Тодор Попов
Седми април е Ден на здравето. Честванията тази година са по-скромни – заради пандемията. От друга страна пък точно сега медицинските специалисти – лекари, сестри и друг персонал, заслужават най-много добри думи, признание за своята борба срещу опасната зараза, за своите знания и за своята самоотверженост, за хуманното си отношение към всички нас – потенциалните, а често и съвсем реални пациенти.
Та, в тези дни си спомних и за неколцина наши, самоковски лекари, отдали буквално живота си в служба на своите съграждани, а и на много други хора – българи и чужденци.
Д-р Димитър Наумов – ветеран от войната, десетилетия наред бе емблема на специалността „Уши, нос и гърло“ в самоковската болница. Много, много години след пенсионирането си, вече над 80-годишен, той продължи да приема болни в своя кабинет и да ги лекува – с медикаменти, със съвет, с човешки обноски.
В паметта ми се е запечатал случай от началото на 60-те години. В млекарницата в Легето и пред нея се бяхме наредили много хора. Бях невръстен хлапак, но познавах д-р Наумов – беше ми оперирал сливиците, а и бях вече чул по нещо друго хубаво за него. По онова време често ставаха опашки, та и тази беше такава. Киселото мляко тогава се доставяше подквасено в легени и се размерваше на килограми и половинки от продавача в съдинките на хората. Ясно е, че всичко това ставаше доста бавно, независимо от желанието на човека зад щанда и на неговите евентуални помощници. Хората от опашката се изнервяха, пререждаха, бутаха, недоволстваха.
Малко преди да дойде моят ред отзад някъде се дочу силен мъжки глас:
- Докторе, мини отпред! Я отстъпете място…
Обърнахме се почти всички и видяхме някъде по средата на опашката високата фигура на д-р Наумов.
Жените около мен изведнъж се умириха и започнаха да го канят:
- Докторе, мини, мини! Ние може и да почакаме, а теб работа те гони…
Лекарят, стори ми се смутен, не помръдна от мястото си. Отново започнаха да го канят, да му отстъпват място, но той не направи и крачка.
- Благодаря, ще почакам да ми дойде редът. Моля ви се… Много ви благодаря! – рече тихо докторът, но понеже обичайната шумотевица беше спряла, тези думи се чуха добре от всички.
С неудобство някакво хората отново се подредиха и един през друг започнаха да си разправят как, кога и на кого е помогнал този лекар. Скромността на един заслужил човек ми е направила явно силно впечатление, за да помня и днес доста картинно този случай, станал преди повече от половин век…
И в потомството му няколко души са свързани здраво с медицината.
Двамата – д-р Димитър Наумов и д-р Венцислав Велчев, бяха неразделни на футболните мачове. Много години те бяха едни от най-запалените фенове на „Рилски спортист“. Мач не пропускаха. Любители на спорта, но и местни патриоти в най-хубавия смисъл на тази дума. От сърце се радваха на победите, с тъга приемаха загубите.
Спомням си как преди години на един мач на стадиона напразно очакваха да дойде определеният дежурен лекар. Часът на двубоя настъпи, но без лекар съдията не искаше да свири. Тогава видях как един от деятелите на футболния ни клуб съгледа сред публиката д-р Велчев и го удари на молба:
- Докторе, моля ти се, ела за лекар! Колегата ти не дойде…
- Да дойда, ама не нося никакви инструменти – рече Велчев.
- Тука има лекарска чанта с всичко необходимо, ама лекар няма…
- Идвам!
И докторът скочи веднага от дървената пейка (тогава още не бяха монтирани сегашните пластмасови столчета) и отиде да спасява отбора и честта на Самоков.
Дълги години по онова време д-р Велчев беше единственият очен лекар в Самоков и имаше толкова много работа… Лоша дума за него така и не чух.
Не много отдавна някакво чуждо тяло, както казват учените, беше влязло в окото ми и страшно ме глождеше. Не можех да гледам, а и ме болеше. Къде да отида, първата ми мисъл беше – при д-р Велчев. Той се беше пенсионирал, но все още работеше в кабинета си в своя дом на ул. „Софроний Врачански“. За секунди буквално лекарят се справи с проблема.
След не много време пак опрях до него, но този път срещата ни доби съвсем тъжен оттенък.
- Не работя вече, не мога, пък и кабинетът вече го няма…
- Е, аз понеже все при вас идвах, от дете още. Не знаех – смотолевих объркан.
- Знам, знам, познавам те – отвърна докторът и изведнъж сълзи набраздиха старческото му вече лице.
- Прощавайте – промълвих сконфузено и се разделихме.
След няколко месеца научих, че е починал.
…Колко ли операции е направил и колко ли живота е спасил д-р Христо Четвороженски! Истински хирург, безкрайно скромен човек, абсолютен идеалист.
През един мартенски ден на 63-та спаси и пишещия тези редове. На същия ден точно 40 години по-късно вървях по бул. „Искър“, а пред мен познах… д-р Четвороженски. Ходеше бав-
но, беше вече на години. Отдавна бе предал отделението в сигурните ръце на свой по-млад достоен заместник. Поздравих стария лекар и отминах, бързах много по работа. И досега обаче се укорявам защо не спрях за минутка и не му припомних моя „случай“ отпреди няколко десетилетия. Вероятно го е забравил човекът, хиляди такива случаи са му минали през ръцете (и през ума и сърцето!), но вероятно щеше да му стане драго.
Нямах друг шанс. Скоро след това докторът напусна грешния ни свят…
Не само аз, а и мнозина самоковци от средното и по-възрастните поколения помнят д-р Стамен Колев. Всеотдаен човек, останал докрай верен на Хипократовата клетва. И жена му беше прекрасен лекар и човек. И синът им стана лекар.
Спомням си с какво уважение и обич персоналът на болницата се грижеше за д-р Колев преди да почине. Пред очите ми е и един негов спомен от участието му като млад лекар във Втората световна война. След една битка нашият лазарет останал на ничия земя – между българската и немската войска. Мръквало се. Леко ранените се оттеглили назад. Преди това го задърпали да тръгне с тях:
- Утре, докторе, немците може да настъпят. Какво ще стане с теб? Помисли си… Тръгвай с нас!
Стоял напрегнат младият лекар, а в него били вперени двайсетина чифта очи – на тежко ранените, които така или иначе оставали там.
„Хайде, докторе, тръгвай, време няма!“ – „Оставам“, махнал с ръка младият мъж. Как е изкарал нощта, той си знае. Сигурно по-тежко и от тежко ранените. На сутринта, за късмет, нашите воини настъпили и лазаретът, заедно със своя лекар, останали в тила.
Д-р Колев беше навремето председател на Комисията по здравеопазване в Общинския съвет. Много сили хвърляше, за да приучи всички наши съграждани на хигиена, на чистота, на ред.
„Доктор Колев“, казваше дядо ми и сякаш мед капеше от устата му, и чудно умиление обхващаше набръчканото му лице…
С д-р Иван Кондоферски завързахме приятелство, дето се казва, на стари години. Много хора го помнят като училищен зъболекар. Често съм чувал възрастни люде да се хвалят: „Тази пломба ми я прави д-р Кондоферски, когато бях в гимназията. Стои си пломбата и сега на мястото, след толкова много години… “
След пенсионирането си той имаше кабинет в бившия завод „Асен Терзийски“, а по-късно в Опитната станция по картофите, по пътя за Боровец. Пари от хората не взимаше. Нито лев! Истинска борба съм водил, когато оправи зъбите и на трите ни деца, да вземе една кутия бонбони за благодарност. „Ще ти се разсърдя! Няма да сме вече приятели“, буквално викаше възрастният, но запазил военната си стойка мъж.
След промените през 89-а беше основател, пръв и дългогодишен председател на Общинския съвет на Съюза на ветераните от войните. Под негово ръководство и с изключително активното му лично участие бе изградена паметната стела на фасадата на ДНА на стоте воини от Самоков и околията, отдали живота си във войната. Самият той като батареен командир в първите дни след 9 септември 44-та беше дал в Рупелското дефиле команда за първите оръдейни залпове срещу изтеглящите се хитлеристки войскови части.
Образцов офицер, по-късно принуден от обстоятелствата да напусне казармата, той завършва стоматология и става най-добрият специалист по детските зъби в града ни и в цялата Софийска област, а сигурно не е пресилено да се каже – и един от най-добрите в страната. Кандидат на медицинските науки. Един от първите ортодонти в родината – специалист по зъбно-че-
люстни деформации на децата.
В началото на века бяхме на екскурзия във Велинград. Когато се настанихме в къщата за гости, хазяинът като разбра, че сме от Самоков, веднага ме попита познавам ли д-р Иван Кондоферски. После добави: „По-смел човек от него не съм виждал! Навремето работех на Белмекен, а той там лекуваше хората. Когато го викнеха през зимата, слагаше ските и направо през замръзналото езеро, за да не губи вре-
ме, бързаше да помогне…“
Двамата се съгласихме, че докторът бе един завършен специалист и родолюбец, който не цепеше басма никому.
И досега Самоков пази спомен и за съпругата му – прекрасната детска лекарка и човек д-р Грети Кондоферска. Тя беше завеждащ на детското отделение на самоковската болница повече от десетилетие. За тези години детската смъртност в града ни бе 2 на хиляда живородени годишно – една сензационна цифра, най-ниската смъртност до ден днешен. За всички ни д-р Кондоферска бе „леля Грета“. Дори по-възрастни от нея почтително я наричаха с тези две думи. С колелото си „Мифа“ тя обикаляше цял град, помагаше самоотвержено на всяко болно дете и го връщаше към живота. Рядко се срещат днес такива хора и лекари като нея.
Д-р Борислав Кашъмов бе чудесен диагностик, помогнал на кого ли не. Той бе и тънък познавач на класическата музика, човек с богата култура. На коляно ми написа рецепта навремето с риск да изпусне автобуса…
Де ги тези достолепни хора, истински примери в живота ни!
Много се надявам, че те сега имат достойни заместници на здравния фронт (да, действително в тази сфера днес, по време на пандемията, е като на фронт). Във всеки случай делата и паметта за тези лекари и хора просто задължават техните последователи да отстояват ценностите на най-благородната професия и в сегашното сложно, объркано и по своему също трудно време. Нека дадем на тези техни последователи най-малко нашата морална подкрепа в човеколюбивото им начинание.
