В годините ние медицинските специалисти, системно говорим за значителното нарастване на хроничните заболявания – затлъстяване, захарен диабет, хипертония, хронични бъбречни заболявания. Всяко едно от тези заболявания допринася да се изявяват и останалите, а съчетанието им много ускорява тяхната прогресия. Бързо се достига до крайните фази, късно се започва адекватно лечение, трудно се постига траен терапевтичен успех, защото усложненията вече са започнали.
В годините оставам с впечатление, че информацията на специалистите отива при обществото за „сведение“, че здравният статус на населението не е добър. Всеки един индивид обаче вероятно смята, че това не е свързано пряко с него, а касае другите. И те трябва да внимават, трябва да се изследват, трябва да се лекуват. Това е едно повърхностно и абстрактно мислене. Всъщност същото това лице по негова преценка има например „леко повишено тегло“, но не е страшно. След време „малко се качва кръвната му захар“, но с „канела или друго“ тя общо взето „спада“. И така докато не се стигне до трудни за овладяване хипертония или хипергликемия. И едва то-
гава, но вече в напреднала фаза, индивидът идва обичайно на прег-
лед при лекар с няколко хронични заболявания и с разгърната клинична картина. Ето това ние лекарите наблюдаваме в годините.

А защо е така?

В населението липсват здравно възпитание, здравна култура, здравни навици. А това се създава най-напред в семейството. Отговорността на семейството е много голяма, защото както живеят възрастните, така ще живеят и децата им. Училището само допринася за поддържане на вече създадената в семейството здравна култура. В училището се натрупват познания, с които детето, респективно юношата, ще вникне в същността на най-ценното човешко благо – здравето, и как то да бъде поддържано.
Ролята на лекаря също е много съществена, защото е важен и неговият подход към болния. Лекарят може да има покровителствен подход, което включва кратка информация за заболяването, поднесена на болния за времето на прегледа, препоръки и изписване на лекарства. Но по-правилният подход е споделеното вземане на решение. Как се реализира това? Лекарят на базата на клиничните данни, експертното си мнение и личния клиничен опит представя на болния терапевтичното си решение. Следва обсъждане на лекаря с болния, и с оглед на ценностите и предпочитанията на болния, препоръките се съобразяват с неговото мнение. Така се печели и доверието на болния, той споделя повече с лекаря си и придържането към редовни контролни прегледи и към предписаното лечение се повишава. Това е взаимно свързан процес, който е успешен само при наличие на добра образованост, доверие, самодисциплина и много усилия.
Персоналното обучение на болните с хронични заболявания и особено на тези със захарен диабет е най-важното и то трябва да се провежда перманентно в амбулаторни и болнични условия. Трябва да се има предвид, че в нашата страна достъпът на диабетиците до здравни грижи е много улеснен за разлика от други страни, включително и западноевропейски. Там дори до общопрактикуващ лекар много трудно може да се достигне. За съжаление това не се оценява от хронично болните у нас. По отношение на лечението достъпът до съвременни лечебни средства за хронични заболявания е също улеснен, въпреки необходимите високи изисквания при изписването им от НЗОК.
Укоримо е, че все още

няма утвърдена Национална програма по захарен диабет

Тя е много специфична и не може да влезе в схематичните рамки на едно хронично неинфекциозно заболяване. Създаването на подробна специфична за захарния диабет Национална програма би позволило да се поставят конкретни задачи и цели, да се потърсят източници за финансирането им – национални и международни, както и да се възложат на  съответни специалисти задачи за изпълнението им. Добре организирана здравна система, добре подготвени специалисти, добре обучени хронично болни – всичко това са основните задачи на всяка национална програма. Най-трудна е работата с хронично болните, които трябва да осъзнаят, че всъщност те се лекуват. Лекарите съветват, дават насоките, препоръките, но само добре вникналите в същността на хроничното си заболяване болни и осъзнали водещата си роля в собственото лечение, както и личната отговорност за неговото правилно провеждане, само тези болни имат успех в лечението си. Така персонално трябва да бъде обучен хронично болният, че той да осъзнае, че не е просто „бенефициент“ на грижи от лекарите и обществото като цяло, а трябва да поеме личната си отговорност за собственото здраве и да се бори за него.
На всеки 14 ноември обичайно се прави равносметка за новото стъпало, което сме изкачили във възможностите си да диагностицираме и лекуваме по-добре и по-успешно. Да, днес ние разполагаме с много по-големи диагностични и терапевтични възможности. Но само това не е достатъчно. Времето е много по-забързано и техническите възможности – по-високи. Масово се комуникира и поради епидемията „онлайн“, но това не е удовлетворително. Живият контакт е незаменим и резултатите са не-
сравними. Старите автори казват: „Който добре пита, добра диагноза слага“. Говорете с вашите болни, научете как живеят, какво мислят, какви възможности имат, какво ниво на образованост е налице. Така ще се вземе най-правилното решение относно диагнозата и терапевтичното поведение, което ще обсъдите подробно с този човек.
Материалът е изготвен със съдействието на Ново Нордиск