Психичните проблеми по принцип са повлияни от социалното и културното обкръжение на човек. Тъй като за повечето хора заобикалящата ги среда се характеризира не толкова с местното статукво, а с глобалното ускорение на днешния свят, всекидневието им става все по-комплексно. Те са принудени да се справят с редица проблеми от личен, социален, понякога дори и от обществен характер. В резултат на това модерният човек е изложен на много сериозен риск от телесни промени и заболявания, най-вече силни психични реакции. Една от най-често разпространените сред тях е депресивното разстройство.
Депресия
Депресията навлиза в медицинската терминология още от ХІХ век, но добива по-сериозна популярност едва през изминалото столетие. Терминът показва парадигматично как служи езикът на тялото, за да предаде човешкото настроение. Понятието произлиза от латинската дума „deprimere”, която означава „потискам”. Не само чувствата на депресираните хора са потиснати – стойката на телата им също бива белязана от напрежението. Главата е наклонена надолу, избягва се пряк зрителен контакт с останалите, раменете и ръцете са увиснали. Toва леко наведено положение, което напомня на хора, смазани от тежък товар или смачкани от унижения, деструктивна критика и агресия, е описано от Емил Крепелин като основен симптом на депресираните хора. Изразяваното чрез езика на тялото им е признато за болест, причислена към едно от най-честите психични разстройства в наши дни. В модерната си употреба обаче понятието „депресия” губи все повече от първоначалното си значение: промяна в психомоториката на унили, съкрушени хора.
Психомоторно потискане и неговите последствия
При сравнение на мускулната сила на депресирани хора с тази на хора в стабилно психическо състояние е установена учудващо сериозна разлика в ущърб на болните (интересното е, че с излизането от депресията се нормализира и силата в мускулите на оздравелите). Преди всичко засегнати са екстензорите. Наблюдава се ограничение на мимиките, както и промени в процеса на ходене – на значително по-ситни крачки и на по-малки разстояния.
Тези открития са направени при научни изследвания в различни страни. В последните години е развита нова, проста система, съсредоточена основно върху наблюдението на психомоторното забавяне. Нейното предимство е , че е лесно приложима в лекарската практика, тъй като единственото изискване е лекарят или психотерапевтът да наблюдава внимателно пациентите си по време на разговор и след това да направи оценка въз основа на единадесет признака – нещо, което отнема едва няколко минути. За последните две години благодарение на този надежден метод за измерване на потискането на двигателната дейност са изследвани над 100 пациентки и пациенти, една част от които преминават и през триседмично лечение. Основната констатация на проведеното проучване е високото ниво на корелация между потиснатата двигателна дейност и дълбочината на депресията. Следователно може да се твърди, че също и модерното диагностициране на депресия е в тясна връзка с психомоторното потискане.
При допитване до депресирани пациенти относно физическото им състояние – предимно относно силата и подвижността им – е установено, че те ясно усещат отслабването и тромавостта си. В случай обаче, че по време на диагностични интервюта те не упоменат спонтанно този си проблем (често причината е, че им се задават коренно различни въпроси), много от тях продължават да страдат от психомоторното си забавяне.
Една от основните грижи на повечето депресирани хора е какво впечатление правят на останалите. С оглед на модерния в днешни дни култ към красивото тяло и нарастващото значение на козметиката и операциите за разкрасяване, промяната във външния вид на страдащите от депресия не бива да се подценява. Повечето от тях обаче са далеч по-угрижени, че не са способни да отговорят на собствените си представи за ефективност, скорост на реакциите си и гъвкавост. Личности, които са склонни към песимизъм и имат проблеми със самооценката си, биват още по-силно разколебавани от така наречената „депресивна блокада”. Също така хора, които отдават особено значение на чуждото мнение, изпитват сериозни трудности при възникването на психомоторно забавяне, тъй като се ужасяват, че ще бъдат отхвърлени от околните. Нека например си представим един изключително подреден, точен и съвестен човек, който при проява на психомоторно забавяне е изправен пред угрозата, да не може да изпълнява задълженията си, да поддържа реда в дома и на работното си място, накратко казано – да изгуби контрол над подредения си живот. Разбираемо е, че подобен човек, който силно се идентифицира с ролята си в обществото, би бил изключително неприятно засегнат от новопоявилия се психичен проблем. Още преди четиридесет години Хубертус Теленбах, прочут психиатър от Хайделберг, развива теорията, че хора с такава характеристика, каквито той нарича „Типус Меланхоликус”, преживяват особено тежки, повтарящи се депресии. Пред сериозен риск от психично заболяване са изправени и жени, които се чувстват социално отговорни или пък са самотни майки. Предвид по-тежките обстоятелства в
живота им те се изтощават по-често, което пък ограничава и възпрепятства нормалния им всекидневен режим. Това поражда опасността от попадане в омагьосания кръг на потиснатата двигателна дейност и самоупрекването, от рязко повишаване на депресивните настроения.
Един интегративен модел на депресията
Неизбежните психически натоварвания, породени например от дадена загуба, често предизвикват биологична реакция, която е придружена от продължителен стрес, уязвимост, потиснатост и забавяне в двигателната дейност. Това биологично „спиране” се случва не просто неволно – то е преди всичко неумишлено и вероятно представлява една еволюционна, непроменлива биологична реакция, която обаче може да се повлияе от хормонални или мозъчни заболявания.
При хората e налице психологично измерение, което не може да се изучава при животните, защото накратко представената биологична реакция се приема и оценява по различен начин от различните хора. Тъй като тя често е съпровождана от извънредно неприятни усещания и рязко ограничава нормалната им всекидневна дейност, повечето засегнати по принцип я отхвърлят първоначално. Много от засегнатите са алармирани и търсят възможности за справяне с потискащото биологично „спиране”. За съжаление нерядко биват използвани доста неподходящи методи за преодоляването на проблема, които допълнително го усложняват.
При протичане на повтарящи се депресии се наблюдава така нареченият „Ефект на запалването”. Ако предхождащата депресивните епизоди фаза се идентифицира главно с психосоциални натоварвания, то следите от тези първоизточници на депресията най-често се губят в процеса на протичането й. Депресията „придобива независимост”. Така с течение на времето трябват все по-малко и по-малко причини, за да се стигне до депресия. Все пак при подобно развитие би могъл да играе роля фактът, че хора, които вече са преживели травматични депресивни събития, са изключително чувствителни и уязвими към всекидневната потиснатост. Спонтанното връщане към стари, особено неприятни спомени може да вкара заболелия в описания омагьосан кръг. От една такава хипотеза се възползват модерните психотерапевтични способи, като базиращата се основно на внимание когнитивна психотерапия например, при която хора с повтарящи се депресивни епизоди биват лекувани чрез идентифициране на негативните им мисли и усещания с помощта на медитационни методи. Все пак при хроничните депресии от особено значение са и различни социални и обществени фактори (като бедност, изолация и т.н.), както и соматични заболявания – например увреждане на предния мозък.
Депресиите са сложни психични разстройства. По-задълбоченото им изучаване вероятно ще продължи, когато биологичните променливи бъдат обвързани с психосоциалните. По този начин би могло да се докаже, че определени генетични фактори се проявяват само при наличието на съответните социални проблеми. Това важи например за гена „Serotonintransporter” (SERT), който се среща под формата на
два алела – един къс и един дълъг. Когато носителят на късия алел е в конфронтация с определено натоварващо събитие, значително се увеличава рискът от появата на депресивни симптоми. Но дори и когато един къс алел отговаря на травмираща случка, няма начин винаги да се проявява една и съща реакция. Това отново подчертава, че и други фактори са от решаващо значение – например биографични провали. Така при наблюдение както на хора, така и на животни е доказано, че отзивчивостта на хормоналната стресова ос, така наречената Hypothalasmus-Hypophysen-Nebennieren-System (HHN) се влияе силно от раздели в детството. Травмираните от раздяла с матерния родител индивиди проявяват подсилена отзивчивост на хормоналната система HHN, която пък благоприятства възникването на потиснатост.
Даниел ХЕЛ
Сп. “Schweizerische Ärztezeitung”; 2009 г.
