До последно не вярвах. Бях готов на всякакви облози, че война няма да има. Изостанал съм в мисленето си или съм твърде напред във времето. Защото евроазиатските нагони за влияние, власт и територии никога не са умирали. Какво очаквахме, а то какво се случи след „огледалната” дата?
Човечеството се вгледа в себе си и видя неумиращия ген на насилието.
Когато говорим за литература, поезия, балет, хокей можем да приемем величието на Русия. Когато разлистим поуките от историята, ще намерим разнопосочни оценки на необосновани, дори налудничави битки и войни. Руският ботуш винаги е имал много лица и различни номера. Освободител, поробител, приятел, братушка, ненавистен окупатор…Но явно репертоарът може да побере, и то през двайсет и втората година на двайсет и първия век още много нарицателни. Едно от тях – демилитаризация, включва и „прочистването на нацистите” от територията на Украйна. И то, както се разбра, в името на мира ще бъде постигнато чрез класически военни средства.
А уговорката, че „поразяваме военни цели и обекти” на врага, е наивна и смешна. Първо: защо наричаме „враг” довчерашния побратим? Житницата на митичния Съ-
ветски съюз, погребала милиони украинци във Втората световна война, не може да бъде враг. Народът на Украйна – мъже, жени, деца, още по-малко. Тогава къде е логиката? Някои капацитети казват: Путин не иска да бъде запомнен от историята като слаб президент, загубил територии и влияние, връща Крим, ред е на Аляска…
Спомням си едно пътуване до Одеса. Спираме край пътя – паметник на избити невинни хора
от съседното село, а зад него необятното украинско поле. И така по цялото протежение – паметник, поле, необятност. След години сигурно ще има повече паметници – ще прибавим и днешните, и утрешните жертви на безумната война. Чудя се – нашественикът има ли съвест? Не знам отговора, но знам, че има диагноза! Жалко, че Илф и Петров и цялата писателска Одеска група не са живи, за да опишат със своя талант ужасяващата ситуация…
Нашият медицински седмичник основателно се пита: връща ли се Пирогов, за да разкрие своя спешен талант в палатките на военнополевите болници? Пак ли ще лекуваме рани от шрапнели, снаряди, автомати? Не ни ли стига болката на съвремието, в което модерни возила и технологии вземат своите цивилни жертви?
Ясно е едно! Девизът „никой не е забравен, нищо не е забравено” трябва да бъде заменен с израза: тотална е амнезията на застаряващи политици, за които измамното величие стои над човешката болка и страдание. И явно към прочувствената колона на „Безименния полк” ще прибавим още лица, още снимки, още ужасяващи спомени с днешна дата.
Антисептиката на обществото може да задейства само две чувства: омраза или подкрепа. Въпрос на гледна точка.
Вие сте в: Начало // Всички публикации // Завръщането на Пирогов…
Завръщането на Пирогов…