Д-р Мирела Бушич, има специалност по епидемиология, била е общопрактикуващ лекар, работила е в отделение по хемодиализа. Преди 15 години започва по нов път в Министерството на здравеопазването, където има задача да подобри организацията в полето на органното дарителство и трансплантациите. Днес тя е директор на Института по трансплантации и биомедицина към Министерството на здравеопазването на Хърватия.

Д-р Бушич бе участник в проведената в Правец Втора европейска конференция по трансплантации и физическа активност, където бе любезна да отговори на въпроси специално за вестника.

- Уважаема д-р Бушич, благодаря за възможността да разговаряме. Зная за успехите на трансплантологията в Хърватия и отдавна мечтая за това интервю. Ще попитам дали в отделението по хемодиализа или по друг повод се запознахте с този голям етичен и медицински феномен, наречен трансплантации?

- Когато работех в хемодиализата, срещнах много болни, които бяха на такова лечение и като че ли нямаха друга перспектива. Когато постъпих в Министерството на здравеопазването, запознах се с всички налични документи и програми за развитието на донорството и дейностите. Тогава се питах защо е толкова ниска активността в Хърватия, че болните чакаха от 7 до 10 години средно, за да получат бъбрек например.

Първата ми цел стана увеличаване на донорството от трупни донори – тогава съотношението у нас бе около 3 донора на милион население.

- Четох, че сега е над 30…

- Сега – за 2015 г. – е 39 на милион население. Сега болните в нашата страна са щастливи, защото имат шанс да получат бъбрек само до два месеца, черен дроб – до няколко седмици, сърце – също. Така те са сред нуждаещите се в Европа, които получават необходимия орган за най-кратко време.

- Сигурно често отговаряте на въпроса – как постигнахте всичко това?

- Нужни ни бяха 10 години, за да увеличим съотношението в национален план от 3 до 30 донора на 1 млн. души, което се случи през 2010 г. Това не стана за миг, а след положени много усилия. Какво направихме? Наложихме комплекс от мерки, като използвахме модела на Испания. Разбрахме, че интензивните клиники и отделения, където се полагат грижи за хора в критично състояние, застрашени от смърт, са много важно звено. И ние посетихме всяка интензивна структура в страната многократно. Там постепенно лекарите и ръководствата на болниците въведоха действията по органно дарителство като стандарт. Инвестирахме, разбира се, в обучение, в квалификация на лекарите. После бяха идентифицирани координатори по донорство във всяко звено. Не беше лесно, защото бе нужно лекарите от интензивните клиники да се съгласят да бъдат допълнително натоварени, като участват в програмата по донорство. Не можахме да избегнем и назначаването на нови хора в болниците, някои от които поканихме като допълнителна работа да бъдат координатори.

Разбира се, отне доста време във всяка болница да стартира дейността. Организирахме от министерството посещения там, обсъждахме с лекарите от отделенията за интензивни грижи и със съответните директори какви точно са пречките, как да ги преодолеем, какво друго влияе на процесите. Открояването на всеки конкретен проблем помогна много. Ако пък координаторът по донорство не бе ефективен, обсъждахме с директора той да избере друг, който е по-мотивиран.

Регулярно и многократно посещавахме болниците една по една, мониторирахме подобренията, отчитахме трудностите. После пак. И пак. През 2006 г. бе направена много важна стъпка – министърът постигна съгласие със здравноосигурителния фонд всяка дейност по донорство и трансплантация да бъде допълнително заплащана – болниците получават средства за всяка процедура директно от осигурителния фонд. Тогава решихме сумите да бъдат еднакви за всяка болница. После определихме възнагражденията на координаторите по донорство, после на трансплантационните екипи. Всички тези мерки приключиха през 2006 г., продължихме да мониторираме всяка болница, да повишаваме квалификацията и някакси през 2010 г. достигнахме отношение 30 донора на 1 млн. души население.

- От гледната точка на професионалистите особено значение има и стандартът за мозъчна смърт.

- Това бе един от изводите ни в началото, когато разбрахме, че не всеки лекар в интензивните сектори и клиники е запознат с мозъчната смърт и с необходимите последващи действия. При посещенията в болниците ние дискутирахме с тях много чисто професионални аспекти. Идентифицирахме координаторите по донорство като старши и те получиха възможност да обучават младите си колеги анестезиолози как се извършва тестът за мозъчна смърт, как се процедира след това. Стъпка по стъпка лекарите ставаха все по-добри, все по-опитни, все по-запознати с процедурите, които сега са стандартни за всяка болница в Хърватия.

- Четох коментар за ръста на трансплантациите във вашата страна и там пишеше, че хърватите са светли хора, добри, благоразположени и затова близките на починал човек са склонни да дадат съгласие за донорство.

- Мисля, че и българите, и хърватите имат еднакви ценности. У нас от 1988 г. действа правилото за предполагаемото съгласие – ако не си изразил „не“, можеш да бъдеш донор след разговор с близките, разбира се. В това отношение мисля, че и българите, и хърватите си приличат. Може би голямо значение има доверието в здравната система, нивото на културата в страната. Тези неща обаче се формират с развитието на системата – лекарите са уверени в себе си, когато трябва да установят, че пациентът е починал. После идва ред на доверието между лекаря и близките. Вярвам, че и българите, както хърватите, са готови за такова доверие.

- Преди време, когато разговарях с Вашия колега от Испания д-р Р. Матесанс, той каза как лекарите биват обучавани за разговор с близките на починалия?

- Да, така е и у нас. Ние използвахме испанския модел и той се оказа еднакво ефективен в нашата страна. Въпросът не е в желанието на близките да дадат съгласие. Въпросът е в ролята на професионалистите, в техния подход към семейството. Болничните координатори у нас специално са обучавани за този тип общуване по повод на органно дарителство.

- Друго, което помня от испанския модел, е как те правят проверки в клиниките – колко са починали от мозъчна смърт, колко са станали донори?

- Испанците всъщност създадоха методология как да мониторират болниците за реализацията на потенциални донори. Ние правим същото при посещенията в болниците. Екипите там знаят, че са под наблюдение. Мониторирането не е инспекция, а комуникация. Но понякога и инспектори от Министерството на здравеопазването идват с нас в болниците, извършват своя контрол. Ако има пропуски, информира се директорът, за да реагира. 33 са държавните болници в Хърватия, 33 са донорските бази, които са задължени да участват. В началото започнахме с университетските, но постепенно включихме всички.

- Какво мислите за кръстосаното донорство?

- Ние го наричаме донорство по двойки, става дума само за бъбречна трансплантация. Мисля, че това е добро решение, у нас може да се прави, възползвала се е една двойка живи дарители. Този тип донорство трябва да се извършва по строги правила, при спазване на етичните принципи и да се мониторира от здравните власти. Тъй като се случва рядко, вероятно се изисква и международна колаборация. При двойки от различни страни има и повече рискове – нужно е много отблизо да се наблюдават процесите.

- Какво мислите за възможността да се свързват хората, дали съгласие за дарителство, с реципиентите?

- Не одобрявам. Има задължение за анонимност, за закрила на данните. Това не е възможно.

- Позволете да Ви поздравя за наградата, с която сте удостоена от Евротрансплант – за изключителен принос в развитието на тази дейност и в Хърватия, и в европейски план. И да попитам – имало ли е момент, в който сте съжалявала, че се занимавате с това?

- Не, никога. Трудностите бяха много. Тежки времена преживях, срещнах много бариери, много неразбиране. Но не съм съжалявала. Велико удоволствие е да виждаш резултатите от това, което правиш.

- Вероятно съществуват случаи, които не ще забравите?

- Помня много ситуации, много специални моменти. Имаше например една случка, когато донорът бе в болницата в град Пула. Транспортът се осъществяваше със самолет. Докато той пътуваше към Загреб, времето рязко се влоши и пилотите не можеха да кацнат. Обадиха ми се от кабината с въпрос „какво да правим с това сърце?“. След като не могат да се приземят, съответно реципиентът не може да получи органа. Докато бяха във въздуха, обсъждахме решение да отидат до Италия, да закарат там сърцето и да бъде присадено на нуждаещ се болен. Накрая решиха да рискуват, сложно се приземиха в Загреб и нещата си отидоха по местата. Имало е още много такива вълнуващи събития.

- Петнадесет години са дълъг период. Предполагам, както и у нас, че оттогава са се сменили доста министри на здравеопазването. Всеки нов отначало ли започва?

- Мисля, че винаги съм имала подкрепа. Понякога липсва разбиране, но аз обяснявам, убеждавам. Досега всеки министър е оценявал и поддържал нашата работа. Пък и всеки министър е горд с успехите в тази сфера на здравеопазването в Хърватия. Хърватите са щастливи, медиите също много помагат. Сега действително всички се гордеят.

- Можем ли тогава да говорим за хърватско чудо в трансплантациите?

- По-скоро всичко е работа, и работа. Важно е, че всички заедно и всеки хърватин конкретно знаем как взетото и оповестено приживе решение да дариш, може да помогне на много хора. Лекарите също знаят, че не трябва да пропускат възможността за донорство, с което помагат на болните, на семействата им, на нацията.

Разговаря Дарина СТОЕВА