Вие сте в: Начало // Всички публикации // Болничка на края на…света

Болничка на края на…света

Има места, забравени от Бога. Има хора, забравени от Бога. Има безименни гробове, на които е отбелязан един номер или пише простичко: неизвестен. Иносказателната форма на представяне на темата е за предпочитане, за да не пресечем границата на толерантност – към живите и към мъртвите. И за да не застрашим хляба на някой добър човек, който за малко пари се грижи за друг добър човек, в случая известен.

Близо до София, но сякаш накрай света. Построена болница – навремето, за да лекува миньори, сега – за да помага на клошари, нежелани роднини, ненужни в дома си хора. Разговаряме пред болницата за продължително лечение и рехабилитация, направо върху стара сгурия, насипана от рудниците, но все още влиятелна над Гайгер-Мюлеровия брояч. Условните ни домакини са Дара и Петрана, и още: служители от медицинския одит, случаен роднина, който търси място за старостта на неслучайния си братовчед, останал без покрив, без близки и приятели. Освен без търсещия за него подслон и грижа братовчед. Разговаряме – без начало, без цел и посока. Разговаряме за добрите хора, за ненужните хора, за продължителното лечение и за липсата на рехабилитация на душата… В общи линии – разговор, разпилян като съдбата на пациент. Главните действащи лица ще наречем Лекарката, Социалната и Братовчедът.

Лекарката: – Сутринта заклахме едно агне, получено като дарение, линейката замина да го прибере в хладилниците, плюс олио да вземе, което също е дарено. За да ни помогне отец Николай от Враждебна. После отидох и купих 10 килограма боб. Много добре работим с църквите, много ни помагат. Имаме допълнителна акция при нас и често призоваваме, който желае да дарява. Ние също носим от вкъщи наши чаршафи, защото те като „минат“ веднъж, трябва да ги изхвърлим, или на малки лентички ги правят пациентите, нарязват ги. Всякакви отклонения има.

-            Колко души персонал сте, как се издържате?

Лекарката: – Нося отговорност за 52 души, 52 хляба, за които не мога да не треперя. Хората са семпли, скромни и на малко са доволни. При нас работят 13 лекари, 24 медицински сестри и помощен персонал, защото имаме и кухня, за да храним пациентите. Много сме далеч за хранене по системата „кетъринг“. Затворили сме всичко на едно място – малкото възможности, които имаме, да се направи топла и вкусна храна, която веднага се качва горе. За другия ден не остава. И пак отначало, пак приготвяме и на нашите пациенти им е вкусничко. Защото това са доста увредени хора, голяма част са клошари и изпаднали от живота. И те са били като нас, но по някакъв странен начин са изпаднали. Дори имаме един зъболекар, който по неведоми пътища е дошъл при нас като клошар – интелигентен човек. Имаме и нормални болни, които лежат, съответно се разпределят по стаите, все пак и те влизат в контакт едни с други. Болницата съществува от 1976 година, била е болница към уранодобива, държава в държавата. След 1989 година, като се закрива уранодобивът, преминава към Столична община, където е и до момента.

-            А за колко пациенти се грижите?

Лекарката: – Леглата са 85, но нито една болница не е пълна, освен ако има епидемия, в момента при нас лежат около 55-65 души. Случвало се е и повече, и по-малко.

-            Препращат ли ви ги колеги или идват сами?

Лекарката: – При нас трябва да дойде болен, който е минал през болница за лечение на спешни или остри състояния, след това да бъде насочен с талон и епикриза. Другият път са социалните грижи и социалните работници – след като минат през кабинет в спешен център, било „Пирогов“ или другаде и трябва да дойде при нас „Бърза помощ“, да докарат болния те, и след като оформим документите, го приемаме. Повечето пациенти не могат да дойдат на собствен ход, те идват на носилки. Социалният работник, който си изучихме тук на място, започва от издаване на лична карта на пациента, прави протоколи за ТЕЛК, защото тези хора нямат нищо зад гърба си. Ако може, тя ги кара на ТЕЛК с всички документи, после ходи да събира решенията, защото те не могат да се движат. След което да подаде документи към социалните служби да бъдат изведени в социалните домове, които са на терена на България. Случвало се е да ги карат много далече, ако документът им е за настаняване там. От останалите многопрофилни болници идват, както си е по пътека. Имаме пътеки по рехабилитация и за продължително лечение, след което пациентите се прибират вкъщи. Идват после на контролни прегледи, ако са доволни от нас, връщат се пак. При нас здравното осигуряване е на много високо ниво, защото сме малки и сме далече.

Единствената ни защита и жива реклама са болните – те да са добре и здрави, защото друго нямаме.

Хората, които се лекуват при нас, са от цяла София, не само от Бухово. Столичната община има изискване те да бъдат софийски жители или да бъдат намерени на територията на София.

-            Каква душа трябва да имаш, за да работиш подобна работа?

Лекарката: – Вие си отговорете. Ние го показваме. Благодарна съм на екипа си, защото те са от малкото хора, които са останали, не са избягали в големия град. Когато встъпих като управител, персоналът беше от 272 души, а сега са 52 души.

С тези хора герои, които са непрекъснато сред болните – лекуват, обслужват, грижат се – не са избягали, въпреки минималната работна заплата, работим от години. И единствено на тях разчитам. Наистина са герои. И ги обичам всички.

Аз съм детски лекар от Бухово, дойдох за малко и забравих да си тръгна. Има какво да се направи. Виждате, че има развитие. С уранодобива няма проблем вече, местните хора си отиваха от този свят на 88, 89 години – хора, които не са се пазили изобщо. Те просто са родени тук, расли са тук. Докато с пришълците имаше проблеми, защото те не са свикнали с уранодобива.

Все още сме тук, аз съм 40 години лекар на тази земя.

Пациентите ни имат нужда от нас и трябва някой да им даде нещичко, ако ще и малко любов.

Пациентите получават антидекубитален дюшек, санитарна количка, количка за движение, много често и възглавница. И когато ги извеждат от тук, всичко това се качва на линейката заедно с пациента и се предава там, където е пратен. Те са безплатни помощни средства от дирекция „Социално подпомагане“, пациентите биват изписвани абсолютно окомплектовани. Понякога ни се сърдят защо толкова дълго стоят при нас – при положение, че това са инвалиди с ампутирани крайници и с тежки увреждания, които нямат доходи, не могат да бъдат изведени никъде, те стоят, докато получим заповед от Столичната община къде ще бъдат настанени. Това е нашата работа.

-            Предполагам, че са съвсем забравени от роднини и приятели, оставени накрай света, макар, че не са сами. Има ли ден и час за свиждане, идва ли някой при тях?

Социалната: – По всяко време има свиждане, стига да има кой да ги посети, но няма кой да дойде. Понякога идват техни приятели, също намерени някъде, но много малко близки. Един млад човек днес, 49-годишен, продал си апаратамента, предстоят куп документи да бъдат попълнени и „извадени“. Техните „близки“ понякога ги пресрещат, когато бъдат изведени от тук. Разбирате защо.

Много е трудно настаняването, няма места по домовете. Днес ще дойде психиатър, защото направленията важат само 6 месеца, документите стоят в папка в дирекцията, ще ги подновим, защото места може би ще има, но не е ясно. Всичко това с помощта на нашите лекари, аз без тях нищо не мога да направя, но колективът ни е много добър, работя от 1977 година тук. Харесвам си работата, с тяхна помощ всичко се случва тук. И с ТЕЛК решенията, и с лечението, и с грижата.

-            Кризата в ТЕЛК отрази ли ви се?

Социалната: – Нашите пациенти са без крайници и не сме имали проблеми. Не може да има измама, когато ти си без ръка. Аз питам защо им дават само три години, но това е законът. Срещаме съдействие от дирекция „Социално подпомагане“, ползваме фирма „Лозана“ (към дирекцията) да вози пациентите, защото ни е трудно финансово, те идват, взимат пациента, връщат го. Трудно се работи, но тези хора имат нужда от закрила, не мога да ги изхвърля на тротоара или да ги закарам някъде. Но няма места в домовете, била съм на много места, пълно е.

Макар че нашата болничка е малка, хората не искат да си тръгват, защото знаете ли в какви условия живеят в домовете? Идвала съм си разплакана от такива места. И от битовите условия, и от отношението.

Има домове, в които не е така – в Долно Драгище, в Кюстендил е хубав домът, в Дървеница, в Княжево. Онзи ден 100-годишна баба закарах там. Направихме й тук рождения ден, голямо тържество, торта, цветя и тя се радва, милата. Но няма роднини. Близките ги забравят, но когато починат, искат веднага смъртен акт, за да си уреждат имотите. Като мине погребението, като се успокоят няколко месеца, тръгват да търсят всички документи. И започват да се дебнат – защо актът е даден на единия, а не на другия роднина, той се получава срещу подпис. Някои се съдят дори помежду си и им вадим медицински документи за престоя тук, а приживе не са ги потърсили въобще. Сега ще звънна на сина в Пловдив, който работи в „Бърза помощ“, и на внучката, човекът интелигентен, приехме го и започват едни разговори с близките, но няма закон да ги задължава да го вземат, да си го гледат. Жив е човекът, майката каза, че не желае да разговаряме. За личните документи преди идваха тук и ги снимаха, защото иначе полиция, прокурорско разрешение, не можем да издадем смъртен акт. Сега работим много добре с кметството в Бухово. Нашата докторка ми е отгледала децата, вярвам й, секретарките в кметството са много добри хора, в събота вадим смъртни актове. Всичко се гради на приятелски, служебни и много добри отношения – и с полицията, и с кметствата, и с дирекцията „Социално подпомагане“. Обичаме си работата и това е.

И двете – Лекарката и Социалната: – Много случки можем да ви разкажем – поучителни, трогателни, тъжни. Наскоро получихме сигнал от Първа градска болница в 9 часа вечерта, за пациент, който е прегледан, но не е за тях, и те ни го докараха. Щом е прегледан и „социален“ – докараха го и го приехме.

Пристига чуждестранен поданик, опериран с анус претер – кога е опериран, от кого, не се знае. Намират го в едно кафене, карат му се, че не консумира, той става и пада в тревата, следва „Бърза помощ“ и къде, къде – при нас. Изкъпахме го, обръснахме го, преоблякохме го и започвам да търся Столичната община, съответното посолство, като от посолството знаят за него, проследили са го донякъде, но така и не дойдоха да го видят. Този човек е тежал 100 килограма, а при нас дойде около 50 кг. Знае само английски и започнахме буквално да се борим, за да го съблечем. Консултация с хирург, превръзки, да видим къде ще я сложим тази торбичка. Отново консултация с лекар от Пета градска болница…

Социалната: – А, господине, кажете…

Братовчедът: – Ето да видите една епикриза – братовчед ми е, ние го гледаме, помагаме, доколкото можем. В момента го мъчим на друго място, в Ботунец, обаче са го изписали, болен е от Паркинсон, лежи…

Социалната: – В гр. Елин Пелин има същата болница като нашата – д-р Луканова мисля, че е още директор, ще отидете там с тази епикриза. Като завиете на светофара на път за гарата, там е болницата – голяма общинска болница.

Братовчедът: – Не знаех дали ще го вземат там.

Социалната: – По местоживеене са районирани нашите болници, той е от село Огняново, това е София-област, и затова болницата в гр. Елин Пелин ще ви приеме. Ние отговаряме за София-град…

Братовчедът: – Дайте един телефон, ако изникне нещо, да ви търся вас отново.

И всеки поема по своя път – братовчедът се качва на колата и тръгва към светофара, недоверчиво разглеждайки епикризата, лекарката и социалната от Бухово се качват при пациентите, за да ги нагледат, а наближава и времето за обяд, служителите от изпълнителната агенция разтоварват дарението, което са направили. И обещават да дойдат отново…

Всички си обещаваме нови срещи, защото това е една нескончаема драма, в която сме участници – драма на обществото и на семейството, драма за лекарите, социалните работници и служителите на всички нива в системата. За самите пациенти не искам да говоря. Изход? Може би, ако имаме сърце да разберем, и душа, за да помогнем…

Умишлено спестих факти от разказите на участниците – например за т.нар. социални погребения. Защото, за разлика от онези участъци в гробищните паркове, върху чиито кръстове е написано „неизвестен“, тези хора имат не само лични карти, те имат имена…Роднините им – също!

Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by My. Modified by ForumMedicus. Powered by WordPress.