Вие сте в: Начало // Всички публикации, За реформата // Как живеем…?

Как живеем…?

Село Мурсалево живее в прегръдката на две реалности – Рила планина и европейския път от София през Кулата за Гърция. Самото село е последното преди разклона за Рилския манастир в посока юг. Господ е бил добър с местните хора – дарил ги е с прекрасна природа, възхитителни гледки и шосе, което води към света. Но това не винаги е достатъчно за възрастните хора, мнозина от които са достигнали деветдесет и повече години.

Измъчван от много въпросителни, любопитен и решен на всяка цена да разбера истината за частната АГ болница в Мурсалево, която не фигурира в новата здравна карта, се запътих към кочериновското село.

В основата на всичките ми срещи бе въпросът “Как живеем?”

Преди да тръгна безцелно из селото, спирам пред кметството. Пусто, студено и празно е в целия коридор, в стаите на кметството и на местната кооперация. Намирам подходящия човек, от когото разбирам, че “кметът е на Кочериново”, любезно ми предоставят мобилен номер, разговаряме и след десетина минути г-н Робертино Киров е на селския площад.

- Да започнем със ситуацията около болницата, тя не фигурира на новата здравна карта…Мотивите са известни – непокрити медицински стандарти, лоша хигиена. Вашият коментар – в местната преса казвате, че всяко закриване, всяко ликвидиране е крачка назад?

- Ние, кметовете, сме свикнали все нещо да правим, да създаваме, а когато нещо се закрива, е лошо. И това е лошо не само за институцията кметство, но и за хората от селото. Защото от съществуването на тази болница за нас има само положителни неща. Вярно, че е специализирана по акушерство и гинекология и основно обслужва хора отвън, но същевременно там помагат и на хората от Мурсалево – за поставяне на инжекции, за консултации, за превръзки, за някаква манипулация. Никога не са връщани хора. Ето защо болницата си беше една придобивка за нашето село.

В Мурсалево живеят около 500 жители, но през летните месеци селото се оживява до 700-800 души.

-Имате ли общопрактикуващ лекар, към кого хората се обръщат в случай на нужда от медицински грижи?

- В Мурсалево има един постоянно действащ семеен лекар, това е д-р Шопов, а веднъж в седмицата идва и д-р Каракостова, която също има пациенти от селото. Но основната тежест в това отношение се пада на д-р Шопов.

- При съществуването на тази малка частна болница, макар и специализирана, по-спокоен ли бяхте за хората, които замръкват и осъмват в селото, при това най-често сами?

- Разбира се, все пак имаше някакво стабилно медицинско присъствие – един, двама лекари през деня, дежурна сестра или акушерка през нощта. Това не е никак малко за населено място като нашето. Капацитетът на болницата не беше голям – доколкото знам пет, шест родилки можеше да приема. Не е била постоянно пълна, но определено имаше интерес към нея. Немалко жени от региона родиха децата си при нас.

- Много хора биха поставили и така въпроса – дали пък тук не са идвали да раждат жени заради отдалечеността, да бъдат скрити от хорските погледи, дали не са правени аборти при по-специални случаи?

- Не, категорично съм против такива твърдения. Това са спекулации. В клиниката раждаха нормално омъжени жени, имало е случаи и неомъжени да раждат, а после при нас в кметството бащите припознават децата си. Но сега е така – младите живеят без брак, което не значи, че има нещо криминално в цялата работа.

- Да приключим с темата за частната болница така – при тази обществена подкрепа и нагласа, има ли лостове за въздействие: чрез кметството или Общинския съвет в Кочериново, чрез здравните власти в областния град Кюстендил?

- Ние сме “за” съществуването на тази АГ клиника, ако се наложи подкрепа или подписка, ние ще я подкрепим, но не можем сами да решим проблемите. Ако лекарите се обърнат към нас, можем да разговаряме, да организираме хората. Аз изразявам не само личната си позиция, но и мнението на жителите на Мурсалево. Убеден съм, че поне на 99 на сто от тях ще подкрепят съществуването на болницата и са настроени позитивно към работата й.

- А когато вечер, в събота, в неделя или на празник се наложи медицинска помощ, как постъпвате – търсите личния си лекар или спешната помощ?

- По принцип след работно време или на празник повече разчитаме на Бърза помощ и викаме екип от гр. Рила. Ние сме към този център и те ни обслужват по отношение на спешността – уточнява кметът…

Очертаващият се маршрут през градовете Рила, Благоевград, та и до Разлог, откъдето е един от работещите в мурсалевската болница д-р Илиан Попов, можеше да почака. Имах още работа и срещи, а и късметът бе с мен.

Сбогувах се с кмета, а насреща ми нов събеседник – баба Надежда се бореше с лекия наклон, тътрейки след себе си пазарска количка с хляб, лимонада и други благини.

- На 83 години съм, не си крия годините като другите жени. Но се справям сама, имам деца и внуци, макар че съпругът ми почина преди 30 години. Беше много беден, но добър човек, възпитан. Хубави години имахме с него. А като ме питаш за здравето, ще ти кажа: досега не съм изпила дори едно хапче през живота си. За тия години съм преживяла една язва и едно счупване на крак. Но както виждаш ходя сама, а от язвата и помен няма. Не съм се оперирала, излекувах я с билки и чайове. Най-вече с чай от бял бъз. Аз май не съм пила обикновена вода досега, само чайове и билки. Нямам си доктор, за какво ми е /смее се/.

Обръща се чевръсто и заръчва: на младите ще кажа – да се зачитат, да си помагат, да се уважават. Така ще бъдат хем здрави, хем щастливи. Ето аз съм един пример за това!

Продължавам по своя път, искам да стигна до болницата, която е в горния край на селото. – зад стопанския двор, където се намира детската градина. Именно в едното й крило е оборудвана и се помещава частната акушеро-гинекологична болница в с. Мурсалево.

Разстоянието от кметството до болницата е кратко, пътят ми обаче е достатъчно дълъг, изпъстрен с човешки силуети, съдби и с много философия и разсъдливост.

Насреща ми стоят две възрастни жени, хванати ръка за ръка. Цветанка Стоицова и нейната кумичка Рада Ковачева. Говорят си, преплитат минало и настояще и търсят взаимна подкрепа в днешната си самотия. Едната на 85 години, “кака” Рада е със седем години по-голяма.

- Говорим си, денят е хубав, слънце е. Тежко е да си сам, а в селото повечето сме така. Ни да си здрав, ни да си болен. Питаш какво правим, ако сме болни? Нищо не правим – ще ти кажа! Защо нашата болница тука я затваряте, защо не поставите някой по-млад лекар в селото…?Аптеката затвориха, апаши навсякъде, замръкваме със страх, събуждаме се – пак същото. Айдуци, чешмата от двора ми откраднаха.

- Аз съм всеки ден по доктори – оплаква се баба Цветана и тежко въздиша, – Вече 33 години “карам” с един удар, все едни и същи лекарства пия, 50 лева давам на месец за тях. За нашия доктор, кво да ти кажа – остаря ли нашият д-р Шопов не знам, но вече му тежи да ни гледа. Искам му направление – няма! На другия ден – същото. Е, затова сме тук – намерихме се родата, стоим на слънце и се оплакуваме.

- Така ни минава денят – додава баба Рада. – Иначе е самота. И телефона махнах – само плащаме, плащаме, а говор нема наникъде. Вече няма с кого да говоря – измря нашата рода. А тука по селото на кого да се обадя? Като закъсам, добре, че е синът. Той е в Дупница, но винаги пристига, като го извикам. Наскоро бех много зле. Стана шест сутринта, викнах комшиите и им викам:помагайте, умирам. До сутринта стискам зъби, и сина не будя, устисках. Един месец бех по болници – от тая на тая, три болници обиколих, на системи бех, но се оправих. Върнах се и се чудя: оти не попита пък нашият доктор веднъж: “Как си, бабо Радо, що не ме потърси да помогна, имаш ли от нещо нужда?” Не!

Миналата година, по задушница – пак същото. Лошо ми е, отидох до доктора, оках, оках – никой. Айде на сино, на колата и в Благоевград. А синът вика: “Що не се обадиш веднага, цяла нощ береш душа, та чак до сутринта”. Ама такава съм си.

- Ние може и да грешуваме некои думи, но си казваме истината – намесва се Цветана Стоицова, – така живеем, така говорим. Ето да ти кажа за д-р Шопов. За мен си беше оправен човек и лекар, ама вече е над 70 годин и почва да му тежи. Той вече за себе си трябва да мисли…Не че е лош, но вече не може да ти даде онази услуга. Та това му е маната. През годините назад много съм доволна от него. Така е. Да му се моля толкоз годин за едно направление – бех убидна. А сега да умреме – нема накъде!

Мене радиото много ме крепи – слушам го от сутрин до вечер. Да гледам телевизия немам глава, та слушам радио Благоевград. Всички около мен измреа – мъж, син, сама съм като кютук. И затова се държиме една за друга – години приятелки, рода сме и се крепиме. Другия път като минеш, пак да сме тука – до сухата чешма.

Продължавам колкото бавно, толкова и тъжно нагоре към детската градина. Стигам до нея и до болницата, настанена в преустроена за целта част. Точно насреща, на тротоара, срещу февруарското слънце стои Спасуна Костадинова Шушкова, баба Паша както я знае цялото село. Разказвам й за болницата. А тя вперва размътен от своите деветдесет години поглед в мен и гневно пита:

- Що да закриват? Болницата? – това няма да бъде.

Чул гласовете, от къщата излиза синът на баба Паша. И от прага обяснява:

- И аз чух, но не знам подробности. Те докторите работят от време на време тук, има родилки, основно от градовете наоколо, но са раждали и жени от Мурсалево.

- Всека събота и неделя са тук, но сега ги нема – намесва се баба Паша. – Ако питаш мен – не бива да се затваря. Що? Нали лекува, помага…Частно е, как ще го пипат?

- Като сте били при кмета, да вземе да оправи кабинета на доктора – предлага синът на баба Паша. – Не може д-р Шопов да преглежда на студено, чешмата спрял, неуютно, като бардак. А лекува все възрастни хора. Това е препоръката ми. Навремето имаше едно фелдшерче, много доволни бяхме от него. Познаваше хората, знаеше ги по родове, по фамилии. От него имахме по-голема полза, отколкото от лекарите. Ако не беше нашият фелдшер навремето, Боянски е фамилията му, половината село да го няма. Той си беше повече от лекар. И сега имаше един Данчо, но къде се запиля. Минаваше често, та позаздрави бабето…

- Кой, Данчо фелдшерчето ли? Е па он си е бобошевец. Някъде по тия места е. Навремето ми викаше: “Аз ще те поддържам до 100 годин, после ша те дам на Бога. /смее се/ Малко шантав беше, ама добро момче. Имам му телефона и веднъж му звъня: “що направи ти бе, остави ни, а пък до 100 годин щеше да ме чуваш, преди да ме дадеш на Бога?”…А той се смее.

Харен човек си е Данчо, тия лекарства дето навремето ми даде, още пия от тех по неговите рецепти.

- Хубаво е да има живот по селата, ама е друго – намесва се синът. – Няма училища, няма деца, няма магазини, аптека. Като закъсаме, ходим до Дупница, до Благоевград. А най-вече викаме спешната помощ от гр. Рила, там ни обслужват. Абе тука селата сме трагична работа. Ето това бабе /сочи с поглед майка си/ къде да го водиш? А на докторите от болницата можеш да разчиташ – помагали са, мурсалевски жени са раждали.

- Идва тук една, на д-р Илиан Попов си кръсти детето – завършва колоритния разказ баба Паша. – Една хубава жена ражда при него, малко флегма, а той й вика: “Напъвай, изпускаме детето…” И накрая като нема какво, я “разсече”, та извадиха детето. Ама то големо – 5 килограма, голям мъжага, та го кръстиха Илиан. Аз защо му викам: “Уважавам те, докторе. Учил си учил, та знаеш и простите работи. И простите работи знаеш…!”

Като кажуваш за болницата, та си викам: и министърът може да има пръст в цялата работа. Той като стана министър и каза: “Болницата в Мурсалево трябва да се затвори!” Нали и той е тая специалност, знам ли? Немало условия, не съм влизала вътре, не знам. Но хората беха доволни…

Разкази безкрай – като живота, като водите на Струма, като снагата на Рила планина. Ще дочакаме края на тази история – с окончателното решение и мотиви на МЗ, с позицията на “стопаните” на болницата д-р Мариета Кацарова и д-р Илиян Попов, които отложиха за по-нататък своите коментари.

И пътят, като разказа, остава недовършен – не стигнах до Разлог, но минах през гр. Рила – нямах късмет този път, но разговорът ни с д-р Узунова от Центъра за спешна помощ скоро ще бъде реализиран. Не успях да науча и мнението на д-р Шопов за лекарската му практика в с. Мурсалево.

Много отговори на въпроса “как живеем”, малка надежда да оправим грапавините по пътя към европейския свят.

Не ми остава друго, освен да “навържа” ярките срещи и думи в едно голямо изречение: няма рецепта в живота – без лекарствата на баба Надежда, или с многото илачи на баба Рада, в един момент телефонът ти става излишен, но остава вярата в хора, които са толкова умни и начетени, че разбират и простите неща.

Колко просто!?

Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.