Д-р Слави Славов – удостоен с отличието “Общопрактикуващ лекар на 2010 година”, в специално интервю за “Форум Медикус”

- За мен е радост да получа тази награда, макар да знаех за номинацията от старозагорските си колеги. Решението е взето от УС на НСОПЛБ, но никой до края не подозираше какво е поради липса на пряко и открито гласуване. Тази награда за мен бе огромна изненада. Доста смутен се почувствах сред толкова свои достойни колеги в препълнената зала по време на ІІІ конгрес на ОПЛ в България.

- Наградата е факт, но какво е определящо, за да я получите точно Вие – представете себе си, практиката…

- Грижа се за около 2000 здравноосигурени пациенти от всички възрастови групи. Сред тях има 240 деца до 18 г., 260 души над 65 г., останалите са на средна възраст. Старая се да бъда семеен лекар, а не само интернист или педиатър и неслучайно в практиката ми попадат толкова различни по възраст хора. За мен такива са ролята и призванието на семейния лекар – да познава не само физическите, но и социалните проблеми на семейството.

- Има ли неосигурени сред пациентите – кабинетът Ви е близо до ромската махала на Ст. Загора?

- Има и неосигурени – и сред българите, и сред ромите, но техният брой не надхвърля 100 души.

- Имате ли девиз, мото в работата, водещ принцип?

- Никога не подхождам с лошо към хората, винаги съм склонен да им вярвам и ги преглеждам с надежда, че ще им помогна по някакъв начин. Нямам скрити помисли, задни мисли, открит и прям съм с хората. Крайната цел е пациентът да се почувства добре. Да му помогна не само с лекарства, но и с душевно спокойствие и вяра, и когато се налага, да го насоча там, където колегите ще решат проблема.

- Нещо повече за Вас – къде учихте, специализации, семейство…

- Имам вече 18-годишен стаж. Завършил съм в Ст. Загора през 1992 г., след което работих в Министерството на отбраната до 2001 г. – във вътрешно отделение на местната Военна болница. След този период реших да опитам в семейната медицина, което определено бе моя цел, дори мечта.

Не го казвам за първи път – винаги съм искал да бъда общопрактикуващ лекар, така съм си представял своята лекарска кариера и съдба.

- Някой насочи ли Ви към тази професия, към избора Ви да бъдете лекар, и то семеен?

- Не бих казал, че някой конкретно ме е насочил или ми е повлиял. Насочих се към медицината, а след като се дипломирах, винаги съм смятал, че в общата практика може да срещнеш всякаква патология: вътрешни болести, хирургия, педиатрия, проблеми на възрастните хора, има и много психиатрични случаи.

Почти цялата медицина е в кабинета на един ОПЛ. Това е предизвикателство за всеки лекар.

- Много Ваши колеги не желаят да бъдат семейни лекари – предпочитат болницата, Медицинския център…

- Не искам да поставям нещата така – в болницата също има много отговорности и никога не бих застанал зад тезата, че трябва да има противопоставяне между лекарите от доболничната помощ /дори помежду ни като общопрактикуващи и специалисти/ и колегите от болниците. Много са специфичните неща: има различни отговорности и рискове, но лекарската професия е такава, че постоянно носиш това приятно бреме. Всяка минута с всеки един пациент поемаме риск и именно това прави професията ни значима. Едва ли на друго поприще за толкова кратко време може да се поеме толкова много отговорност. И то за човека, за семейството, за децата, изобщо за здравето и за живота на хората.

- Имате ли често конфликти с пациенти, неразбории, напрежение?

- Има, разбира се. Много са хората, които искат нещата да се случат веднага – преглед, изследвания, диагноза. Всичко да бъде извършено веднага и в пълен обем. А това не винаги е възможно. Лично аз се старая да не изпадам в подобни ситуации, но понякога не всичко е в мои ръце. Не съм се замислял, но този факт е възможна причина колегите да ме предложат за наградата. Давам си сметка, че броят на пациентите ми е достигнал горната граница и нямам повече възможности. Бих пренебрегнал някои от принципите си, ако хората, за които се грижа, станат повече.

- Как реагираха колегите – при номинацията, след наградата?

- Имам много приятели и получих безброй поздрави от мои колеги – и присъствали в залата, и след това. Разбира се, поздравиха ме и в семейството – те дори се радваха повече от мен самия. Нямаше негативни отзиви или коментари, поне аз не знам и не съм чул.

- Съпругата какво работи, откога сте заедно – студентска любов, колежка?

- Да, може да се нарече студентска любов – тя също е лекар, учихме и вече 22 години сме заедно. Тя работи в сферата на профилактиката към РИОКОЗ в Ст. Загора. Обучава деца, занимава се с промоция на здравето в училищата, работи по проблемите на подрастващите, особено по въпросите на полово предаваните болести, употребата на противозачатъчни, рисковете от наркотиците.

- Вечер за какво си говорите?

- Естествено споделяме проблемите на деня, говорим си за работа, за медицина. Хубаво е в едно семейство да има обща тема за разговор.

- А децата? Увлича ли ги темата, участват ли в подобен разговор?

- Да! Имаме две деца. Синът ми е студент по медицина в първи курс. Много съм горд! Приеха го в МУ в София и се надявам успешно да завърши. Не мога да кажа, че съм му повлиял, но сме говорили за медицината. Винаги съм изтъквал пред сина си предимствата и недостатъците на тази специалност, защото това е отговорна професия за цял живот, трябва да я чувстваш отвътре. Навремето много лекари ставаха и таксиметрови шофьори, и тенекеджии – не смятам, че това е начинът да просперира един медик.

Дано да дойде ден лекарят да мисли само за болните, а не как да изкара някой лев. Искам лекарят да е на такова място в обществото, че да бъде финансово независим и наистина да е посветен на болните си.

- Има много напрежение в гилдията – и в БЛС, и в останалите звена и системи на здравеопазването. Много Ваши колеги напускат страната, какво мислите за тези процеси?

- Напрежението е обяснимо. Първо, трудно се достига до званието “лекар” – най-трудното образование, редовно обучение 6 години, след които цял живот допълваш квалификацията си. И в крайна сметка положението на българския лекар едва ли е това, което той заслужава. Ето една причина колегите да търсят работа в чужбина, а мнозина от останалите да са на пенсионна възраст. Не упреквам заминаващите, защото всеки избира подходяща реализация. Нищо чудно в скоро време липсата на определени специалисти да стане сериозен проблем. Много трудно например се става патоанатом, анестезиолог. И една от причините за сериозния дефицит на лекари от определени специалности е все по-трудната специализация. Аз съм защитил моите специалности през годините с много усилия, с труд и лишения. В първичната специализирана доболнична помощ в момента е невъзможно да работиш и да специализираш. Това означава да се откъснеш от кабинета си за година-две, на практика оставаш без доходи, а отгоре на това и плащаш за специализацията си. Не знам доколко хората са наясно, че специалността не пада от небето, а струва много усилия и лишения. Не само лични, но и на семейството, на близките – това са рисковете.

- Добри ли са организацията и качеството на здравеопазването в Стара Загора?

- Стара Загора е университетски град и има достатъчно лекари от всички специалности, за разлика от много други населени места. В едно интервю за БНР казах, че заедно с мен награда “Бедуин на годината” получи колега от Разградско, който в диапазон от 70 км обслужва пациентите си. Причината е проста – няма кой друг да дойде, за да се грижи за част от хората. Непривлекателна, нископлатена е работата на лекаря в малките населени места и в селата, това ще бъде проблем тепърва.

- Къде според Вас е сбъркана системата?

- Всички български граждани трябва да знаят, че нашите протести не са само за пари, и то за нашите пари, за заплатите ни. Ние протестираме за пари в здравеопазването, за техника и достъп, за повече изследвания на повече пациенти, за повече консултации и по-добро обслужване. Разбира се, протестираме и за нашите доходи и мисля, че това е напълно справедливо. Според мен, без да съм специалист по здравни стратегии, смятам, че трябва да се обърне внимание на спешната помощ. Това трябва да бъде приоритетът в държавата!

В спешните центрове се обслужват здравноосигурени и неосигурени пациенти, които понякога и случайно пребивават на дадена територия. В момента спешните центрове, включително и в нашия регион, нямат достатъчно екипи и оборудване, нямат възможност да пристигнат бързо на всеки адрес.

- Имахте и министър на здравеопазването от Стара Загора, сега д-р Желев е депутат. Това отрази ли се по някакъв начин на региона?

- Д-р Евгений Желев е много уважаван и обичан в района, беше кмет на града два мандата, заралии имат пристрастия. Но не мога да кажа, че с нещо е помогнал на здравеопазването в града.

- Как оценявате сегашното положение – трима министри за година и половина, никаква финансова гаранция или яснота във възгледите?

- Винаги съм бил оптимист и се надявам в крайна сметка да бъде намерено решение. Не знам дали конкретната личност би могла да промени нещо, но трябва да има обществен дебат, непрекъснат диалог между институциите – БЛС, НЗОК, МЗ, а не едностранно поставяне на условия и ултиматуми. Само в такава среда би могло да бъде намерено компромисно и взаимноприемливо решение.

- Задължително членство в БЛС, монополи – това също пречи?

- Така е. Мисля, че съществува тенденция за изолиране на Лекарския съюз като субект и участник в разговорите и предоговарянето. Това е мое усещане и лично мнение, а знам, че подобно статукво не е добро за лекарската гилдия. Не мога да преценя дали сегашната формула на БЛС или учредяването на лекарска камара е по-доброто решение, но лекарската позиция, нашето мнение не бива да бъдат пренебрегвани. Името на лекарската организация дори няма такова значение, пак повтарям – важни са диалогът и промените в законодателната рамка. Само така може да бъде намерен баланс в интересите на обществото, на лекарите и на пациентите. А това в крайна сметка означава по-здрава нация.

- Как можем образно с думи да опишем абревиатурата ОПЛ?

- Навремето имаше един стих на старозагорския поет Веселин Ханчев: “Не човек, а желязо?” Това като че ли най-много ни подхожда.

Първо, семейният лекар трябва да е здрав физически, ние сме като всичко останали хора и също боледуваме. Трябва да имаме много добро отношение към пациентите – грубостта, ругатните винаги отблъскват и двете страни.

Една усмивка върши много добра работа понякога.

Една блага дума, казана на пациента, върши чудеса.

В повечето случаи тревогите и заболяванията на пациентите са изцяло в нашата компетентност. И наше задължение и отговорност е да се справим, ако не – търсим помощ и съвет напред по веригата на здравната система. Но не е необходимо при всеки случай пациентът да бъде пращан при специалист. Именно така не достигат направления, има конфликти, напрежение. Семейният лекар трябва да прецени дали пациентът да се консултира със специалисти или да постъпи за болнично лечение. Ние имаме тази компетентност и мисля, че се справяме.

В основата на всичко са професионалната отговорност и добрите, понякога приятелски отношения с пациентите.

- Това не пречи ли на лечението?

- Не, не пречи. Има случаи, в които пациентите ни разказват неща, полезни за диагнозата и лечението, които не биха споделили с друг. И това помага.

- Вие на външен вид и по вътрешна нагласа ми изглеждате усмихнат, ведър човек – а това помага ли в работата?

- Аз по принцип искам да срещам повече усмихнати хора – по улиците, ако щете, и пред лекарските кабинети, а не навъсени, сърдити хора, готови във всеки един момент да избухнат или да ругаят.

Повече усмивки, по-здрави хора!

- Какво прави д-р Славов извън задълженията си на семеен лекар?

- Малко време ми остава за развлечения, за други занимания, защото знаете, че дори в събота и в неделя ние сме в готовност. Моят телефон никога не е изключен, в повечето случаи успявам да се справя с проблемите. Иначе обичам да се разхождам, да чета. Преди ходех за риба, скоро не ми е оставало време. Обичам да се занимавам с градинарство, по скоро с овощарство – да присаждам дръвчета и да се грижа за тях. Това ме откъсва от проблемите и ме разтоварва.

- Стадионът е близо до кабинета Ви – ходите ли на мачовете на “Берое”?

- Да, ходя. Напоследък не ми се получава, но когато мога, гледам мачове. Навремето дори съм тренирал футбол, запалянко съм и посещавам стадиона.

- Наближават празници – какво ще пожелаете на колегите си, на семейството, на близките, на себе си?

- На всички пожелавам много здраве, щастливи изживявания по време на Коледните и на Новогодишните празници. На лекарската гилдия пожелавам да намери своето заслужено място в обществото, да бъде оценена както от пациентите, така и от правителството. Пожелавам също да не бягат моите колеги зад граница, да останат в България и да получават заслужено възнаграждение за това, което правят. Защото лекарите не “произвеждат” само лоши новини – всеки ден хиляди българи биват спасени, излекувани, върнати здрави на семействата им. И това трябва да го знаят хората.

На моето семейство също желая много здраве, пожелавам на сина ми да завърши успешно медицина. А на дъщеря ми Ралица, която може би ми е слабост, желая успешно завършване на седми клас и дано успее да продължи образованието си в желана от нея посока. За медицина с нея още не говорим, защото е малка, но определено и тя е насочена към хуманитарните науки.

Разговаря Стойчо СТОЕВ