- Здравеопазването ни е с ниски цени и това не е повод за гордост. С примери за критериите, по които е оценена стойността на живота у нас, се сблъскваме всекидневно. Парадоксално е, че турските стоки са в пъти по-евтини от българските, а медицинските услуги в турските болници – неописуемо по-скъпи. За една и съща манипулация там се плащат 500 турски лири (близо 500 лв.), а в България – 5 лв. В коя друга европейска държава онкологична операция струва по-малко от чифт ски? С такава подредба на ценностите какво очакваме?
Всички сме свидетели, че нашата здравна система не е ефективна.Твърдението, че е изпаднала във финансовата немощ, е вярно, но то трябва да води до адекватно поведение – да признаем, че поради липса на средства не можем да осигурим високотехнологична медицина по европейски стандарти. Обвинението, че българският лекар е по-некомпетентен, цели прехвърляне на отговорност, което е незаслужено. Българският лекар просто е поставен при по-трудни условия. От друга страна, правителството също е затруднено. Омагьосан кръг, а излизането е истинско предизвикателство. Остава единствената възможност всеки от нас, на мястото си, да променя ситуацията с каквото може – чрез иновации, ефективност на разходите, нови идеи…
Медицината е high tech продукт, за който се носи голяма отговорност. Така е в целия свят – високотехнологична продукция, обвързана с определени точни правила. И понеже животът е най-скъпото нещо – най-добре се финансира опазването на здравето. Затова в световен мащаб след военния най-високият бюджет е здравният. Ако здравеопазването се възприема само като социална дейност, както е при нас, отговорността се размива. Колкото по-скоро го разберем, толкова по-добре. Говорим ли само за заплати, естествено обществото проявява чувствителност. Ако обаче ние създаваме продукция с адекватно качество, логично е заплатите да бъдат следствие на това качество.
Отново ще дам пример от Турция. Там се инвестира в наука, технологии, в кадри. Сега Турция е седмата страна в Европа по импакт фактор в науката. А бяха по-изостанали от нас… Имат факултети по медицина за английско говорящи, развиват успешно високотехнологични здравни грижи. Освен това населението там е със средна възраст 33 години. Т.е. държавата разходва по-малко здравен ресурс и произвежда повече. В застаряваща Европа проблемът се решава, като се „вкарват” гастарбайтери, които с осигуровките си зареждат фондовете. У нас над 85% от бюджета се харчи за хора над 60 години. Като прибавим онези, които не плащат здравни осигуровки, в това число нашите родители и деца, както и държавата, която не заплаща здравните грижи реципрочно на вноските, картината става твърде песимистична. А задачата – с повишена трудност.
Трудни са времената за здравния бизнес. Въпреки че у нас това понятие свенливо се избягва, аз мисля, че щом произвеждаме продукт, трябва да говорим за бизнес. Но за да стане бизнес, трябва да се развие на научна основа. Технологично българската медицина е на добро ниво. Обаче научните дружества, които са на пазара на медицински услуги, потъват. Защото цената, на която се заплаща продуктът, е в пъти по-ниска от себестойността. Същевременно очакванията са произведеното да бъде на европейско ниво…
Имах пациент, който – за да си оперира щитовидната жлеза в Чикаго – е трябвало да плати 25 000 долара. Пресметнал, че ако се оперира у нас, ще му струва 3000 долара общо – самолетни билети, плащане на осигуровките и т.н. Операцията мина успешно. Преди да си тръгне, ме попита дали може хора с по-ниски осигуровки да идват, за да ползват подобни услуги. Веднага му отговорих, че това е невъзможно, защото в САЩ здравеопазването е на застрахователен принцип и няма сериозен застраховател, който да не се запита, ако настъпи компликация, как ще бъде обезщетен този пациент. При положение, че операцията там струва 25 000 долара, а тук – 380-400 долара, застрахователят неминуемо ще реши, че сумата е нереална за страна от Европейския съюз или се касае за нечиста сделка. Логиката е, че ако апаратурата е европейска, цената трябва да бъде като в Германия или Франция. Може трудът да е 3-4 пъти по-евтин, но не с такава огромна разлика.
Дали ще останат млади лекари е друга сериозна тема. Вече има специалности, които се топят. От друга страна, администрацията ни е в изобилие – въпрос, по който нямам отговор. Във Виена има една университетска болница с 2460 легла. Те са разпределени в 42 клиники, управлявани от 42 завеждащи, една администрация и един борд. В София има 19 университетски болници с 19 борда, 19 администрации със съответния чиновнически апарат и съответното движимо и недвижимо оборудване. Всички тези хора управляват общо около 2000 легла. Не липсват и куриози. В сградата на столичния „Майчин дом” се помещават две университетски болници с две администрации… Лекарите и сестрите намаляват, а чиновниците в здравеопазването се множат. Парадокси в една бедна държава… Поне 70 болници в Европа съм посетил, такова нещо няма никъде.
Австрия има 10 млн. население, териториално разпределено в 9 окръга. Всеки окръг разполага с една областна болница. Общо държавните болници са 56, 142 са not profit към католическата църква. У нас болниците са 450. В Швейцария има 13–14 болници в съответните областни центрове. У нас, най-бедната държава в Европейския съюз, областните болници са близо 30.
Говорим за европейски стандарти. В същото време броят на патолозите у нас е 60. Що за стандарт е това? Ако тенденцията продължи да се задълбочава, перспективата е песимистична – диагностичният процес ще бъде влошен, а качеството на лечението – компрометирано. Ако един патолог излезе в отпуск, болницата трябва да затвори врати…
В ситуацията, в която се намираме, със собствени усилия – вътре в гилдията, можем да решим някои проблеми. Мисля, че не само трябва да очакваме пари, но и сами по-настойчиво да търсим възможности. А те не са далеч – малко по на запад са. Една от тях са европейските медицински проекти, чрез които да осигуряваме оборудване, да включваме пациенти в лечебни програми и т.н. От опит знам, че усилията в тази посока дават резултат. Така ще помогнем и на себе си, и на държавата. Наскоро имахме пациент, за когото осигурихме линия за лечение чрез т. нар. молекулярно таргетни субстанции за медуларен карцином. Програмата беше за 169 000 евро. Лечението се провежда във Виена. В 103 центъра се лекуват 315 болни от целия свят. На практика нашият болен получи безплатно лечение с европейски средства и по европейска воля, без никакъв риск от злоупотреби. А от това спечели и нашето здравеопазване, защото става дума за български гражданин.
Мисля, че ние като специалисти, особено младите, трябва да създаваме повече контакти с колеги от европейски структури, за да печелим проекти и да включваме българи, които да ползват здравен продукт, без да заплащат. А контактите се правят на лична и научна основа, и, разбира се, с повече активност. Така виждам нашата задача. Това не е новост. Колеги от различни специалности си партнират с известни европейски светила. Ползата е голяма и мисля, че тази практика трябва да се утвърждава все повече. Особено ако участваме в ръководни органи на научни европейски организации, където можем да постигнем много чрез сътрудничество и лобиране за нашата кауза.
Създали сме проста схема, по която работим в т. нар. група за международно наблюдение. Водим списък на проблемни болни от нашата сфера. По линия на Европейската асоциация на ендокринните хирурзи, на която съм съучредител имам професионални и приятелски контакти с немалко известни специалисти. Те не отказват безплатно да прегледат и консултират пациенти от списъка, включително да им предложат съдействие за изследвания в европейски болници.
Преди 2-3 месеца у нас беше проф. Бахадир Горуоглу – ръководител на Клиниката по ендокринна хирургия и хирургия на млечната жлеза
при Университетската болница в Истанбул. През февруари т.г. ще дойде известният травматолог проф. Рудолф Шабус. През юли пристига на почивка проф. Кристиан Шойба от Секцията по ендокринна хирургия при Университетската болница във Виена, който ще отдели време и за нас.
Другата възможност е по-често да каним известни специалисти да правят операции съвместно с български екипи. Защото повечето пациенти са с тежки диагнози и не биха могли да чакат на „опашка”, да се борят с бюрократични спънки, да събират пари за лечение в чужбина…
Един ден проф. Бруно Нидерле – ръководител на Секция по ендокринна хирургия към Университетската хирургична клиника във Виена, при който съм специализирал, сподели, че за операция на български деца той и екипът му отказват да взимат оперативен хонорар. През септември т.г. проф. Нидерле ще дойде в София и сам предложи да проведе прегледи и демонстративна операция.
Ние – българските медицински специалисти, сме длъжници на обществото.
Ще го обясня с пример, без да коментирам. Критериите за стандартизиране на т.нар. „компетентен” център за даден хирургичен профил в Германия и в Австрия са: брой на операциите, колко пациентски организации го посочват за водещо звено, каква позиция заема в научната общност в страната си и в Европа, участват ли негови представители в ръководни органи на европейски научни организации, имат ли публикации и колко са по импакт фактор, колко е индексът на компликации – колко юридически иска са повдигнати срещу центъра, какви обезщетения са плащани на болни. Отговорите на тези въпроси определят каква е компетентността на центъра и на работещите там.
Вече сме в Европа, но това не е достатъчно, за да бъдем нейни пълноценни граждани. Това, което зависи от нас, медиците, е стъпка по стъпка да променяме и развиваме условията за реализация според вече утвърдените европейски стандарти. В този смисъл ни предстои много, много работа.
