С писмо, датирано от 1 февруари 1868 г. от Белград, до Найден Геров в Пловдив, Васил Левски е изпратил две свои снимки, едната от които е предназначена за лекаря Рашко Петров Чорапчиев, повече известен по българските земи като Доктор Рашко. Това висше доверие, оказано от Апостола към двамата прочути българи, не е случайно. Техният „събрат по народните дела“ Христо Иванов – Книговезеца свидетелства, че по нелегален начин е успял да съобщи на доктора за арестуването на „дякон Василия, който бил наковладен от вуйка си, че бил в легията и окован бил откаран в Пловдив“. Със застъпничества и подкупи Дякона е освободен от затвора и през юни-август 1863 г. намира подслон в дома на Доктор Рашко. Крепката им дружба се зародила още в дните на Първата българска легия, където ги събрала готовността да се борят за поробеното Отечество.
Доктор Рашко Петров е роден през 1840 г. в бунтовната и борческа Копривщица, три пъти опожарявана от кърджалии през 1793, 1804 и 1809 година. Тя е гнездото, от което са излетели орлите на Априлското въстание Бенковски и Каблешков, тя е родното място и на Найден Геров, който след завръщането си от Одеса открива там през 1846 г. едно от първите класни училища в България, с преподаване по нова, по-прогресивна методика. Рашко, потомък на заможния копривщенски род Чорапчиеви, е най-прилежният ученик. Когато Геров се установява в Пловдив, любимецът му продължава образованието си в големия град. Не без напътствията и препоръките на своя ментор Рашко записва да следва медицина във Виена, където има възможност да стажува и да практикува под надзора на европейски светила. Но когато научава за призива на Раковски да събере доброволци за легията, изоставя студентската квартира в луксозната Виена и заминава за настръхналия от политически междуособици Белград. А вече е завършил обучението си, предстоят му само държавни изпити. Малко хора са способни на такова себеотрицание!
Действително обстановката на Балканите е изострена. Сърбия е освободена, но е подчинена на Турция. В Белград и други сръбски градове са останали турски гарнизони, които са трън в очите на местното население. Зреела война. Раковски сключил споразумение със сръбското правителство да основе Първата българска легия, чиято задача била „да бъде на разположение в предстоящите битки срещу турците, с единствената цел покрай уреждането на сръбските работи да се изработи нещо и за собственото поробено Отечество, което още пъшка под османския ятаган“. На 15 юни 1862 г. Георги Сава Раковски се подписва на първо място като председател на „Статута на Привременното българско началство“, което трябвало да играе ролята на Временно българско правителство и да ръководи четническата борба при обявяването на сръбско-турска война. На второ място в този важен исторически документ се е подписал Рашко Петров като лекар на легията и като член на Привременното българско началство. Със своята преданост и лоялност той е успял да спечели огромното доверие на Раковски и да бъде негов пръв неотменен помощник при политическите контакти, срещи и пътувания. Негово задължение е било и да се грижи за здравето на бойците в легията, достигнали внушителния брой от около 600 души. Двадесет години по-късно Захари Стоянов в биографията на Васил Левски споменава името на д-р Рашко като участник в ожесточената битка за Белградската Стамбул капия до Батал джамия, когато турският гарнизон бомбардирал града и българските легионери се притекли в помощ на сърбите при обсадата на турската крепост. Рашко се сражава рамо до рамо с войводите Иван Кулин, Ильо Марков, Цеко Петков, Стефан Караджа. Именно там бъдещият лекар се сближава и сдружава с Васил Иванов Кунчев – бъдещия Левски.
След разпускането на легията през септември 1862 г. Рашко Петров се завръща във Виена, успешно полага последните изпити и след дипломирането се установява в Пловдив. Тъй като не е прекъсвал връзките си с революционните дейци в емиграция и във вътрешността на страната, налагало се да води двойствен живот. От една страна, трябвало да търси непрекъснато благоразположението на турските управници, „лекувал даже самия мютесарафин и ходил да си пуши наргилето в конака барабар със заптиетата“, което не се приемало добре от голяма част от българското население на Филибето. А от друга страна, по тайнствен и рискован начин е осигурявал убежище и закрила на бунтовници, за което постоянно го „дебнело или доживотно изгнание, или черно бесило“.
След смъртта на Апостола единствената връзка на Рашко Петров с тайната организация останал Иван Арабаджията от Царацово. Другите съзаклятници го считали за изменник и турски довереник. Това за него било „отворена и най-болезнена рана“ – да бъде свой сред чужди и чужд сред свои. По време и след Априлското въстание доктор Рашко проявявал невероятна изобретателност, за да облекчава положението на затворниците в зловещата Ташкапия. Под предлог, че ще измъкне тайна информация, той влизал в чауша, лекувал болните и ранените „с прахчета и сиропи, с игли и скалпели“, осигурявал им храна и връзка с техните близки. Още по-деликатна е била ролята му по време на Освободителната руско-турска война, тъй като трябвало да се грижи за пациенти и от двете воюващи страни. Безпристрастното си и отговорно поведение в единия и в другия случай обяснявал „с върховната хуманност на лекарската професия“.
Освобождението посрещнал „със самотна радост“. Дълго време д-р Рашко Петров е пренебрегван от властите на Източна Румелия, които го считали за „турски застъпник“. През 1888 г., с реномето на първокласен лекар, към когото „пациентите благоговеели и хранели безпределна почит“, е назначен за началник на Пловдивската първостепенна болница, но след доноси за турското му минало е принуден да напусне престижната длъжност. Чрез съпругата си Харитина, дъщеря на Салчо Чорбаджи от Копривщица, се сродил с известния просветител Йоаким Груев, с когото работели в полза на народните дела. Като лекар на частна практика в центъра на Пловдив и в областта, където открил и частна аптека, се ползвал с добро име и безспорен авторитет сред населението от всички националности.
Доктор Рашко Петров е починал след операция от рак на стомаха във Виена на 1 май 1894 г. Погребан е в „неговия много обичан, макар и мнителен и недоверчив Пловдив.“ Днес една от култовите улици в Града на тепетата носи неговото име. А хубавата му двуетажна къща срещу катедралния храм „Св. Богородица“, в която през 1878 г. се е помещавало Временното руско управление, сега се ползва като „Дом на младоженците“. Хубаво е, че паметта за близкия съратник на Апостола допринася символично за подмладяването на старинния Пловдив.
