В изпълненото с очакване за жега утро на 6 юли т.г. екип на „Форум Медикус” потърси достъп до нетипично и малко познато лечебно заведение, наречено Специализирана болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация в покрайнините на Перник. След насочваща табелка от миналото с надпис „Профилакториум” пред погледа се открива масивна сграда, широко разположена в гориста местност над града. Обстановката – само на километър от жуженето и маранята на населеното място – е неочаквано тиха, спокойна, релаксираща. Въздухът е прозрачен, цветята цъфтят, тревата е знойно зелена. На сянка между дърветата са поседнали хора, оставили встрани – сякаш за отмора – инвалидните колички, мяркат се бели престилки. Ако така би трябвало да изглежда една болница за долекуване, то образът никак не е лош.
Историята сочи, че лечебното заведение е създадено през далечната 1959 г. като място за профилактика на работниците, изпълващи тогава новия индустриален район. Първоначално е разполагало с 400 легла – 240 от тях са били издържани от „Държавни мини” в Перник, около 140 легла – от Металургичния завод в града, а останалите – от по-малките промишлени предприятия. След 1989 г. структурата функционира последователно като заведение за долекуване и рехабилитация, като многопрофилна болница за долекуване и рехабилитация, а през 2005 г. е акредитирана от МЗ като Специализирана болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация.
От пет години управител на лечебното заведение е д-р Боян Богданов. Той е роден през 1962 г., има специалност по вътрешни болести и магистратура по здравен мениджмънт. По време на професионалната си кариера е практикувал в системата на спешната помощ в Перник и в кардиологично отделение в областната болница “Д-р Рахила Ангелова”. Посреща ни с ясното разбиране, че краткото минало на специализираната болница заслужава внимание. Най-малкото защото подобно бъдеще очаква доста лечебни структури в страната.
Д-р Боян Богданов:
Болницата е с голяма медицинска и социална принадена стойност
- В момента нашето лечебно заведение разполага със 120 легла, като базата позволява при необходимост да увеличим легловия фонд. Така например на два пъти се наложи да изпращам съобщение в РЦЗ за допълнителни легла, когато имаше много напрегнати моменти, обикновено след тежка епидемия. Разбира се, пациентите се увеличават тогава, когато финансирането е стабилно и НЗОК заплаща редовно.
От изключително значение е взаимодействието с областната болница, откъдето постъпва основният поток от болни. От медицинска гледна точка това е съвсем естествено – разстоянието между двете лечебни заведения е 3 км, връзката е бърза, колаборацията с колегите е много добра.
Неврологично-рехабилитационното отделение на нашата болница поема хора с болести на централната нервна система – става дума за рехабилитация след острата фаза на инсулти на хора от района на Перник, отчасти от София, както и от други региони. Изградено е и вътрешно-рехабилитационно отделение, в което се занимаваме с долекуване и продължително лечение на хипертонии, исхемична болест на сърцето. Разполагаме още с лаборатория, както и с отделение за апаратна физиотерапия.
Както е известно, на този етап съществуват клинични пътеки единствено за рехабилитация – шест на брой, като ние работим по пет от тях.
Болницата е 100% общинска, като основните източници на финансиране са три: чрез договор с НЗОК, чрез договор с община Перник за обслужване на жителите, чрез собствени приходи – наеми, и такси за преминал пациент извън клинична пътека – сега тази такса е 10 лв. на ден.
Чест прави на общинските власти, че ни оказват сериозна финансова подкрепа, от една страна, а от друга – улесняват и потока от пациенти. Наред с това общината разработва проект, чрез който кандидатстваме за финансиране по оперативна програма „Регионално развитие”, като проектът е за топлинна ефективност.
Най-тежките случаи, които постъпват в болницата, са пациенти с прекаран инсулт. Известно е, че престоят по клинична пътека в болниците за активно лечение е твърде кратък, ето защо на петия ден след инсулта ги транспортираме директно от интензивния сектор на областната болница в Перник. Необходими са талон номер 7 – направление за хоспитализация, и епикриза.
Опитът ни показва, че много често обаче се сблъскваме с усложненията, които се проявяват между 7-ия и 14-ия ден след инсулта. На практика понякога ние приемаме активно болни, което пък съвпада с периода за провеждане на рехабилитация по клинична пътека. Това означава, че е необходимо да задържим пациента и след като клиничната пътека е консумирана, защото едва тогава по медицински показания можем да пристъпим към осъществяване на рехабилитацията. Според мен това е сериозен проблем, породен от системата на здравеопазване. Изниква въпросът коя клинична пътека трябва да бъде водеща – за долекуване или сега съществуващите за рехабилитация. По тази причина смятам, че при изготвянето на НРД’2011 въпросът трябва да бъде обмислен много внимателно.
От началото на следващата година се очаква да влязат в сила клиничните пътеки за долекуване. Надявам се те да играят ролята на буфер между активното лечение и рехабилитацията. Моето лично мнение е, че е необходима свобода при преценката. Така например при по-леките случаи бихме могли да пристъпим направо към рехабилитация. При пациентите с по-тежки поражения обаче може би е удачно първо да тече клиничната пътека за долекуване, което ще позволи да бъде довършено започнатото в интензивните сектори, и после да се включи пътеката за рехабилитация.
През по-предната година минималният престой по сега съществуващите рехабилитационни пътеки бе 10 дни, а през тази година бе намален на 7 дни. Именно поради тази причина, ако пътеките за долекуване влязат в сила, те ще запълнят образувалия се вакуум.
Разбира се, при други болни би могъл да бъде избран обратният подход. Практиката показва, че в наши дни много често хората в напреднала възраст страдат и от придружаващи заболявания – известно е, че обикновено инсултът е усложнение на хипертонията или на друго ритъмно-проводно нарушение. Това означава, че имаме работа по всички направления, а не само по линия на рехабилитацията. Става дума за продължителен процес, при който не е възможно в рамките на 7 дни пациентът да бъде долекуван и рехабилитиран. Затова мисля, че е необходимо да бъде дадена оперативна свобода както на лекуващите, така и на изпращащите лекари – коя клинична пътека да изберат първо.
През последните месеци все по-често се говори за преобразуване на някои болници за активно лечение в структури за долекуване и продължително лечение. Мога да кажа, че ние имаме известно предимство по структура. При нас практикуват 14 лекари – 3 са с по две специалности, трима са специалисти по вътрешни болести, 2 невролози, 4 със специалност по физикална терапия и рехабилитация. На този етап лекарският състав е достатъчен.
На колегите, които ще преобразуват болниците си, искам да кажа, че когато става дума за долекуване и продължително лечение, при всички случаи са необходими невролози, специалисти по вътрешни болести, кардиолози, на определени места и други консултанти.
Важно е да отбележим, че въпросът за преобразуването на лечебните заведения е свързан с определени потребности на населението, които са различни според съответните региони. Така например местата, които са отдалечени от областните болници и университетските центрове, ще се нуждаят от по-мощна структура, с повече невролози и специалисти по вътрешни болести. От друга страна, преструктурираните болници ще имат нужда от специалисти по физикална медицина, както и от рехабилитатори, кинезитерапевти и т.н.
Не е тайна, че според европейските стандарти у нас е налице дефицит на легла за долекуване, а в същото време броят на леглата за активно лечение е по-голям. На пръв поглед изглежда, че долекуването и рехабилитацията излизат по-евтино. Това е така само защото цената не е актуализирана. А и ако всички н нужда се долекуват както трябва, в никакъв случай няма да е по-евтино.
Както вече споменах, преобразуването на лечебните заведения е необходимо да бъде съобразено с потребностите на населението в съответния регион. Ако е налице възможност пациентите да бъдат обслужени в първите седем дни на едно място, повечето регионални болници действително могат да бъдат преструктурирани. Важно е обаче да бъде преценено много хладнокръвно къде това не бива да става, за да не пострадат болните. Възможно по съвсем естествен път да се окаже, че на много места ще действат болници за активно лечение, към които да функционират структури за долекуване.
Това, което ми прави впечатление от медицинска гледна точка, е, че намаля броят на пациентите за рехабилитация след инфаркт. Според мен това се дължи на факта, че в кардиологията кардиналното и дефинитивно лечение изпреварва останалите специалности.
Не е така обаче с дегенеративните заболявания на опорно-двигателния апарат – хора с гонартроза, коксартроза и т.н., които са били веднъж в болницата и са получили облекчение, след това ни търсят сами. Те постъпват при нас чрез направление от личния лекар и тогава ги лекуваме по клинична пътека за физикална терапия и рехабилитация.
Ахилесова пета на нашата болница в момента е секторът за водолечение, който се нуждае от ремонт – надеждата е чрез оперативната програма „Регионално развитие” да възстановим сектора. Тъй като нямаме източник на минерална вода, избрахме в последните 5 години да работим на клиничен принцип – т.е. да осигуряваме пациенти директно след активното лечение в областната и други болници. Всичко, което е нужно за работа по пътеките за физикална терапия и рехабилитация, е налице в болницата. През изминалата година купихме доста нови апарати, но през 2010 г. поради забавените плащания това е невъзможно. За съжаление начинът на заплащане от РЗОК има кумулативен ефект, защото така се блокират и хоризонтални, и вертикални връзки. И преди не бяха достатъчно средствата, но като постъпват редовно и навреме, можехме да планираме разходите и да приемаме достатъчно пациенти.
Какво бих искал след 5 години? Та аз го желая и сега – да сменим дограмата с цел осигуряване на енергийна ефективност, да получаваме редовно изработеното за всеки преминал болен, да има остойностяване на лекарствата, на сестринския труд. Защото, ако в момента ние сме сравнително добре – отношението лекар сестри е 1 към 4, то проблемът ще избухне със страшна сила, защото много от работещите професионалисти по здравни грижи са в предпенсионна възраст.
Бих желал още тези оповестени нови клинични пътеки за долекуване да проработят – защото ние още не сме ги видели черно на бяло, да имат точни алгоритми с ясни определения кое е долекуване, кое е продължително лечение, къде е рехабилитацията в целия този процес. Смятам, че на лекарите в болниците за долекуване трябва да се даде оперативна свобода – всеки конкретен болен след активното лечение се нуждае или от долекуване, или направо от рехабилитация – нужна е конкретика, която, разбира се, трябва да се предвиди в правилата по новите пътеки.
В нашата болница целта е пациентът да се оправи дефинитивно или да се възстанови за продължителен период – това я различава от хосписите например. Надявам се, че ще бъде адекватно оценен икономическият ефект от такива болници. Ясно е, че ако болните отидат директно вкъщи, се създават допълнителни трудности: не получават специализирани медицински грижи; ангажира се член от семейството /срещу болнични/ да се грижи за болния; търси се някой /най-често некомпетентен/, който да поеме тези грижи, и т.н. Ако се намери кой да изчисли резултатността на едно лечение след инсулт например – тогава, когато болният е долекуван при нас, и тогава, когато е отишъл директно вкъщи – вероятно ясно ще се открои силно икономическият ефект от долекуването в лечебно заведение.
Нямам рецепта как се прави национална или областна здравна карта. Но зная как една болница се преобразува към специализирана за долекуване. Бих подчертал, че е важно профилът да се изгради така, че да е налице паричен поток от НЗОК.
Не мога да подмина и темата за ролята на общината. Работил съм с кметове от различни политически сили, с общински съвети с различен състав, но те винаги са помагали на специализираната болница, защото болницата помага на хората, които са ги избрали. Чест прави на община Перник отношението й към хората, които имат големи здравни нужди и след като напуснат областната болница.
