Вие сте в: Начало // Всички публикации // Христо Ботев – студент по медицина в Букурещ

Христо Ботев – студент по медицина в Букурещ

В новоизлязлата книга на Христо Цеков „Мозайка на споделеното“, издание на Общобългарския комитет „Васил Левски“, София, 2016, на стр. 325 е отпечатан текст, че „Съществува неоспорим оригинален документ, подписан лично от Христо Ботев, до директора на Националното медицинско училище в Букурещ през 1868 г., в който между другото четем:

Господин директоре!

С най-дълбоко уважение донасям до знанието Ви, че долуподписаният от православно вероизповедание от българска народност, роден в град Калофер, окръг Пловдивски …. моля Ви с уважение да ме зачислите между учениците на Националното медицинско училище, като Ви уверявам, че винаги ще имам изискано поведение и прилежание.

Христо Б. Петков„.

Документът е предоставен от проф. Петре Константинеску Яш и хвърля лъч светлина върху малко позната страничка от живота на великия българин.

Букурещкото медицинско, известно и като военномедицинско, училище след дългогодишна успешна деятелност е прераснало във факултет по медицина и фармация (ФМФ) и е играело важна роля в Българското Възраждане – за подготовката на медицински кадри, които са обслужвали българското население. За високия рейтинг са допринасяли и български лекари, завършили в Европа, каквито са били професорите Атанасович и Протич. Тяхната кариера се преплита с биографията на Ботев и е редно да припомним някои данни за тях.

Д-р Георги Атанасович (10 март 1821 г., Свищов – 9 март 1892 г., Свищов) е възрожденски лекар, завършил медицина в Париж през 1848 г. Установява се в Букурещ – първоначално като частно практикуващ лекар (1848-1849), после като главен лекар на Комуналната служба в Букурещ и главен лекар на Детската болница до 1869 г. Бил е преподавател по медицинска патология в Букурещкото военномедицинско училище от 1856 г. и едновременно съдебен лекар в румънската столица. От 1861 г. до 1878 г. е професор по съдебна медицина в Букурещкия медицински факултет. Бил е доброволец ординатор в руска военна болница по време на Кримската война. Автор е на медицински трудове, публикувани в румънски и европейски издания. Основател е на Румънското научно медицинско дружество през 1863 г. Избран е за почетен професор във ФМФ през 1879 г. Участвал е активно в дейността на „Добродетелната дружина“ и заедно с Раковски е един от основателите на читалището „Братска любов“. То е било легалният център на революционната дейност на емиграцията в цяло Влашко. Българските ученици от Медицинското училище са изнасяли лекции, сказки и беседи, като един от лекторите за кратко време е бил и самият Христо Ботев. За проф. Атанасович в румънски вестник е написано: „Той е благороден, интелигентен, работлив и всеотдаен към пациентите. Ползва се с голям авторитет и има влияние дори върху румънския княз.“

Още един българин има големи заслуги към румънската медицина. Това е д-р Петър Димитров Протич (12 март 1822 г., Търново – 24 септември 1881 г., София), завършил медицина в Париж през 1852 г. Работил е като завеждащ психиатрично отделение при болницата „Маркуца“ в Букурещ от 1853 г. до 1857 г. И той е членувал в „Добродетелната дружина“, участвал е в набирането на доброволци за българския батальон в състава на руската действаща армия през Кримската война. Бил е професор по патология във военномедицинското училище (1857-1879), основател е на списанието „Румънски лекар“. След Освобождението се завръща в Княжество България и участва в работата на Първия медицински съвет, избран е за спомагателен (1869) и дописен (1881) член на БКД.

Двамата бележити българи – Атанасович и Протич, са издействали стипендии от влашкото правителство за много българи, които са постъпвали да учат във Военномедицинското училище, сред които съвсем не случайно, макар и за много кратко време, е бил и Христо Ботев.

Въпреки огромното и неутолимо желание да учи той не е могъл да получи солидно образование. От родителите си обаче е наследил завидна възприемчивост и природна интелигентност. Баща му, карловецът Ботьо Петков (1815-1869) е учил в Одеската семинария, знаел е отлично гръцки език, бил е усърден учител, утвърден книжовник и голям оратор. Майката, калоферката Иванка Дрянкова (1823-1911) знаела и пеела около 400 народни песни. Семейството им било многолюдно – имали са девет деца – седем момчета и две момичета. Най-големият им син Христо, роден на 6 януари 1848 г., успял да завърши само и единствено трикласното училище в родния си град, където преподавал неговият баща. От Българското настоятелство в Одеса, в което имало търговци, преселници от Калофер, е издействана стипендия, с която 15-годишното момче през 1863 г. било записано като частен ученик в Одеска класическа гимназия. Неговият свободолюбив и експанзивен характер обаче му попречил да се съобразява със строгите училищни разпоредби и не успял да положи необходимия изпит за приемането на редовно обучение. През 1865 г. стипендията му била прекратена поради „немарливост“. Вместо учебните занятия юношата посещавал библиотеките, в които се запознал с произведенията на Херцен, Добролюбов и Чернишевски. Не се върнал в България, а се сближил с филолога Виктор Григорович, на когото помагал в руския превод на български народни песни. С неговото съдействие Ботев се записва през 1866 г. като волнослушател в Историко-филологическия факултет на Имперския новоросийски университет. Но липсата на финансови средства провалила и това начинание, след което младежът се принудил да стане учител в българското село Задунаевка в Южна Бесарабия. Там получил писмо, в което му съобщавали, че баща му е болен и трябвало да се върне в България, за да помага на семейството си. От април до септември 1867 г. той е в Калофер, където проповядва революционни идеи и произнася „яростна“ публична реч на празненство за Св. св. Кирил и Методий. Непокорното му поведение можело да коства неговата свобода и оставането му в Калофер става невъзможно. Така Ботев е напуснал родния си град и никога повече не е могъл да се върне там. Вместо в Русия, пристигнал в Румъния. Безпаричието го принудило да започне работа в печатницата на калофереца дядо Димитър Паничков в Браила. Там се запознал с Добри Войников, комуто помагал в редактирането на вестник „Дунавска зора“, а също участвал и в представленията на театралната любителска трупа. С трупата през септември 1868 г. пристига в Букурещ и решава да остане там, за да избегне издирването от полицията на Браила поради сбиване с турски големци в градския парк.

Това е моментът, в който Ботев е написал писмо до д-р Атанасович и е постъпил в Букурещкото медицинско училище. Ползвал е неговия пансион, където е живял около два месеца. В писмо до Найден Геров, датирано “ Букурещ, 8 окт. 1868″ и подписано Хр. Б. Петков, може да се прочете:

„Добрий бай Найдене,

…зачтото надеждата коя имах, за да свърша образованието си в някой Университет се разби като в камък подводен: едно, че браилчане ме лъгаха цяла година, за да им върша работата, че ще ме проводят в Прага…и друго, че здравето ми изисква да напусна тукашното медицинско училище, което аз избрах по неволя откато ми отказаха браилчане….“

Въпреки това собственоръчно написано признание, че Ботевпо неволясе е записал да учи медицина, няколко извадки от неговото творчество показват, че той не е билчужд на това изящно изкуство

РЕЦЕПТ

Издирих, вече издирих! От бял лук бягат:

чумата, холерата, жените и сичките

прилепчиви болести. Срещу чумата

и холерата земай сяка сутрин от 5 до 6

главички; срещу жените дозата е

неопределена. Препоръчам тоя медикамент

на сичките младежи, които учат

медицината.

Д-р на изящното изкуство Н. П-ски

„…тежко е онова чувство, което изпитва човек, когато седи до главата на болния и когато е принуден да му разказва причините на болестта, да критикува неговото зло положение и в същото време да не може с нищо да му помогне. Тежко е. Но още по-тежко е, ако с болния, бил той някое лице или някой народ – те свързват светли и чисти възпоминания, пламенна и искрена любов или една от най-големите длъжности на света – длъжността да помогне човек на ближния си.“

Освен спорадичните контакти със светилата на медицината Атанасович и Протич, Ботев е имал непрекъснат и близък контакт със своя земляк и връстник калофереца д-р Георги Иванов Странски. Той е роден на 13 август 1847 г. в Калофер и от 1864 г. е в Букурещ, където най-напред завършва Националното медицинско училище, а след това завършва и медицина през 1874 г. в Букурещкия университет. Работи като окръжен лекар и като ординатор в болницата „Колентина“. През 1875 г. е един от основателите на Българското Човеколюбиво Настоятелство, а през 1875 г. издава книгата „Медицински беседи“. Като много близък приятел на Ботев е кумувал на неговата сватба с Венета Везирева и е кръстник на тяхната дъщеря Иванка, която се е родила на 13 април 1876 г., само месец преди превземането на кораба „Радецки“. От борда на кораба-реликва войводата изпраща именно до д-р Странски сакралното писмо, в което пише:

„Аз съм весел и радостта ми няма граници като си наумя, че моята молитва се сбъдва. Но колко по-весел и по-спокоен щях да бъда, ако знаех, че вие няма да оставите жена ми и детето ми да теглят черно тегло. Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето Отечество.

Странски!

Иди у дома, поздрави жена ми и детето ми и помни, че ако бъда жив, то аз ще бъда най-признателният твой приятел.

Не забравяйте Вашия

Ботйов

В четата на Христо Ботев е имало 205 четници, от които в сраженията са загинали 94 души, 26 са заловени и осъдени на заточение, 9 са починали от раните си преди Освобождението. Свободата са дочакали 76 от четниците и макар да не са се радвали на особено благоденствие, са разнасяли славата и са тачели паметта на Ботев до края на живота си. Последният жив четник Цанко Минков Дечев (1.10.1856-5.10.1944) от село Турия, ранен в ръката, останала завинаги недъгава, е разказвал спомени като очевидец за първото голямо сражение на четата в района на Милин камък. Там свещеникът Сава Катрафилов, който пръв произнесъл клетвените слова на Козлодуйския бряг, е тежко ранен и в двата крака. Ботев лично участвал в превръзката на раните му, но въпреки оказаната помощ пострадалият не е могъл да продължи към Веслец и Околчица. Разказаният случай повдига въпроса за медицинското осигуряване на Ботевата чета, който не е достатъчно изяснен и се нуждае от по-задълбочено изследване.

Христо Ботев не е могъл да стане лекар, но това не пречи българските медици да се гордеят с неговото име. Достатъчно е, че той е определил лекарската професия като призвание и като „една от най-големите длъжности на света – длъжността да помага човек на ближния си!“ А като революционер е написал: „Тъмницата се отваря със сила, веригите се трошат с желязо, а всяка една болест Ипократ отдавна вече е казал, че ако тя не премине от лекарство, то преминува от желязо, ако не премине от желязо, то преминува от огън.“

Кой ли би могъл да каже дали Ботев е изтълкувал правилно думите на Хипократ?

Доц. Тодор КЕРИН

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.