В последните десетилетия на XX век и в началото на XXI век е налице отчетлива тенденция за застаряване на населението в голяма част от държавите в световен мащаб. Тази тенденция е подчертано изразена в нашата страна, за което говорят данните от началото на века. През 2001 г. населението над 65 години у нас е било 16,8%, а през 2011 г. – 18,3%. Подобно е изражението на проблема и в Кърджалийски окръг, където през 2005 г. населението над 60 години е било 17,2%, а през 2007 г. – 17,32%.
От изложените данни се налага становището, че България е една от страните с най- застаряващо население след Франция с 16,2%, Австрия с 15,4% и Холандия с 13,9%.
Тази обективна характеристика на структурата на населението по възраст обуславя възникването на редица здравни, социални, транспортни и други проблеми както за обществото като цяло, така и за всяко семейство и индивид.
Това дава основание на някои изследователи в областта на гериатрията да предложат нова класификация на възрастовата структура след 60 години, изразяваща се в следното:
- За възрастни да се приемат индивиди на 60 – 74 години,
- За стари да се приемат индивиди на 75 – 89 години,
- За прастари да се приемат индивиди над 90 години.
Промяната в структурата на възрастта обуславя някои особености при медицинското обслужване на тази категория личности от населението. Характерно за хората на възраст над 60 години е, че имат средно от 4 до 5 заболявания, засягащи различни органи и системи. В резултат на това те са с променена психика, със зрителни, слухови, двигателни, координационни и комуникативни проблеми. Наличието на тези проблеми, изразени различно при всеки индивид, затруднява тяхното медицинско обслужване както при първичния контакт, така и при изграждането на диагностичен и лечебен план.
Успоредно с това трябва да се има предвид, че по-голяма част от заболяванията им са с хроничен ход и дефинативни промени, които трудно се поддават на бърз терапевтичен ефект. Това поставя лекаря в трудна ситуация с оглед да щади психиката на пациента или да отговори, че на този етап в тази възраст не може да се направи повече. Такъв отговор би подействал отчайващо за възрастния човек и съобразно лекарската етика пациентът не би трябвало да чува подобно нещо. Това е неетично и прави лошо впечатление – фамилиарното, снизходително отношение към възрастните пациенти с потупване по гърба.
В основата на това поведение стои представата, че възрастният човек не забелязва пренебрежителното отношение към него. Понякога той се явява като един досаден момент от всекидневието на лекаря.
При медицинското обслужване на тези пациенти са необходими умение, такт и търпение, за да се разбере и вникне в психологията на възрастния човек и настъпилите промени в личността му.
Успоредно с това е необходимо да се изтъкне, че не по-малка трудност е определянето на съвременна адекватна терапия с оглед избягване на алергични и несъвместими прояви поради многото медикаменти, които се употребяват предвид различните заболявания.
Така при заболявания на опорно-двигателния апарат при възрастните (което е често срещано) е необходимо да се има предвид и несъвместимостта на страничните явления при назначаването на НСПВС, защото те са противопоказани при заболявания на стомашно-чревния тракт, както и несъвместимостта с антикоагуланти и антиагреганти, които болните приемат като вторична профилактика при ССЗ заболявания, включително и с антидиабетични средства.
В исторически аспект медицинската етика и морал в различните страни и периоди са имали доста различни трактовки, изразени в устни предания, философски обобщения и есета, които винаги са били с обект болния човек.
Етиката се е схващала като раздел от философията и се е приемала за задължителна дейност на лечителя от практиката. Още в древен Китай са посочени правилата, които да спазва лекарят:
основните правила, които трябва да спазва лекаря:
- добронамереност;
- безкористност;
- внушаване на увереност у болния в неговото оздравяване.
В древните индийски писмени паметници, сред които най-важни са законите на Ману (X век пр.н.е.) и на Ведите (по-специално медицинската енциклопедия „Aur veda“) се изтъква, че лекарят трябва да бъде състрадателен, добронамерен, да не е високомерен и да бъде търпелив. За болните лекарят трябва да бъде като баща, за оздравелите – като охранител, за здравите – като другар. Човечността трябва да бъде религия за лекаря.
В Древен Египет лекарят бил длъжен да се ръководи от строги правила и специален лекарски кодекс, наречен от Херодот „Свещена книга“. Най-изтъкнатият представител на гръцката медицина Хипократ (466-377) е събрал и систематизирал етичните норми и правила, регулиращи поведението на лекаря в своята знаменита клетва.
В настоящия момент са установени основните принципи на медицинската етика: Не вреди, Прави добро, Уважавай автономността на пациента, Бъди справедлив.
Принципът Primum non necere е един от основните и води своето начало от времето на Хипократ – „Преди всичко не вреди, а след това лекувай!“ {deinde medicere).
Налице е и друго важно правило – здравето на болния е висш закон (salus aegroti suprema etx). Изискване, което налага изключителна прецизност както в познаването на лекарствените средства, така и в определянето на необходимите лабораторни и инструментални изследвания – да се отчитат както тяхната необходимост, така и тяхната безопасност и безвредност. В това отношение се предлагат някои правила и принципи:
- инструменталните и други изследвания – ако са опасни, не са задължителни;
- при осъществяване на инструменталните изследвания да се следва принципът от по-просто към по-сложно;
- по възможност да се използва най-невредимото изследване;
- силно действащите лекарства да се изписват при сигурна диагноза.
Вторият принцип „Прави добро“ се явява продължение на принципа „Не вреди“, като същевременно повелява и активно да се съдейства за съхранение здравето на болния. При някои възрастни болни с ниска обща и здравна култура и с труд но осъществима комуникация възниква ситуация лекарят да изпълнява ролята на родител. Такъв подход се нарича патерналистичен и решава кое е доброто за болния, като в такива случаи не се допуска злоупотреба и превишаване на правата.
Немаловажен е и принципът за уважение на самостоятелността и автономията на пациента. Есенцията и същността на принципа се изразява в това, че пациентът трябва да вземе участие при определяне на лечението и необходимостта от изследвания. Една част от болните поради възрастови особености и промени в здравословното състояние не могат да вземат участие и се налага лекарят да изпълнява тази роля. При такива случаи известният руски учен медик П. Петров съветва: „Прави това, което искаш да правят на теб и твоите близки“.
Този принцип се опира на философията на учението на Кант за ценността на човешката личност. Принципът не може да бъде реализиран при деца и пациенти с промяна в съзнанието или шоково състояние, при алкохолно и наркоманно опиянение.
Следващият принцип е справедливо отношение на лекаря към пациента. Той води началото си от времето на Хипократ, който в своите съчинения пише „Лекарят трябва да бъде справедлив“. Същността на принципа се изразява в това, че на всеки болен трябва да бъдат осигурени диагностични, лечебни мероприятия в съответствие с приетите стандарти и постижения на медицинската наука и практика.
Еднаквото отношение към възрастта (независимо от нея) е залегнало в „Женевската декларация“ на Световната медицинска асоциация, където се казва, че не е позволено съображение по отношение на пол, възраст, вероизповедание, етнически или национални признаци, партийно-политически и идеологически расови принадлежности, сексуални ориентации или социално положение. В светлината на тази декларация са нелогични посланията на някои чуждоземни автори за нецелесъобразността да се полагат грижи и усилия при болните с Алцхаймер.
Проблемът за подобряване и оптимизиране на грижите за възрастните хора и пациенти е отразен и в друг документ на Световната медицинска асамблея, приет през 1989 г. и озаглавен: „… за жестокото отношение към старите и възрастни хора“.
В декларацията се казва, че е недопустимо стереотипно отношение към възрастните пациенти, към тях е необходимо да се спазва принципът на индивидуалността.
Какво е отношението към българските възрастни хора и пациенти?
Проблемът не може да се разглежда извън контекста на сложните социално-икономически промени, които настъпиха в нашата страна след 1989 г. Утвърден бе принципът на пазарни взаимоотношения в икономическия живот на страната, отнесен към всички сфери в нашия живот, включително и към здравеопазването, където вече повече от две десетилетия се осъществяват сложни реформи. Болниците бяха превърнати в търговски дружества, а стилът на действие и мислене на личния лекар стана стил на едноличен търговец.
Търговците обсебиха храма на здравеопазването и направиха от него търговски сергии. Българският лекар със своето хуманно образование и възпитание, с душевна нагласа и християнска добродетел за помощ на всеки, изпаднал в беда, бе поставен пред големи морални изпитания. От една страна, е хуманният дълг, а от друга – борба с трудни житейски условия на живот на физическо оцеляване. За чест на лекарската гилдия в голямото си болшинство лекарите останаха верни на своята лекарска клетва и верни последователи на бог Ескулап. В това отношение трябва да споменем професионалния подвиг на личния лекар от Смолянския регион, който с една нелека диагноза – дисеминирана склероза, обикаля своите пациенти по родопските махали.
За голямо съжаление обществото се отнася неблагодарно към българските лекари, дори все повече се съобщава за физическа саморазправа с тях – нещо, което трудно може да се приеме за нормални човешки отношения.
При тази икономическа и здравна обективност едва ли възрастният български пациент със своя незавиден социален статус и с най-ниска пенсия в Европа може да разчита на относителен комфорт и уют за осигуряване на здравни грижи, на адекватно на постиженията на медицинската наука и практика и на лекарствени средства, и на медицинско обслужване. Остава да се разчита на грижите на високоподготвените, хуманно възпитани в християнски добродетели на българските лекари.
Д-р Тодор ЧЕРКЕЗОВ, дм
Д-р Димитър КАЛАЙДЖИЕВ, дм
