въпросът „А нима ти не познаваш някой, който е починал вкъщи, в ръцете на близките си, без да стигне до медицинска помощ?“
Въпреки всичките уговорки едва ли някой ще отрече, че под напора на втората вълна нашата здравна система от седмици е на предела на възможностите си. Най-известният германски вирусолог – директорът на Института по вирусология на Charité Кристиан Дростен, обяснява в какво се изразява процедурата „триаж“, в случай че леглата в интензивните отделения не достигат: „В интензивното лежи болен с COVID-19, той е възрастен и лежи там от една седмица с шанс да оцелее от 30 – 50%, а може дори и 60%. Идва обаче друг пациент със същото заболяване, който е 35-годишен, има три малки деца и също е в критично състояние. Ако не го включите на апарат, до ден – два ще умре. Какво ще направите като лекар в интензивно отделение? Отговорът е – трябва да изключите възрастния пациент. Това е то триажът“, изтъква К. Дростен.
Трябва ли животът да свършва така? Трябва ли лекарите да бъдат изправяни пред дилемата да решават кой да живее и кой да умре, вместо да бъдат взети мерки, за които вече е доказано, че работят?!
Според Кристиан Дростен, за да се изглади устремената нагоре линия на новите случаи „трябва да се натисне спирачката“ с ограничен във времево отношение локдаун, който дори може да не обхваща училищата. „Хората предварително трябва да знаят срока – от научна гледна точка са нужни около три седмици, което е малко повече от времето, необходимо при карантина“. И още: „Този вирус не позволява да се преговаря с него – при определен темп на нарастване на новите случаи той просто ни принуждава да наложим локдаун“.
„Тези решения са сред най-тежките в моя мандат“, каза германският канцлер Ангела Меркел след налагането за втори път през тази година на по-строги мерки, определени като „ограничен локдаун“. „Ако бяхме изчакали, докато се напълнят интензивните отделения, щеше да бъде късно – в борбата с коронавируса всеки ден е от значение. Овладяването на пандемията не е само чисто медицински въпрос, но и етичен, и икономически, и социален. Една поставена под контрол пандемия е най-доброто, което може да се случи и на икономиката“, убедена е А. Меркел.
Лекарите и сестрите на първа линия най-добре знаят, дали епидемията у нас е под контрол. Знаят го и близките на болните, които мобилизират всичките си връзки, за да намерят място в болница. Знаят го и пациентите, които се борят за глътка въздух в отделение, останало без лекари в болница като Свищовската. Знаят го и тези, от които зависи здравната криза да не се превърне в катастрофа. А може би вече сме вдигнали ръце и… каквото – такова. Може би вече е късно дори за радикална мярка като налагането на втори локдаун, защото обрат може да бъде постигнат, ако тя е наложена навреме. А може би, след като сме изяли солта и продължаваме да ядем боя, вече плащаме и жълтиците, т. е. цената в човешки живот, който можеше да бъде спасен.
