Известен факт е, че проблемите на българската анестезиология се трупаха с години, но изход от ситуацията така и не се намираше.
Дойде време, когато малкото останали анестезиолози се брояха на пръсти, а болниците бяха застрашени от реално спиране на дейности, при това животоспасяващи.
Мястото на анестезиолозите не е на сцената, то е „зад кулисите”. Работата им не е атрактивна, в нея няма драматургия, но пък постоянно са отговорни да няма драма. Не ги ласкаят с аплодисменти, не им благодарят, не ги познават…
А напоследък са и „виновни”. Тези от тях, които останаха на поста си, поеха по скоростните отсечки между реанимация, шокова зала, операционни, отделения. Вече не ниските заплати са причина да напускат, а претоварването.
Така беше. Днес обаче оттласкването от дъното започва. При това със завидна скорост.
За мерките по спасяване на българската анестезиология, за надеждата, че нещата си идват по местата и нова смяна специалисти ще поеме щафетата, разказва проф. Николай Петров – президент на Дружеството на анестезиолозите в България:
- За влошаващото се състояние на българската анестезиология се говореше от години. Анализите и неблагоприятните прогнози обаче не доведоха до бързи и адекватни действия. Стигна се дотам, че прогнозите се сбъднаха и един от най-важните сектори в здравеопазването беше застрашен от разпад. Спасителните мерки станаха неотложни…
Ясно бе, че недостигът на кадри се задълбочаваше, защото липсваха механизми, с които да ги задържим. Младите, които нямаха семейни ангажименти и знаеха езици, успяха да се реализират в чужбина. Особено първите колеги, които заминаха за Франция, Германия, Англия, бяха висококвалифицирани професионалисти. Напоследък, поради кризата, там е още по-лесно, защото критериите са драстично намалени – който кандидатства, бива приеман. Това е единият път за изтичането на кадри. Другият е от държавните болници към частните. Колегите отиват заради по-високото заплащане и по-леката откъм тежест и спешност работа. На трето място е мотивацията. В частните болници има по-ясни правила за регулация на дейността, което носи известно спокойствие и възможност да се съсредоточиш върху работата, за която си нает. В държавните не е така. Там има немалко фактори, които въздействат неблагоприятно на работната атмосфера. Най-често са субективни. Много началници, различни разпореждания, а когато се случи инцидент – зад анестезиолога не застава никой. От този постоянен стрес спасението е бягство. Проблемът обаче е, че в частните болници има реална опасност за спад на квалификацията.
Каквито и да са причините, факт е, че за структуроопределящите болници – областни и университетски, не достигат анестезиолози.
Като първа стъпка за решението на проблема потърсихме и получихме подкрепата на здравното министерство. На много места – в областните и в частните лечебни заведения, трудът на анестезиолозите вече се оценява добре. Изостават само университетските болници. Например в Бургас, в Благоевград и другаде заплатите на колегите са сред най-високите в болницата. 2500 -3000 лв. според мен е добра заплата за сегашния стандарт на живот в България. Директорите на тези лечебни заведения разбраха, че в противен случай ще изгубят анестезиолозите си и нивото на болницата ще спадне.
Промяната към по-добро оценяване и към по-добро отношение доведе до сериозно повишаване на интереса на младите лекари към анестезиологията. Ако приемем, че половината от кандидатите желаят да вземат специалност и след това да заминат на работа в чужбина – на това няма как да противодействаме. Но другата половина, тези, които остават, ще имат възможности за избор… От МЗ реагираха много адекватно и отпуснаха по-голям брой места за специализация. За съжаление повечето са в болници, които нямат необходимото ниво и не са бази за обучение. Затова ще предложим корекция: за специализация да се изберат няколко високотехнологични бази; да се определи броят по държавна поръчка; да се приемат кандидати на договор със задължението след специализацията да работят примерно 5 години в определено лечебно заведение. Така, от една страна, ще се елиминира недостигът на кадри, а от друга – специалистът ще си върне „дълга” за полученото обучение чрез работа по разпределение. По-възрастните колеги помним тази система, която не е лоша в ситуация на липсващи и на неравномерно разпределени кадри.
Четиригодишното обучение по анестезиология е твърде дълъг период, а повечето специализанти са от провинцията и имат семейни ангажименти. Поради това във ВМА прилагаме друг вариант. Програмата, по която работим, е много интензивна и на практика през втората година вече са налице напълно изградени специалисти, които спокойно могат да работят навсякъде. Липсва им само дипломата за специалност. Затова ги освобождаваме с условието всяка следваща година да се връщат за 3-месечен курс до вземането на специалността.
Добре е обучението да се провежда така, че младите колеги да не се чувстват обременени от пренебрегнатите лични задължения, а да са спокойни и съсредоточени. Защото анестезиологията е сериозна и отговорна наука и с усвояването й не трябва да се правят компромиси. Броят на кандидатите се увеличава и това ни зарежда с оптимизъм, че идва новата смяна от отворени към познанието, готови да се състезават, нахъсани млади хора. Местата за специализация обаче все още са недостатъчни. При нас са само 3. Идват кандидати, които са спечелили места в други болници, но желаят ние да ги обучаваме. Заявяват, че догодина отново ще кандидатстват…
Има и други проблеми, които трябва да се преодоляват, но всичко по реда си. Например от предишен екип на МЗ бе решено болнични структури като ОАРИЛ да бъдат подчинени на ръководителя на съответната хирургия. Оказа се, че в резултат на тази нелогична административна мярка в практиката се получиха известни изкривявания. Не трябва да се забравя, че ползата за пациента се ражда в дебата между двете специалности, а не в подчинението. Всяко от двете звена трябва да бъде подчинено единствено на директора на болницата.
Според мен ситуацията в анестезиологията вече се подобрява. Това до голяма степен се дължи на ползотворния диалог с новото ръководство на МЗ. Те вземат решенията, но се вслушват в нашето експертно мнение. Искам да вярвам, че следва продължение…
Записа Снежана Бориславова
