Вече повече от половин година болницата в Радомир не работи. Не е дочакала своята “моментна снимка”, която да докаже или да опровергае наличието на бъдеще.
Пустите коридори са заприличали на мъртви безполезни кухини, по които вървят само пациенти, запътили се към личния лекар. Кабинетът на управителя е заключен, две жени попълват трудови книжки в съседното помещение.
Д-р Цветан Георгиев пристига – леко прегърбен, въпреки високия си ръст, леко намръщен, въпреки веселия си нрав. Търси ключове, сеща се, че ги е предал по надлежния ред и отива да ги вземе от дежурните служителки. Отваряме, влизаме, животът е спрял, календарът показва априлска дата – вероятно последното влизане. Отронва: “Тук вече мирише на разруха…”
Трудно е да предразположиш при такава атмосфера събеседника за монолог. Започваме диалог, като на брифинг…
- Въпреки борбата, въпреки обновленията и идеите за бъдещето какво се случи? Няма болница в Радомир – започвам мъчително разговора.
- Болницата я няма от 1 януари т.г., не успяхме да отговорим на условията и да подпишем договор със здравната каса. Основни забележки имаше по отношение на специалисти, на апаратура и т.н. – кратко отговаря д-р Георгиев.
- Как реагираха хората, обществеността, екипът от лекари?
- Не съм чул остри, гневни реакции. Има хора, които съжаляват и изразиха някакво възмущение, но само толкова. Апаратурата е съхранена, болницата е охранявана. Имаше някакви спекулации, може би на политическа или на лична основа, че болницата е разграбена, без извинение ще кажа, че това са глупости. Действително имаше разбиване на изоставени сгради, стари и необитавани, търсили са желязо или нещо ценно. Нищо повече не се е случило. Доколкото знам, крадците ги хванаха и те върнаха част от откраднатото.
Самата болница не е разбивана, нищо не е откраднато. Апаратурата е съхранена, такава бе волята и на Общинския съвет. В пространството витаят някакви наченки на идея да бъде възстановена по някакъв начин работата, може би по линия на публично-частно партньорство. Има запитвания от няколко места да бъде направено съвместно дружество с общината – това е надежда нещо да се възстанови, ако се разберат частните инвеститори с принципала.
Заключено и запазено е цялото оборудване на операционната – електрокоагулатор, пълен комплект от инструменти, ехограф, лапароскопски апарат, дефибрилатори, ЕЕГ, ЕМГ и т.н. Всичко стои, нищо не е откраднато или занесено някъде. Имахме идея да развиваме и ендоскопска хирургия, голяма част от апаратурата е закупена, за жалост не можахме да я доокомплектоваме поради тежкото финансово състояние.
- Апаратурата е запазена, какво се случи с екипа, с лекарите, с останалия персонал?
- Хората си намериха работа, основно в София и в Перник, и то в големите болници. Няма безработен лекар от бившите колеги, знаете, че има глад за лекари. Никой не се преквалифицира в общопрактикуващ лекар, всички работят по специалността си. От сестрите и т.нар. среден медицински персонал също всички работят, с изключение на няколко пенсионерки. Ето защо няма колеги, останали без работа.
- Както е известно, разрухата, спирането на един процес е по-лесно, отколкото възстановяването, рестартирането на работата. Как би могло да се случи?
- Много трудно, в момента се водят дебати и се обсъжда в общината единствено вариант за съвместно дружество. Частни инвеститори да получат под наем, на концесия болницата, да развият някаква дейност, но общината да запази свой дял и контрола. Търсят се взаимноизгодни варианти, но съответно тези, които искат да инвестират, трябва да погасят и задълженията, които възлизат на около 700 хиляди лева. Аз заварих около половин милион лева дългове, изработихме и погасителни планове, започнахме да плащаме. Но от средата на миналата година здравната каса наложи големи лимити, а общината спря да дофинансира дейността на болницата и така се стигна до днешното положение. За пример ще посоча лимитите за заплати – РЗОК в Перник намали сумата от 42 на 26 хиляди лева. При това положение не можеш да издържиш. Ограниченията от касата, спряната общинска финансова помощ плюс започналите запори по линия на задължения от 2002 г. доведоха до този край. И просто за 4, 5 месеца всичко рухна. Нямаше как да мотивирам хората при тази ситуация, за жалост дори останаха неизплатени заплати от декември миналата година и частично от началото на тази при съкращенията и закриването на дейността.
- Има ли местни бизнесмени, които проявяват интерес. Преди време споменахте името на Христо Ковачки…
- Този вариант отдавна отпадна, а иначе има интерес на хора предимно от София. Идеите се простират от създаване на ДКЦ, на болничен филиал, на хоспис или дом за стари хора. Чуват се предложения и за възстановяване работата на някои основни отделения, сериозни хора проявяват интерес, но нищо още не е ясно.
- Личният избор на д-р Георгиев – би ли се завърнал в една възстановена болнична структура, за да започне отначало?
- Не! Лично аз си давам ясна сметка за направеното, за допуснатите грешки, за обвързването ми с определени политически сили, за това, че се захванах с една обречена кауза. Правих го с най-добри намерения, достойно е човек да работи за очевидно губеща идея, опарих се жестоко и затова съм категоричен, че не бих го направил отново…
Аз съм хирург, имам частен кабинет в Радомир, ще оперирам в пернишка частна болница.
- Хирургията ще се окаже по-чистият занаят?
- По принцип е така, това си е сериозна професия, специалност, която аз не съм изоставял и във времето на управление на радомирската болница. Наскоро прегледах журналите и установих, че основно с работата си съм поддържал хирургичното отделение. Средно на месец в онзи период имам по 23-25 операции. Практикувам коремна и обща хирургия и не съм спирал да работя.
- При предишната ни среща имаше по-голям хъс, повече ентусиазъм и вяра. Сега като че ли са погребани усилията, надеждата…
- За жалост всичко се срина за няколко месеца. И убедено казвам, че това се случи при независещи от мен обстоятелства. Едно са позитивизмът, намеренията, друго е реалността.
- Някой упреква ли ви за управлението през този период, за фалита на болницата?
- Разбира се! Спомням си, че на 2.Х. 2009 г., когато връчих оставката си на Общинския съвет, ме попитаха “защо”? Аз отвърнах, че в такава ситуация все някой трябва да бъде изкаран виновен и аз много добре знаех, че ще “опера пешкира”. И точно така стана. Дори за наследените дългове и грешки също се постараха да ме обвинят. Тези неща са изключително неприятни и в обществен, и в политически план. Особено в България. Доста хора се възползваха от възможността да обвиняват, да сипят хули, но това е част от нашия реален живот, част от манталитета ни.
- Чувствате ли се засегнат, обиден?
- Най-неприятното е, когато в това бъдат замесени хора от екипа, колеги, на които си помагал, с които си бил коректен. Не съм отказвал ни никого подкрепа за каквото й да било. С идеята за екип, за мотивация за работа, за добри взаимоотношения. И те се обърнаха срещу мен, за жалост. Това е най-голямото ми разочарование като усещане, но явно така сме устроени.
Радомир, 22 юни 2010
