Въпросът за необходимостта от стандарт по хомеопатия отдавна витае в специализираните съсловни структури, прилагащи този неконвенционален терапевтичен метод.
Формално погледнато, когато и нормативно признат терапевтичен метод, а хомеопатията е залегнала като такъв в раздел VІ от Закона за здравето, трябва да има и медицински стандарт по него.
Преди няколко месеца беше даден старт на работата по разработване на стандарт по хомеопатия – „Услуги, предоставяни от лекари с допълнителна квалификация по хомеопатия”, от Европейския комитет по стандартизация. Според европейските нормативни документи стандартизацията е процес, който се поощрява, защото той води до създаването на споразумения, които установяват важни критерии за продукти, услуги и процеси. Стандартите осигуряват съответствие между продуктите и услугите с целите за тяхното предлагане, както и тяхната съпоставимост и съвместимост. Те улесняват свободното движение на стоки и услуги в рамките на общността. Същевременно, още в основополагащия Договор за ЕИО, както и в тълкуващо решение на Съда на Европейските общности е ясно указано, че здравеопазването и медицинските дейности се дефинират от националните законодателства и не подлежат на хармонизация и определяне на европейско ниво. Въпреки това Европейският комитет по стандартизация започна една доста оспорвана на европейско ниво работа по стандарт в областта на хомеопатията с уговорката, че той ще бъде доброволен, а превес ще има националният регламент в тази област.
За България институциите, изграждащи медицински стандарти, са МЗ и БЛС. В нито един документ това право не е делегирано на Българския институт по стандартизация (БИС).
И ето ни пред поредния странен парадокс – БИС, нямащ право да разработва медицински стандарти, активно работи по такъв, съвместно със своята европейска „шапка“. А отговорната институция – МЗ, вече две години не намира за необходимо да даде ход на предложението за изготвяне на стандарт по хомеопатия, подкрепено от най-голямата съсловна организация на лекарите хомеопати в страната – Българската медицинска хомеопатична организация (БМХО), от БЛС и пациентски организации. Необяснимо е.
Нека разгледаме ситуацията с обучението и практикуването на хомеопатия в България в момента. Учебни програми за следдипломна квалификация по хомеопатия се реализират от Европейската школа по клинична хомеопатия /ЕШКХ/ в сътрудничество и с одобрението на академичните ръководства на медицинските университети в София, Пловдив, Плевен, Варна и в техните учебни бази.
В медицинските университети клинична хомеопатия се преподава при непрекъснато нарастващ интерес, а и като свободно избираема дисциплина за студенти по медицина и дентална медицина.
Към момента има дипломирани над 1500 лекари от различни специалности с допълнителна квалификация по клинична хомеопатия. Над 800 от тях – на доброволен принцип – са членове на БМХО. Ежегодните научни форуми се провеждат съвместно с хабилитирани преподаватели от медицинските университети и се акредитират от БЛС.
В близкото минало бяха провеждани и паралелни курсове извън медицинските университети, в които се обучаваха и хора без медицинско образование. Така „дипломираните хомеопати“ започваха безпрепятствено да практикуват въпреки абсолютната липса на медицински опит и познание. Някои от тях вероятно практикуват и до днес.
В последните години все повече нараства общественият натиск за лечение с по-малко странични ефекти и вреди. Съответно нараства и интересът от страна на пациентите към хомеопатията. Необходимостта този метод да остане безопасен и комплементарен към конвенционалната медицинска практика е потвърждение за нуждата от изготвянето на медицински стандарт по хомеопатия.
Целта на стандарта е да утвърди академичния /университетски/ модел на преподаване по хомеопатия, както и практикуването на този метод съобразно изискванията за добрата медицинска практика.
Елемент на стандарта трябва да бъдат и поддържащата квалификация на завършилите основния курс лекари, гарантираща високо качество на услугата, както и възможността за оценка и контрол на лечебните резултати на хомеопатията като част от медицинската практика, упражнявана само от лекари.
Трябва да отбележим, че регламентирането на хомеопатията не е идентично в различните европейски страни. Например в страни като Белгия и Франция право да практикуват хомеопатия имат само лекари. А в други – като Германия и Великобритания, хомеопатия се практикува и от не-лекари.
Опитът показва, че във всички страни, в които обучението е изведено извън медицинските университети, а хомеопатия се практикува и от не-лекари, е налице ниско обществено доверие и противопоставяне с медицинската общност.
В България законодателството е заложило на сигурността на пациентите, качеството на услугата и нуждата от обществено доверие, като е регламентирало практикуването на хомеопатия само от лекари. Но това е само половината от пътя, който трябва да бъде извървян. Другата половина включва Стандарт и Правила за добра медицинска практика. Да, този стандарт може да се окаже „обременяващ” и непосилен за „хомеопати“, прилагащи архаични и съмнителни практики под рубриката „хомеопатия“, но не техният търговски интерес трябва да бъде защитен, а интересът и безопасността на българския пациент.
Сега МЗ показва разумен подход по отношение на много от наболелите проблеми в сектора. Дали ще прояви такъв и по отношение на хомеопатията? Съвсем скоро ще стане ясно. В МЗ вече е депозирана поредната аргументирана молба на БМХО към министъра на здравеопазването за стартиране на процедура по изготвяне на стандарт. Ако тази молба отново остане без реакция, то скоро ще можем да се поздравим с поредния български парадокс: регулация на медицинска дейност, упражнявана от лекари, посредством стандарт, създаден и приет от институт по стандартизация, без каквито и да било компетенции в областта на здравеопазването.
Накрая бих искал да отбележа, че няма две медицини – конвенционална и алтернативна, а има едно изкуство – изкуството да лекуваш по начина, който е най-потребен на болния в момента. И то в контекст, осигуряващ качество на услугата и максимална безопасност.
