Вие сте в: Начало // Всички публикации // Доц. Божидар Финков за инвазивния път в живота

Доц. Божидар Финков за инвазивния път в живота

Ще започна с факта, че в този си вид Клиниката по кардиология към УБ „Св. Анна“ в София е основана на практика от януари 2005 г. Тя е нова за болницата, защото преди това е съществувало кардиологично отделение към вътрешна клиника, където работят хора от Катедрата по пропедевтика на вътрешните болести.

Всъщност ние сме нови за болницата, защото екипът – лекари и медицински сестри, сме работили и в Трета градска болница, и в база „Лозенец“. Когато започнахме в „Св. Анна“, ние имахме зад гърба си дългогодишна съвместна работа. Клиниката бе открита след основен ремонт, който бе осъществен със средства на болницата. От друга страна, оборудването бе платено по линия на Световната банка – всички апарати, с изключение на първия ангиограф, са купени след конкурс – участвахме и спечелихме: ехографи, ангиограф, монитори, както и допълнителна апаратура към ангиографските апарати.  Оборудването дойде точно след като открихме клиниката, като апаратурата си изплатихме сами преди две години, защото в тази болница е така.

После, разбира се, закупихме и други апарати, те не са много скъпи, но са много важни, за да отговаряме на стандартите. Общо работещите лекари сме 13, екипът включва още 24 сестри и 8 санитари. Шестима са колегите в интензивното кардиологично отделение и шестима се занимават с функционалните изследвания. Трябва да изтъкна, че всички лекари имат специалност по кардиология, въпреки че някои от тях са много млади. По-възрастните сме с по няколко специалности, натрупани през годините.

Лъчезарният екип

Днес в клиниката лекуваме около 3500 души годишно, като на 2500 от тях се извършват инвазивни процедури. Разбира се, работата ни е свързана повече с инвазивната кардиология, но преминават най-малко 1000 болни, които са от друг профил. Така например според районирането към нас за спешна кардиологична помощ се насочват живеещи в „Младост“ и в Студентски град – осигуряваме им директен достъп до интензивното отделение при ритъмни нарушения, сърдечна недостатъчност и т.н.

Според мен започнаха да ни търсят още от създаването на клиниката, защото като екип бяхме известни и преди. Но най-ценното е, че се опитваме да спазваме стандартите и да работим правилно. Още от самото начало съм държал да изградим едно професионално отношение към пациентите – от опит се знае, че хората трудно разбират стойността на медицинската услуга, която им е направена, но много ясно се ориентират за отношението към тях. Смятам, че всички колеги от екипа имат истински професионално и сдържано отношение към пациентите. И тъй като доброто отношение сега е дефицитно в България, мисля, че с това се отличаваме, с това успяваме.

Болният човек е раним, близките му – също. Много мои колеги мислят, че добрият резултат от правилното лечение е достатъчен, а после се разочароват, че болните мислят по друг начин. Това аз наричам непрофесионално действие. Трябва да се държим към болните като към хора, а тънкостта е да се отнасяш като към болен, но без да го демонстрираш, без да го натрапваш. Често казват, че хората от екипа са лъчезарни и със самочувствие. Да, така е, но това не се учи. Ние в екипа сме приятели и това не е случайно. Ние в екипа сме близки по дух, близки по излъчване. Когато съм мислил с кого искам да работя, представял съм си точно този тип хора – да се разбираме с една дума, да не се налагат уточнения, да не се коментират нелицеприятни теми, за да можем да се концентрираме върху основното – да усъвършенстваме методите и да ги прилагаме правилно, да се стремим към максимално добрите резултати. Не казвам най-добри, защото най-доброто не е за предпочитане. Дори има един анекдот, че най-доброто е враг на доброто. В този смисъл там,където има „ръчен труд“ – в хирургията, при нашите инвазивни процедури, е важно да се знае какво може да се постигне, а не да се отива отвъд пределите, които анатомията на човека позволява. Особено важно е да се избягват усложненията.

Непременно трябва да кажа, че инвазивната кардиология е първо кардиология, това е фундаментът. Практиката да се става инвазивен кардиолог преди кардиолог е пагубна, последиците се виждат през последните години. Разбира се, инвазивната дейност е свързана и със сръчности. Ако са вродени, човек отива много напред. Ако човек няма сръчностите, отива само напред.

Винаги съм се стремял да отуча колегите, че някой седи зад гърба им, защото това е начинът да се добие самостоятелност, да се работи със самочувствие и увереност. Нашият стил е утвърден – ако един лекар работи в залата, винаги има друг колега извън залата. За съвет, за спокойствие, за усещането за подкрепа и екипност. Особено при някои по-сложни случаи се налага помощ – не само морална, но и за съвет, за реална опора. При вземането на бързи решения два, три мозъка винаги се справят по-добре и най-бързо и най-лесно се стига до правилното решение. Този стил стриктно спазваме и досега.

Неспокойният ръководител

Не е трудно да се разкаже как човек постига някакво ниво. Моите родители са лекари и те още в училищните години бяха решили да следвам медицина – не е имало никакви съмнения, независимо от моето мнение. Като ученик повече ме интересуваха техническите неща, но и за миг не съм помислил да кандидатствам нещо друго. Идеята бе толкова популярна, че в гимназията моите съученици ми казваха „доктора“. След завършване по разпределение работих в Горна Оряховица и оттам кандидатствах 4 пъти за аспирантски и асистентски места. На петия път успях да спечеля конкурс в ИСУЛ – в кардиологията на проф. Белов на база в Трета градска болница. Така и станах кардиолог. Професорът определено бе моят учител и аз съм му много задължен. Той беше много голям лекар.

Колкото до другите учители – имах щастливата привилегия да бъда стипендиант на проф. Калтенбах във Франкфурт, той е вторият човек в света, който е направил сърдечна дилатация. Той бе чудесен лекар и много добър организатор – там фактически се научих да правя интервенции. А сърдечните катетъризации, с които започнах да се занимавам още в края на 70-те години, съм учил от доц. Ованесян, от проф. Урумов, от проф. Савова. Те правеха интензивни изследвания, аз съм ги гледал и от тях съм се учил. После имах удоволствието да науча други хора. Кадрите от екипа сега също много са специализирали, били са на много места по международни програми, поддържаме нивото високо. Стремим се да посещаваме всички форуми, свързани с кардиологията, членове сме на мощни европейски структури.

Действително съм бил на различни позиции в здравеопазването и първоначално смятах, че системата може да бъде администрирана в чистия смисъл на думата. Оказва се, че не е точно така, защото просто не е възможно един човек, та бил той и министър, да се справи с цялата система на здравеопазването. Тя е с дълголетна история, доста традиционна и тромава, с тежка нормативна база, дълго изграждани структури и взаимоотношения, които така или иначе работят. За да се постигне нещо сериозно в здравеопазването, необходими са усилията на няколко правителства, на няколко министри, мощна политическа и обществена подкрепа. За да се постигне даже и малко в тази област, задължително е съществуването на единомислие. Много са субектите в системата и трябва да има съзвучие, хармония, за да очакваме успех.

Днес екипът на клиниката е много добър, но един ръководител никога не може да бъде докрай спокоен. Защото подобни структури в медицината са като жив организъм – раждат се, растат, отглеждат деца, стареят. И за да се поддържа този организъм, трябва да има не само полезна обмяна, но и обновление. И не трябва да има разочарования, когато съставът се променя, защото това е нормално. Има хора, които идват, израстват, а след това си търсят пътя. След тях идват други, но е важно да се постигне приемственост и да се поддържат стандартите. Независимо какви хора работят, ако се запази и поддържа стилът, нещата вървят. И в това отношение аз съм много доволен. За тези 6-7 години няколко пъти се сменя съставът. Някои колеги заминаха в чужбина, други се върнаха, така че има движение, но лично мен това ме прави малко неспокоен. Неизбежно е, защото се променят условията на работа, конкурентната среда около нас. Човек трябва да бъде нащрек, да реагира адекватно, за да се запазят доверието и качеството. В този смисъл непрекъснато разсъждавам върху процесите и затова понякога съм малко неспокоен.

Оптимистичната кардиология

Коронарографията днес е най-разпространеният диагностичен метод в света. Само в САЩ годишно се правят около 2 млн. коронарографии. При това изследване големите усложнения – инфаркт, нужда от хирургична намеса, летален изход, са по-малко от едно на хиляда. И в нашата клиника е така. При интервенции – когато се подходи към лечение по инвазивен способ, рисковете нарастват, защото и тежестта на пациентите е от друго естество. При високорисковите пациенти – с тежки инфаркти, с увреждане на клапния апарат на сърцето, рискът е много по-висок. Но все пак важи правилото: ако рискът е по-малък от възможните усложнения, процедурата се провежда. С неохота подхождаме към високорискови процедури, но те са неизбежни, въпреки че именно при тях губим хора. Но ако нищо не направим, на другия ден пациентът просто го няма. За съжаление е така.

Кардиологията и цялата медицина се развиват по посока на апаратните изследвания и намалява ролята на класическите методи за поставяне на диагноза: анамнеза, преглед, диференциална диагноза, лечебно-диагностичен план. В САЩ отдавна е така, но тая тенденция навлиза много отчетливо и в Европа. Такъв подход вероятно предпазва от много грешки, но пък ни лишава от прецизност в детайлите. Мисля, че ние още не сме залитнали в тази крайност и разчитаме на класическия преглед. Но пък силно изоставаме в методиките, което е голямата ни слабост. Не толкова на здравеопазването като цяло – то не е чак толкова лошо, но изоставането е проблем на медицината.

Не искам да давам оценка на другите специалности, но специално кардиологията в България е съизмерима с едно средноевропейско ниво. И без излишно самочувствие ще кажа, че нашата медицинска специалност е най-добре представена по света. Може би навремето у нас добре е инвестирано в кардиологията. В няколко големи болници и клиники имаше изявени специалисти, които съумяха да изградят и школа, и съвременни центрове, в които се практикува модерна кардиология. В този смисъл мисля, че не сме много изостанали и почти всичко, което се прави в чужбина, може да бъде направено и тук. Дори тези възможности могат да бъдат разширени с още малко инвестиции, защото има създадена база, а надграждането е по-лесно.

Вярно е, че в България, а и в Европа сърдечно-съдовите заболявания са особено многобройни и са най-честа причина за смърт, за инвалидизация, за болестност. Още навремето бе казано, че ние сме първи в тази тъжна класация, това се тиражира и до днес. Но ние реално не знаем това така ли е, защото имаме само откъслечни проучвания, нямаме цялата картина на заболяемостта. Добри медицински регистри има в Италия, в Португалия, които показват, че цифрите са близки и до нашите, и до статистиката на средноевропейските страни. Навремето се смяташе, че най-много инфаркти получават жителите на Северна Европа и там създадоха първите интензивни отделения – едно от добрите постижения в кардиологията. Но се оказа, че разкриваемостта е била висока, имало е мрежа, която е „уловила“ всички случаи и затова цифрите са високи. Сега е ясно, че те са съизмерими с останалите части на Европа и на света.

Начинът на живот е функция на социално-икономическата ситуация в дадена страна. Всеки инстинктивно или осъзнато иска да живее по-добре, като под това се разбират различни неща. Един иска да пътува, друг да яде и да пие, трети да има имоти. Знаете, че след всеки труд има две фази на възстановяване – първична и вторична. Първичната е сън, хляб и вода. Вторични са спортът, туризмът, културата. В този смисъл начинът на живот зависи от това как човек подрежда приоритетите си, но все пак мисля, че – за да отидете на спорт, на театър или на излет – първо трябва да сте сит, наспал се и да не сте жаден. Ако обществото има проблем – по-малък или по-голям, с първата фаза на възстановяване, не се учудвайте, че за втората просто никой не мисли.

Сложен е процесът да научим или да кажем как да живеем. Но все пак има някои общи правила, които не са трудни за спазване. Да се избягва заседналият живот, да се пуши и пие по-малко, да се избягват вредните храни. Всичко е много лично в крайна сметка. Въпрос и на избор, и на възможности. Да не пропускаме и едно важно качество в живота – приспособимостта. Човек не трябва да върви срещу вътрешното си усещане какво трябва да прави. Така разсъждавам като човек, като лекар и кардиолог.

В професионален план най-много ме радва, че ние се стремим да работим по европейски правила и стандарти и не изоставаме от колегите. Ръководството на болницата подкрепя работата и клиниката – наскоро закупихме съвременен апарат за лечение на високо кръвно налягане. Процесът се нарича аблация на бъбречните артерии, което също е инвазивен метод. Прилага се при резистентни, упорити хипертонии и е метод, който се налага през последните една-две години. Първите проучвания показват много добри резултати, обучаваме екип и ще започнем да лекуваме по този способ. Става дума за много модерно и успешно лечение, което не навсякъде е развито. Това ни радва в професионален план, както и участието ни в няколко програми за лечение на белодробна хипертония, където имаме сериозни успехи.

Какво ме радва в личен план – от лятото на миналата година имам внуче, което също много ме вълнува.

Записа Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.