„Всичките години, откакто съм лекар, са все хубави за мен“ – казва в интервю за „Форум Медикус“ проф. Иван Диков.
Поетът твърди: „земя, като една човешка длан…“ Аз питам: а човешката съдба какво е, колко голям е житейският и професионалният път и в какъв мащаб се нанася той? Въпроси, на които може да отговори всеки в рамките на един лист хартия А4.
Една биография може да бъде носталгична, хвалебствена, самовлюбена, реалистична, непълна или…Какво е значението всъщност, ако личността я има – сега и в спомените после, с всички земни радости и тревоги, с достойнствата в личен и в обществен план.
В това отношение – биографичното, лекарите винаги са имали предимство. Особено от онова по-старо и достолепно поколение, в което водещи са били моралът и честта, не клиничните пътеки и акционерните дружества.
Един от тях, привилегированите, навърши 80 години.
Проф. Иван Диков познава добре себе си, страната си, света и всичко интересно на тази земя. Защо ли? Защото е библиоман, но и специалист по инфекциозни болести, защото е ръководил Отделението по интензивна терапия и реанимация на Инфекциозна болница в продължение на 20 години, но е учил при френски специалисти и светила. Втора мъжка гимназия и ВМИ в София, докторската и професорската защита са само „спирки по пътя“ на дългогодишния национален консултант по инфекциозни болести. Специализациите и самоусъвършенстването, широките научни интереси, стотиците публикации, учебници и монографии са пълноценният начин да бъдеш добър професионалист и полезен човек. Другото като че ли остава в сянката на подробностите, но няма да пропуснем званието „Почетен асистент-чужденец“, получено през 1974 г. от Факултета по медицина и фармация на Лион, Франция. Както и уникалните занимания със същността на модерните и непознати за времето болести ХИВ и СПИН. Клиницистът и терапевтът д-р Иван Диков просто винаги е бил на точното място, пределно мобилизиран и подготвен за предизвикателствата.
Не го попитах кога точно е побеляла косата му, но какво значение има – мога да изброя хиляди причини за това при всеки един лекар от инфекциозно отделение…
- Започвам с традиционния въпрос: какво ново, д-р Диков?
- Вече съм пенсионер, но до преди две години бях консултант към Клиниката по инфекциозни и паразитни болести на ВМА. Понякога колеги все още ме търсят за консултация, помагам им с каквото мога, защото това най-често са близки хора. Стига да съм здрав и на крака, никога не отказвам – това е моят принцип. Дългогодишните ми обиколки в страната и задълженията ми като национален консултант по инфекциозни болести вероятно са ме научили на много неща. Да помагам със съвет дори и днес, на 80-годишна възраст, не ми тежи, а напротив – тонизира ме. Но все по-рядко се случва, за разлика от основното ми сегашно занимание – да чета.
Аз не съм библиофил, а библиоман. Буквално съм пристрастен към книгите, и то не само към литературата в моята специалност, но и към световни шедьоври и класика, които често чета в оригинал. Имам огромна библиотека и няма да казвам от колко книги се състои,защото може да не повярвате. Сега – при повече свободно време, буквално съм във вихъра на своята страст към четенето.
- От литературната класика какво харесвате?
- В интерес на истината аз продължавам да следя и публикациите в областта на инфекциозните болести, но иначе обичам да чета криминални романи, не съвременните трилъри, а класиката: Жорж Сименон, Агата Кристи, Чандлър. Много харесвам и Александра Маринина. Обичам и мемоарната литература, като винаги се ръководя от старото правило: ако не е вярно, то поне е добре измислено. Колкото и да съчиняват определени сюжети мемоаристите, все пак има много добри и истински образци.
- Да се върнем десетилетия назад – защо медицина, защо инфекциозни болести?
- Баща ми беше ветеринарен лекар, който цял живот страдаше от факта, че не е успял да стане хуманен лека – финансови причини са го лишили от мечтата. Още като ученик бях впечатлен от два филма с лекарска тематика и от две книги. Тогава се записах в кръжок по биология, случих на много добра преподавателка. Ние имахме навремето наистина прекрасни учители и те ни дадоха много. И решението ми за медицината беше категорично, въпреки че ми се отдаваше и литературата. Дори майка ми ме умоляваше, със сълзи ме молеше да следвам българска филология, но аз бях категоричен.
После нещата се развиха сравнително традиционно за онова време – дипломирахме се и отидохме на работа по разпределение, а години по-късно започна усъвършенстването ми като инфекционист. Хубаво беше, че три момчета завършихме с отличие и имахме право на избор при разпределението – всеки предпочете регион, близко до родното си място. Така аз попаднах в Бобов дол. Хубави години, млади, светът пред нас, хората се отнасяха с огромно уважение. Лекувах и възрастни, но най-много деца – две трети от пациентите ми бяха деца и всяка нощ ме вдигаха от сън, особено по време на епидемии. Такова уважение имаше към нас, лекарите, че бабите дори ставаха прави, когато вървях по улиците или си тръгвах за София. Те ме поздравяваха: здравей, докторче. Бил съм на 23 години и няколко месеца. Имаше морал в онези години, ценностна система, после нещата се промениха…
- Кои бяха най-хубавите, най-благодатните години – и в личен, и в професионален план?
- Вижте, за мен всичките години, откакто съм лекар, са все хубави. Наистина е така. Като бяхме на село по разпределение, всички колеги се мъчехме да отговорим на това уважение, на тази обич. Хубаво време, разбира се, имаше и неприятни моменти, но те повече идваха от хората на властта, понякога от шефове и колеги лекари, но…Така или иначе най-малко главоболия съм имал от болните, от пациентите. Това е истината.
- В личен план как се разви животът?
- Ожених се на 32 години за жена, която не само уважавам, но… останалото нека остане между нас. Не й го казвайте! Голям късмет имах, много добра съпруга, която също е лекарка, прекрасна дъщеря и зет, добри внуци. Нишката на медицината лека-полека взе да се губи, но нека младите следват своя път. За тях е моята тревога и грижа, като гледам какво се случва у нас и накъде върви светът.
- Годините притесняват ли Ви, има ли униние, депресия…?
- Не, не скучая, винаги имам свои занимания. Дори колегите от ВМА предложиха да остана още като консултант, но аз казах „не“, достатъчно съм работил и помагал, а някои неуредици /особено клиничните пътеки/ в здравната система и в законите просто ме изнервяха. Така приключих преди две години. Медицината просто се промени, вече чисто лекарската част отстъпва на други несвойствени задачи.
- Какво си пожелахте на юбилея?
- Знаете ли какво си пожелах? Да си отида някой ден от тоя свят така, както съм сега – прав, действен, без да тежа на близките си…
- Доста е крайно, макар че всички рано или късно си го мислим…
- Не искам да бъда в тежест нито на близките си, нито на приятелите, които все повече оредяват. Впрочем трябва да ви кажа, че отдавна съм твърд привърженик на евтаназията…
- Карате ме да ви попитам на фона на действителността – всъщност не умираме ли по малко всеки ден, не сме ли тръгнали към една своеобразна държавна или световна евтаназия?
- Въпросът ви съдържа много философия и различни аспекти. Дали умираме бавно? Ами ние отдавна умираме – и в буквалния, и в преносния смисъл. Истинската картина показва, че по-често умираме психически, но и физическата смъртност не е за подценяване. Както казва жена ми, аз съм ужасен песимист. И знам, че няма да бъда жив да видя определени процеси, но ми е мъчно за децата и за внуците. Народът ни е на изчезване, лекарите са на изчезване, не знам колко тревожно е бъдещето. Дано поне веднъж в живота си да бъда лош пророк и песимист-неудачник…
- Да сменим темата и настроението, все пак сме седнали да разговаряме за живота…Какво бихте пожелал на младите лекари, на хората от вашата специалност?
- На едно скорошно събиране им пожелах преди всичко живот и здраве и да достигнат моята възраст. Шаблонно е, но е искрено. И въпреки че нещата не са добри, да не се отчайват и да не забравят, че сме лекари.
- Значи не сте краен песимист?
- Жена ми казва така, а аз възразявам, че съм песимист-реалист!
- Освен четенето – други страсти, занимания?
- Навремето съм обиколил цяла България, всяка събота и неделя съм пътувал, ако работата ми позволява. В това отношение нашата професия много ограбва, защото винаги трябва да реагираш и да помогнеш. В много случаи пациентите се влошават именно по празниците, а това прави пътуванията невъзможни. Но обичам да събирам и карти на градове, на държави, на местности. И така достигнах тази възраст, когато вече нямам и физическа възможност да пътувам, да обикалям. Краката не ме държат, но нито те, нито годините ми пречат да мечтая или да се връщам към стари спомени.
- Какво мислите за израза „възрастта не е порок“?
- Когато човек е остарял дотолкова, че е склерозирал, одъртял, с куп болести и лекарства, тогава възрастта се превръща в порок. А когато, макар и на години, си с акъла си и на крака, когато има какво още да дадеш на семейството, на близките, на младите, дори на медицината и на обществото, възрастта не само че не е порок, а напротив.
Тя е богатство, което /отново повтарям/ възрастният човек може да предаде на младите, на обществото, на околните. Нещо като зестра или наследство.
Напредналата възраст не е просто дълголетие, тя е стремеж да бъдеш пълноценен докрай и на финала на жизнения път да имаш реалното усещане, че не си живял напразно!
Стойчо СТОЕВ
