Вие сте в: Начало // Всички публикации, За реформата // Какво ново, докторе?

Какво ново, докторе?

Проф. Лъчезар Трайков пред „Форум Медикус“

- Какво ново, д-р Трайков?

- Започвам от света на неврологията, която е може би една от най-динамично развиващите се области в медицината през последните години. Ако преди години обичах да казвам, че времето на енциклопедистите отдавна е преминало, че никой не би могъл да обхване дори една единствена специалност, камо ли цялата медицина, сега и в неврологията това е изключително вярно. Защото през последните години в неврологията навлязоха 3-4 революционни метода за изследване на мозъчното функциониране. Нещо, което навремето дори в най-смелите фантазии не е било предвиждано. Веднага казвам: моята кандидатска дисертация започна през 1988 г. и тогава имах големия шанс да работя с първия СПЕКТ в България, който беше в болница „Св. Наум“. Една футонно-емисионна компютърна томография, която даваше възможност в реално време да се мери мозъчната перфузия – или, както казваме, оросяването. В следващите 15 години се случи така, че ние с тези методи успяхме да надникнем в реално време във функцията на мозъка. Това ще рече, че ако сложим един човек на един апарат – дали това ще е позитронно-емисионна томография, СПЕКТ или ядреномагнитен резонанс, и му дадем една умствена задача, ще видим кои са мозъчните участъци, реално ангажирани с тази дейност. Аз самият си давам сметка, че благодарение на тези методи ние окончателно приключихме една страница в неврологията, затворихме я.

- Защо не обичате израза мозъчни центрове или центрове в мозъка?

- До днес някои журналисти все още ме питат: къде е центърът на това, къде е центърът на онова? Това е правилно зададен въпрос, но в днешно време не отговаря вече на нашето познание. Навремето Пол Брока изследвал и описал един пациент, който после влезе в литературата под името Тан. Пациентът разбирал всичко, което му кажат, но не можел да отговори абсолютно нищо, когато го питат, а само клател глава и повтарял: тан, тан, тан…Независимо какъв е въпросът, просто не можел да даде какъвто й да е отговор. Единствената възможност пред специалиста, единственият начин да разбере какво точно се е случило с Тан била да го проследи до неговата смърт. След като аутопсирали пациента, било установено, че на мястото в лявата хипосфера /той бил деснорък/, в челния дял на едно точно определено място пациентът бил получил мозъчен инсулт. И така Брока описва случая, назовава находката, до ден днешен известна като „центъра на Брока“ – т.нар. 44 поле по Брока. Години по-късно научихме, че този мозъчен център взема участие в много други функции, този дял е обвързан с две трети от мозъка с най-различни връзки.

До какво доведе всичко това? Когато погледнем в неврологията назад, първо се питахме: кои са първите симптоми, доколко ни помогна разбирането за функционирането на мозъка като мрежа? Помогна ни много, защото си зададохме следващия въпрос: коя е тази част на мозъка, която е най-свързана с останалите, коя част ръководи мозъчната дейност? И има ли дял от мозъка, която във всекидневната реч е най-близко до термина интелигентност?

Всички помним времето на лоботомиите – „Полет над кукувиче гнездо“, „Френсис“, примерите в литературата и в киното. Науката тогава е позволявала, давала е право на този подход. Неврохирурзите и психиатрите по онова време са били много горди, че през носа са могли да прекъсват мозъчни връзки на челния дял с останалата част на мозъка. И агресивните психично болни кротвали. Защо? Защото се е считало, че челният дял има отношение само към поведението и емоциите. Днес знаем, че ако има дял, който има директно отношение към интелигентността, то това е челният дял. И когато говорим за връзките, единствено челният дял е свързан с всички останали зони в мозъка.

Мозъкът е междинното звено между околната среда и нашето тяло. Той приема информацията, преработва я, за да ни служи, за да ни предпази от околната действителност. Е, би трябвало да предпази и околната действителност от нас, от човешката дейност, тъй като програмира нашето въздействие, нашето поведение. Това наше въздействие трябва да се простира само в границите на човешкото оцеляване, но преди доста години бе надхвърлена тази роля и сегашното ни въздействие е по-скоро антиоцеляващо.

- Дали невролози са описали и са дали научното обяснение за връзката между ниското или високото чело и интелигентността?

- Хубава е тази реплика и тази зависимост, но не е точна. Вероятно не е формулирана от невролог, но невролозите поднесоха обяснението за това. Защо? Защото като споменахме лоботомиите, трябва да поясним, че те не са спуснати отнякъде, те отразяват нивото на науката по това време, началото на ХХ век. А нивото на науката тогава се е базирало върху опити с маймуни. Един голям учен премахвал различни части на челния дял и тогава установил, че като премахне вътрешния дял на мозъка, маймуните стават кротки. Като премахне друга част, ставали безкритични. А като махнел най-предната, изпъкналата част на мозъка, челото, не се случвало нищо особено. Последвало заключението, че челният дял има отношение само към емоциите и поведението. Ако обаче сравним човешкия мозък с този на маймуната, с просто око ще видим една макроскопска разлика и тя е точно в челния дял. Разбира се, животинският мозък е по-малък, но както и друг път съм казвал, при мозъка размерът не е от значение. Има и нещо друго – в слепоочния дял при маймуните гънките са по-малки, но точно толкова на брой, колкото и при човека. В тилния дял – пак толкова, в теменния – също. Но в челния дял е разликата – ние имаме две бразди и три гънки. И то много големи, изразени, а при маймунките има само два малки гироса, две малки гънки. Дори с просто око виждаме разликата – зад ниското чело се крие една гънка по-малко.

- Голям е напредъкът в неврологията, в науката като цяло. Но защо остава усещането, че все още знаем твърде малко за човешкия мозък, за хората изобщо?

- Така е! Напълно съм съгласен. Но ще добавя нещо малко към предишната си теза – преди търсехме ранния симптом в огнищния белег,  тоест в неврологията търсим симптоматика, свързана с увредата на точно определена част на мозъка. Представете си една малка точица, причинена вследствие на инсулт, на тумор, на травма. За нас симптомите бяха свързани именно с такива огнища. Но се оказа, че най-ранните белези на неврологичните проблеми в мозъка са в прекъсването на връзките, в дисконекцията, както казваме ние. Научихме много през последните 10-15 години и сега знаем, че точно дисконекцията лишава от материал онзи дял, който най-много е зависим от връзките с другите мозъчни дялове, най-вече с челния.

Дали равносметката ни дава основание да бъдем повече оптимисти или повече песимисти? Когато внедрихме новите функционални изобразяващи методи, открихме много новости. Мозъкът няма депа, той се храни с кислород и глюкоза, но всеки път трябва да му ги „донесе“ кръвта. Което означава, че при по-активна мозъчна дейност се увеличава консумацията на кислород и глюкоза, при занижена дейност – обратното, ако умре тъкан – никой не носи кислород и глюкоза на мъртва тъкан. В този ред на мисли бяхме убедени, че новите методи за изследване ще ни позволят да надникнем в „черната“ кутия. Аз лично имах шанс в моя живот да се докосна до уникални специалисти и да работя с много силни екипи във Франция – повече от 7-8 години работих с позитронно-емисионна томография и функционален ЯМР. Когато се появиха тези нови методи за изследване на мозъка, ентусиазмът беше много голям. Ние вярвахме и коментирахме разпалено възможността най-после да разберем тайните. Но ето сега отново се сблъскваме с тежките дегенеративни болести и диагнози в неврологията. Защо са тежки? Защото първата характеристика на думата дегенеративно заболяване означава непозната етиология. И оттам следва липса на етиологична причинно-следствена връзка и няма трайно излекуване, само отсрочване.

За автоимунните болести – отново не знаем. И се въртим в кръг и отново търсим, проучваме. През тези 20 години, за които говорим, не се случи революционно откритие – не само във функционирането, но и в търсенето на причините. И тогава естествено възниква въпросът – дали не тръгнахме или не вървим по грешен път? Нямам стопроцентови идеи, имам някои разбирания накъде и как трябва да вървим. Ще дам един пример. За работата на цялата функционална машина, т.нар. черна кутия – мозъка, в резултат на нашите изследвания, използвайки тестове за интелект и за памет, ние стигаме до твърдението, че паметта има ограничен обем. Водят се дискусии в широките медицински среди, че трябвало да се заличава част от спомена, за да се отвори място за нов спомен. Абсолютно невярно.

Моят баща се занимаваше с хипноза и аз съм присъствал на някои от сеансите. Оказва се, че ако сега ви припомнят случка отпреди 20-30 години, ще си я спомните добре, ако съдържа по-драматични елементи. Ще я разкажете за 2-3 минути и толкова, споменът ще продължи да си куца. Ако сте в хипноза обаче и ви върнат към такъв спомен, не само ще го разкажете, но вие ще участвате в него, вие ще го пресъздадете. И ако е имало диалог, вие ще използвате същите думи, ще правите същите по дължина паузи, както преди години. И какво излиза – информацията е там, но достъпът до нея е не съвсем адекватен. Когато хората ходят на т.нар. опреснителни курсове, те не ходят само за да натрупат допълнителни знания. Организаторите на подобни курсове, включително и на популярното в нашите среди продължаващо медицинско обучение, трябва така да структурират новите знания, че те да доведат до реорганизация на предишните. С методиката на новите познания да се осигурят нови пътечки към старите, натрупани през годините. За такава дейност трябва изключително добро познаване на функциите на мозъка.

- Лично на Вас добрите познания по отношение на мозъка помагат ли в подреждането на приоритетите – неврологична наука, практика, управление, семейство, обществени ангажименти, любими занимания? Не води ли подобен начин на живот до прегряване на мозъка?

- За пореден път ще кажа – не мислете, че мозъкът е с ограничен обем. Аз също съм се съмнявал, че могат да бъдат подредени толкова много ангажименти. Особено при човек, твърде взискателен към себе си и към това, което прави. Честно казано, цял живот съм инвестирал в неврология и в преподаване. И винаги съм посрещал другите ангажименти с притеснение. Но ако трябва да подреждаме, знам, че семейството никога не трябва да бъде подценявано – семейството и децата. Още през първата година от пребиваването ми във Франция колегата попита пред мен шефа на екипа: „Знаеш ли, много ми се ще Лъчезар да го оставим тук“. А началникът каза: „И на мен ми се иска, но ми се струва, че корените му са много здрави“. Аз самият не си давах тогава сметка за това… Когато говорим за подреждане на приоритети и ангажименти, не съм подозирал, че мога да организирам времето си по този начин. Включително да успявам, когато работя на високи обороти, по-често да намирам време за спорт, което по-рано трудно се случваше.

Като говорим за взискателност към самия себе си, мисля, че не бива с един и същ аршин да мерим и останалите.

Като говорим за приоритети, за ценностна система, искам да кажа, че тези неща са различни за различните периоди от живота. За да бъдеш удовлетворен обаче, достатъчно е да имаш добре скроен, балансиран вътрешен часовник, да имаш отговорно отношение и да си достатъчно добронамерен. И още по-важно – да си настроен съзидателно, креативно. Тогава цялостната нагласа ще ти подскаже най-вярно приоритетите в дадения момент. А ако и ценностите, и корените са ти правилно скроени, тогава нещата от живота се подреждат още по-добре.

- Взискателните, отговорните, перфекционистите не живеят ли далеч по-трудно? Тези качества учат ли се, наследяват ли се, има ли школа за тях?

- Когато говорим за перфекционизъм, отново се сещам за първия въпрос на шефа ми във Франция. Перфекционизмът е добро качество, но може да се обърне срещу теб. Ако е прекален, може да прерасне в особена амбициозност, в кариеризъм дори. Затова съм убеден, че когато има залитане в една или в друга посока, това не е положително. Важно е да познаваме себе си.

Истината за света задължително минава през истината за теб самия.

Запомнил съм едно филмче, което гледахме през детството на голямата ми дъщеря. Тръгва юнакът да търси истината. Минава през какви ли не изпитания – лами, зверове, разбойници. И най-накрая в планината, в една пещера, в едно ковчеже открива истината. Отваря и какво да види – вътре в ковчежето стои едно огледало.

- Как превъзмогвате ударите на съдбата, на лошите хора, има ли истина в известната фраза: всичко, което не ме убива, ме прави по-силен?

- Можем да перифразираме този въпрос с другата максима, че Бог предлага на тези, които най-много обича, най-големите изпитания. Приемам го, без да имам мазохистични настроения, въпреки че през миналата година имах много тежки моменти, в които си пожелавах Бог да ме обича по-малко. Така се случи, че предизвикателствата, изпитанията в един момент доста се сгъстиха. В такива мигове обикновено си пожелавам да се науча да работя повече с хората, заедно с някого. Така съм устроен, че през повечето време работя сам или поне всичко минава през ръцете ми. Макар да знам отговора на Франсоа Митеран, когато го запитаха как се управлява Франция цели 14 години. Той каза: ами с трима-четирима приятели…

- Как оценявате преходността, имате ли философско обяснение на мисълта „Така преминава световната слава“? Не трябва ли да приемаме житейските неща с доза смирение?

- Абсолютно вярно. Още по-далеч ще отида – и във всекидневието ни, и на много нива в света е прието, че един от големите проблеми е, когато хората започнат да се вземат прекалено на сериозно. Много обичам тази приказка, тази максима: дай боже повече хора, които знаят правилните въпроси. И пази боже от хора, които твърдят, че знаят всички отговори. Много е страшно тогава.

- Вярно ли, че лошият сън предвещава лош ден?

- Аз съм привърженик на Фройд и бих търсил в лошите сънища или в кошмарите отговор на въпроса какво ми подсказват? Подсъзнателната част у всеки праща послания понякога. Не е лесно да стигнеш до отговора, ако има външен човек. Вътрешният човек сме самите ние, но понякога – за да надзърнем в себе си по-дълбоко и по-бързо, е добре да има външен човек. Но нерядко може и сам да се справиш.

- Почива ли си мозъкът? И кога?

- Ето и това не знаем. Знаем много добре, че има различни фази на съня – проф. Д. Чавдаров и други колеги са много по-запознати от мен, но като говорим за съня, се знае, че има спомен. Аз се питам обаче какво повече постигнахме в тази област чрез модерните методи за изследване, с които разполагаме? Не много. Наистина в съня има спомен, но как изглежда той никой досега не е успял да го разгадае, не го е пипнал. Психолозите твърдят, още преди да се появят съвременните методи, е имало паметова следа. Каква е тя – чекмедже ли е? Услужливо изваждаш и вътре стои бележчица? Можем символично да оприличаваме съня на какво ли не, да използваме всякакви аналогии, примери, метафори, но няма да е вярно. Ние до ден днешен не знаем. Много математици се впуснаха да твърдят, че са присъствали на тази ера. В нашия екип работеха едни от най-големите невропсихолози – хора, които разбират от интелекта на най-различни сфери на мозъчната дейност. Но се появиха математиците и казаха: дайте ни само мощни методи и ще моделираме, ще симулираме всички възможни варианти. Стана един от старите професори и ги попита: прощавайте, във вашия модел има ли място за емоциите и мотивацията? И къде точно ще ги сложим, защото без тях умствена дейност няма.

Говорим за памет. Стигнахме до извода, че споменът е там някъде, че чрез хипноза премахваме пречките, нахвърлените „боклуци“ по пътя на спомените и така ще стигнем и до тия преди 30 и преди 40 години в тяхната автентичност. Добре, но какво представлява този спомен?

По същата логика се питаме и почива ли мозъкът, дали се възстановява? Да, ние знаем някои от нещата. Примерно – част от мозъчната дейност е предаване на импулсите от клетка на клетка. Те се възстановяват, но им е необходимо определено време, за да ресинтезират медиаторчето. Много добре, но това се случва и в будно състояние. Мозъкът променя активността си по време на сън, тя става съвсем различна. Във физиологично отношение всички знаем, че сънят е необходим, за да работим нормално умствената си дейност, тя да бъде пълноценна. После с времето разбрахме, че не през цялото време на съня има еднаква стойност за отпочиването. Нямам намерение да влизам в дълбочината на проблема, но за мен като невролог това е една от поредните загадки. Като казвам, че съм привърженик на Фройд и на психотерапията, това не значи, че съм категорично против биологичното ниво. Направих преди време своя избор, като казах, че ще бъда конвенционален невролог, но запазих вкуса си и към другите сфери. Например към някои форми на психотерапията. Пак казвам – не като панацея или начин да бъдат решени проблемите в психиатрията, но по-скоро като един от начините да познаеш света и себе си.

- За болестта на Алцхаймер можем да говорим с дни…Това е ваша територия, ваша професионална слабост. Но няма ли определен философски позитивизъм, че не помниш старостта от вчера и днес, а паметливо се връщаш назад във времето на младостта?

- Странна гледна точка, но въпреки това ще отида още по далеч. Спомням си момента, в който Рейгън обяви на американската нация, че е болен от Алцхаймер. „Трябва да погледнем положително на това, обяви президентът, не е толкова лошо, защото хората, които ме познават, са наясно колко много обичам срещите и запознанствата с нови хора. От днес нататък ми е гарантирано, че ще срещам все нови и нови лица…“

Лошото е друго: тази фаза, в която си спомняш минали години, а не помниш последните 6 месеца, за съжаление е твърде кратка. Много скоро се изчиства, изчезва целият спомен. Жалко е, че съвсем скоро изчезва и споменът за хората, които са около тебе, не различаваш лицата им. И в крайна сметка мозъчната дейност се свежда до минимум, тя не може да управлява дори рефлексите като ходенето по нужда. Запазват се, както казваме ние, само безусловните рефлекси.

- Разказахме една притча за истината – а има ли фаза при Алцхаймер, когато не познаваш дори себе си в огледалото?

- Естествено, естествено, при това не е чак финалната фаза. Много често болните възприемат т.нар. илюзии, имат промени във възприятието. Приемат собствения си образ в огледалото като друг човек или хората от телевизионния екран като реални лица. Ето още един мост между нас и психиатрите, защото това е едно много остро неврологично състояние с комплексни прояви и рецидиви.

- Да погледнем и реалностите на България – прояви на агресия, искания за промяна, самоубийства…Понеже „обичате“ думата центрове, има ли мозъчен център на отчаянието, на отчуждението, на безнадеждността?

- Биологичните психиатри ни дадоха възможност да „погледнем“ и да разберем със съвременните методи на невроизображение към отчаяни хора и към хора с различни психиатрични отклонения – и манийни, и депресивни. И знаем кои центрове, кои участъци, кои зони на мозъка намаляват функцията при едни състояния или се засилват при други. В този ред на мисли има напредък, но тези зони не са точно локализирани. Ето един пример. Две състояния: едното е депресия, което обикновено води до самоубийство, другото е апатия, което никога не води до фатален край. Знаем, че и едните, и другите болни имат нарушения в челния дял на мозъка. Още преди 100-120 години италианецът, когото споменахме, че е увреждал различни участъци в мозъка на маймуните Леонардо Бинки, още той е открил, че като увреди медиалната част, вътрешната зона, маймунките ставали апатични. Ние знаем днес, че когато бъде увреден този дял, и хората стават апатични.

Но в момента аз лично нямам отговор защо депресивният човек, който също е безинициативен, няма желание за нищо, но при него цялата тази пасивност е свързана с чувство за ненужност, за виновност и оттам посяга на живота си. Апатичният човек, погледнат отстрани, изглежда точно по същия начин. Не може да инициира, не може да подкара колелото на деня, на дейностите, но не изпитва никаква виновност, никаква ненужност и не посяга на живота си.

- Като на френски възпитаник ще ви припомня един хубав роман, наречен „Жажда за живот“. Има ли дял в мозъка, който те мотивира да си жив, да се грижиш за околните, има ли дял на оптимизма и на радостта от живота? И ако има, ще ми се той да е малко по-голям от останалите?

- Аз бих задал въпроса по друг начин: оптимизмът значи ли, че трябва да бъдем безкритични? Така или иначе отговорът на вашия въпрос е да – има дял в мозъка, който ни прави по-манийни, когато се увреди. И ни помага да наложим задръжките. Било то социални, лични, семейни, както и да ги наричаме. И пак свързваме този въпрос с челния дял на човешкия мозък. Манийният човек изглежда щастлив, безкритичен, морето му е до колене, всичко е във възможностите му, няма нещо, което би го спряло, което би му се опряло. От друга страна, значително по-добре е да гледаш реално на нещата, да оценяваш собственото си присъствие. Колкото по-малко се вземаш на сериозно, толкова по-добре.

Балансът в живота е много важен и той не е въпрос само на ценности. Но и въпрос на възпитание, на корени. Ето на тази снимка е моят прадядо – опълченец на Шипка и на Шейново. Ще ми се в живота някой по-дълбоко да ни възпитава в социално и политическо отношение, да ни учи да обръщаме сериозно внимание на корените, на истинските корени и на тяхната незаменима роля. На французите им е лесно – те са научени на аристократизъм, на демократичност, те са възпитавани да създават само най-красиви неща и ценности. Те са научени на свобода, те знаят, че най-голямото благо е свободата на личността. Всичко това е част от истината – истината ще те направи свободен, не заблудата. И накрая: французите имат традицията, която ги учи на цивилизация.

Какво имаме ние? Имаме една Шипка, тя е събрала много от надеждите ни и жаждата ни за свобода. Говоря за по-новата ни история. Много е радостно, че 3 март е националният ни празник. Този ден е едно самоосъзнаване…

- Исках да говорим за любовта и омразата, за кариеризма и благородството, но не някъде по света, а тук, у нас, в нашата действителност. Във Франция хармония, у нас – дисхармония. Забавлявате ли се в България, проф. Трайков?

- Аз не съм съгласен, че у нас всичко е дисхармония. Ако беше така, ако го мислех, нямаше да съм тук. Вратите все още са отворени за мен, но…Можех и мога да се върна във Франция, там също съм професор от 2001 г., от времето, когато у нас бях главен асистент…Това не става с лека ръка. Коренът ми щеше да страда, коренът в мен щеше да крещи. Щях непрестанно да мисля за децата си, за колегите, за близките. В крайна сметка за тези 11-12 години, откакто съм се върнал, видях, че е възможно човек да се забавлява и в България, възможно е човек да изпитва удоволствие от работата си тук. Даже на моменти има повече неща, които би могъл да свърши и да му носят радост. За съжаление някои работи се случват много бавно, искат много повече енергия.

Не искам да прозвучи, че Франция е обетованата земя. Не, страната просто живее в една по-друга действителност, Франция ме научи на много неща, и то поради своята култура и история. Всеки, който е бил, го е изпитал, усетил е този културален шок. Вписах се там, защото не се взех на сериозно, а се оставих на сетивата, на рецепторите да ме водят. Както беше казал Кастанеда в отговор на въпроса на европееца към Дон Хуан: „Е, къде да седна?“ Били само двамата, той запалил огън и отвърнал: „Сам ще усетиш къде е твоето място до огъня“…

Така че истината е ясна: не се вземай на сериозно, бъди реалист в живота, вслушвай се в хората и ще разбереш къде е твоето място до огъня!

Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.