До какъвто и информационен източник да се докоснеш днес – кое да е радио, телевизия или писание, все по-често чуваш или четеш реклама – болница „X”, ДКЦ „Y”, МЦ „Z” извършват безплатни прегледи и консултации на нуждаещите се. И се замисляш – как така, кой ще плати за това, нима вече медицинските услуги стават безплатни? И много пъти, без да си отговориш, отиваш на „безплатния” преглед или консултация. Преглеждат те много старателно и току виж ти откриват болест, за която и не си подозирал – имаш нужда от спешна коронарография, имаш нужда от операция на жлъчка, операция за поставяне на лещи, операция за разширени вени, на простата /ако си мъж/, или мамография /ако си жена/ и т.н. И за твое улеснение ти се посочва кога и къде това може да стане. За целта ще е необходимо направление от личния лекар, а ако такова „не ти се полага”, можеш да постъпиш като „спешен случай”. Изненадва те непонятната за теб готовност да ти се помогне и най-често не търсиш обяснение за това, а просто се възползваш…
Освен като самоинициатива от не малко лечебни структури, подобна тактика се лансира и от фармацевтични фирми и компании, които може би се явяват спонсори.
Като идея случващото се не е лошо. Хората в немалката си част имат полза, особено ако са изчерпали лимита си, ако личният им лекар е изчерпал своя. Изгодата от подобен подход е обаче преди всичко за лечебното заведение, и то най-вече – за болничното. Ако се замислим обаче реално, лечебното заведение е принудено да прави така, защото такава е системата днес. Заплаща се за извършена услуга, заплаща се за извършена работа, заплаща се за изпълнена клинична пътека. От това следва и стремежът на лечебните заведения за колкото се може повече пациенти по клинични пътеки и ако е възможно, те да бъдат и от по-добре платените от здравната каса. И още нещо – пътеката се изпълнява стриктно по отношение на препоръчаното времетраене, а ако има възможност – и за по-кратко, защото касата толкова плаща. А какво ще стане с болния по-нататък, почти никой не се интересува. Този проблем е особено актуален за пациенти, прекарали остър инсулт или инфаркт. Те най-често се изписват след изтичане на препоръчителния срок, а болните и близките „да си чукат главите по-нататък”.
Близък до този е и вариантът – специалисти, работещи в отделение или клиника в болница, да работят на втори договор към извънболнично заведение – не толкова заради възнаграждението, което ще получават, колкото да „вербуват” пациенти. Това също е полезно за хората, но понякога дефицитът на морал, пренебрегва истинските критерии и показания за клиничната пътека, която след извървяването се е оказала не абсолютно належаща.
Ловът на пациенти не е непознат и при общопрактикуващите лекари. Бих казал дори, че от тях започна в момента, когато стана ясно, че ще им се заплаща по така наречения принцип на капитация. После практиката се пренесе и при специалистите от извънболничната сфера, за да се развихри особено осезателно на болнично ниво както в частния, така и в обществения сектор.
Както казва народната мъдрост – „не е виновен, който изяжда баницата, а който му е дава”. Ето защо не е редно за това явление да се вини съсловието, „продаващо” медицински услуги. Роди го въведената система в здравеопазването на терена на настъпил срив в морала на нацията, през така наречения преход.
Така ли ще продължи реформата? На това ли трябва да разчитат болните хора? Защо предлагащите медицински услуги трябва да процедират по начин, неприемлив за по-голяма част от съсловието, но налагащ се от системата? Защо от години се говори за въвеждане на диагностичносвързаните групи, а нищо не се предприема в тази насока? Защо насила караме лекарите да престъпват положената Хипократова клетва?
Въпросите остават.
