„В малките селища хората гаснат като звездите по небето. Брои ли ги някой?“ – пита риторично д-р Неделчо Тотев, управител на общинската болница в Чирпан и председател на Сдружението на общинските болници в България, в специално изявление за „Форум Медикус“.
Зимата е уникална, но само децата й се радват. Другите откровено я мразят: пътните служби, старите хора, лекарите. Особено онези, които управляват малки общински болници и го правят повече поради честолюбие и дълг, отколкото от надежда за бъдещето.
Чирпан е скован от лед и сняг, огромният двор на болницата е затрупан от безброй натежали клони, жертва на земното притегляне. Наоколо се навъртат мургави „пациенти“, защото е пълно с огрев, а старите гуми са на привършване. Доктор Неделчо Тотев е нащрек заради всичко това, но най-вече се страхува от безхаберието днес и от безизходицата утре! Лекарят е скован и замръзнал не от студа, а от липсата на пътища към оцеляване на една болница, на която хората продължават да разчитат.
Започваме с актуалната информация за сезона и за болестите…
- При нас грипната вълна започна преди месец, съвсем тихомълком – разказва д-р Тотев. – Времето предразполагаше към това – меко за сезона, хората се събират, общуват. И без много шумотевица се появи прилив на болни пациенти, изведнъж започнаха да „валят“ по 10-15 деца на ден – продължи цяла седмица и болницата се напълни с деца. Разкрихме допълнителни легла, но нашите болници имат лимити, които не могат да бъдат надвишени. В чирпанската болница леглата са 92. Прехвърлихме легла от другите отделения и пак не достигат за болните деца. Каквито и комбинации и вътрешни размествания да правиш, ти работиш с 92 легла и нито едно повече. Грипната епидемия напираше, а ние се задъхвахме от липса на възможности – ами като отделихме 50 легла за децата, с останалите 40 трябваше да се справят другите 4 отделения. Но и там патологията не е малка – „море“ от инсулти, вътрешно отделение също се напълни най-вече със запуснати случаи, стари хора, социално слаби. Тях грипът ги „удари“ най-много. Заетите легла в това отделение достигнаха 30. Някоя друга родилка, сърдечно-съдови инциденти и болницата се препълни. Няколко пъти
алармирах, писах до НЗОК
Никаква реакция. Защото ми дадоха бюджет, базиран на миналогодишния – 122 хил. лева месечно. А това за мен са най-работните месеци, най-натоварените, най-трудните. И откъм патология, и финансово – защото са преходни години. Забавят се плащанията, няма нов рамков договор, пълна неяснота за бъдещето. Отгоре на всичко дойде този нелогичен бюджет от 122 хил. лева на месец. И въпреки стриктната ни дисциплина – финансова и медицинска, разходите достигнаха до 162 хил. лв. Тоест всеки месец ние „изгърмяваме“ с 40 хил. лв. Не говорим за допълнителни дейности като диализата, спешната помощ…
В момента сме на ниво процедура – сключваме три договора с касата: за доболнична, за болнична помощ и за процедури. Една от тях е диализата. Кога ще бъдат решени тези въпроси, кога ще сключим договорите, за да се нормализират работата и плащането, никой не казва. В най-добрия случай това ще стане в края на февруари, в началото на март т.г. А през това време? Ами кога ще направим финансовото „изравняване“ и разплащането за последните три месеца на миналата година? Звънихме с много колеги в Министерството на здравеопазването и отговорът оттам е: „Когато ви платим, тогава!“ Това приказка ли е? Пет месеца ги чакаме да започнат да плащат, след това с голямо усилие започнаха да дават една сума, която сами си бяха определили и която била процент от нещо си… В края на ноември м.г. ни сервираха, че ми вземат парите за всички филтри за хемодиализа, които през февруари м.г. ни дадоха като наличност. Бяха ми предоставени т.нар. „бъбреци“ в количества, които те си бяха решили. Никой не ги е поръчвал, аз знам колко диализи правя и мога да си планирам консумативи. В един момент обаче ме задръстиха с филтри. Обаждам се и казвам: стига, много станаха, защо пращате още филтри? „Нали ти не плащаш“ – беше отговорът. А накрая ми взеха и пари за нещо, което не съм поръчвал. Доставените филтри през миналата година са достатъчни да работим и през настоящата, но те ми удържаха пари, които мога да вложа в други дейности. Работата на болницата не е само хемодиализа. И така изваждаме от сметките още 35 хил. лв. за стойността на филтрите, които имам в наличност. И какво става: пляскам с ръце и се чудя как да вържа двата края. Не доплатиха и четвъртото тримесечие на 2011 г., имам просрочие за консумативи, лекарства, лихви. Започваме една нова година с много задължения, с неуредици и неясноти, и най-вече – с липсата на всякаква алтернатива и оптимизъм.
Така излиза, че сметките на касата и на министерството са най-верни, техният молив е най-точен. Как ще работим с фирмите – стари и нови партньори, никой не знае. Ние, управителите на общински болници, вече сме и малко юристи. Непрекъснато се налага да защитаваме правата и интересите си в съда. Да вземем „Софарма“ – те са монополист и искат парите в рамките на просрочието. След това пращат едни записи на заповед или направо съдия-изпълнител. Започват процеси, едно ходене по мъките. Така наскоро ми запорираха сметките – питайте как съм се оправял! Освен това се натоварваме с разни съдебни такси, адвокатски хонорари, но никой не пита каква е причината да не си плащаме дълговете. Нищо чудно и през тази година да се повтори подобен сценарий – и от доставчика на газ го очаквам, и от енергото, и от ВиК, те всъщност ще врътнат кранчето. Но и „Софарма“ като се обади за лекарствата – трябва да затваряме!
Болницата, строена след известното земетресение през 1927 година, е съобразена с особеностите на региона и е от т.нар. павилионен тип. Големи сгради, разпилени из огромен двор. Има пространство, свобода, но как се поддържат и отопляват тези болнични помещения? За рекордно ниските температура в Чирпанска България, както наричаме нашия край, няма да говоря.
Ето как трудностите идват по много линии – институции, хора, природа…Имам чувството, че ние сме олицетворение на крайностите – много студено, много горещо, много бедно!
По отношение на патологията няма големи различия през сезоните, единствено травматизмът е по-силно изразен през зимата, но това не ни създава проблем. Има колега, който идва, работи в областта на ортопедията и си заминава. Само че никой не плаща, защото това също е в сектора на спешността. Рентгенът работи непрекъснато, защото повечето случаи също „минават“ през спешността, но и там търпим загуби. Клиничната лаборатория – също. Децата, болни от грип и от други респираторни или инфекциозни заболявания, задължително се изследват. И пак никой не плаща. Затова пък напоследък често се налага мнението, че без малките болници може. При тази политика ние наистина постепенно ставаме излишни…
Така си живеем ние от малките болници
В екипа на общинската болница в Чирпан работят общо 24 лекари титуляри и около 10 колеги приходящи. Имаме колеги, които пътуват от Пловдив и от Стара Загора, но някои от пенсионираните лекари вече са почти натурализирани чирпанлии. Като баланс и анализ за миналата година мога да спомена две цифри – общите ни дългове са около 200 хил. лв. и сме лекували приблизително 3800-4000 пациенти. Един от мотивите ми е, че не могат да вземат 600 хил.лв. от годишната ни издръжка при условие, че всички цени растат – горива, ток, консумативи. На практика ние работим с една трета по-малко пари. И факир да си, няма как да се справиш.
Оказва се, че при всяка наша среща и разговор нещата се влошават. Защото при тази тихомълком заложена политика, явно за нас бъдеще няма. Явно са решили да изпробват докъде се простират нашата издръжливост, изобретателност, дори инат да оцелеем.
В момента ние, българските лекари, дотираме държавата. Във всички болници, не само в малките – с труда си, който е недооценен, с извънредната работа, която не се плаща отникъде, с работата си ние компенсираме онова, което държавата не иска да плаща.
Инатът, упорството държи всички ни все още на повърхността. Миналата седмица бях болен и добре, че има още тамифлу, та съм малко по-добре. Но наистина сам започнах да се замислям за нещата и за бъдещето. Годините вървят и човек наистина започва да разсъждава по-реалистично и философски. Аз трудно се предавам и се отказвам от нещо, но все по-често виждам, че вече няма смисъл. Даваш, даваш, но нали сам си избрал тази професия. На млади години тази формула работи. Но сега? Макар и мазохистично, да се бориш с проблемите е удоволствие, но до време. Вече трудно се издържа.
Дори на инат вече трудно се работи. Гъвкавост, изобретателност, действия на ръба на закона, но се справяш, без да правиш компромиси с качеството на лечение и със съвестта си.
Преди време се появи едно заглавие с големи букви: малките болници убиват хора! И това бе твърдение на министър-председателя. Е, как да работиш при такава „реклама“. Да, във всички болници умират хора. Елате да видите моето интензивно отделение – прилича на туристическа спалня. Човек до човека, запуснати случаи, бедни селски хора, кого да върнеш? Има моменти, в които преценката е, че даден пациент не е за нас. Пристига с пневмония, но има и други сериозни проблеми. Наскоро един човек препратихме в Стара Загора, обиколил 6 болници, отвсякъде го връщат, загубил три дни, защото отива до големия град и се връща. И на четвъртия ден дойде отново при нас. Вече „втасал“, съвсем влошен, приемаме го, лекуваме го, но то се вижда, че не е просто пневмония, а и наченки на туберкулоза, други влошени показатели и прочие… Роднините агресивни, отчаяни, аз не мога да постъпя другояче, освен да се опитам да помогна…
Истината е, че никой не иска да се грижи за проблемните пациенти. Ако си от малцинството, ако си с влошено състояние – никой не те иска. Тежкият пациент влече след себе си една грамада от проблеми и от разходи. Никой няма да те обезпечи и да ти компенсира реалните разходи, труд, грижи, да не говорим за поетите рискове. И тази реалност обезсмисля всички онези приказки за качество, за грижата за болния – те се превръщат в чиста демагогия.
Дано да няма истински фалити
на общински и малки болници през годината. Катаклизми ще има, кризи, някои може да посвият дейностите си, но да няма закриване. Защото веднъж закрита, една болница трудно може да стъпи отново на краката си. Лекарите ще се разбягат, защото те и сега стоят на ръба на оцеляване, сякаш да опровергаят лошите прогнози. Аз съм учуден и възхитен от своите колеги – не само в Чирпан, но и в цялата страна, че още стоят, борят се, лекуват. Навремето доц. Ат. Щерев твърдеше, че щом стоим, значи имаме друга далавера. Да, ама нямаме. Както пее певицата: „не всичко е пари, приятелю…“ Шапка свалям на своите колеги от малките болници. Защото в големите всичко е регламентирано: работно време, администрация, издръжка, никой не ти звъни по нощите. Не мислиш за газта, за тока, за лекарствата, за консумативите. От подобни грижи хора като мен ще забравят специалността си – и аз бих искал да работя в частния си кабинет като акушер-гинеколог и да не мисля за нищо друго. Как да стане? Просто ситуацията, обществените очаквания , моралът не ни позволяват да го направим!
Знаете, че от дълги години строя свой АГ кабинет в Чирпан. Но не знаете, че още не съм го довършил. Обяснението е просто…Всъщност едно от условията да поема болницата в града бе да мога да работя и по специалността си. Но никога не съм си представял развитието на нещата по този начин. Заедно с колежка работим в отделението на болницата и се справяме с най-разпространената АГ патология. Като че ли имам още тръпка за работа, особено в тези години, в които си достигнал едно прилично професионално ниво. Но не знам докога?
Нашата работа винаги носи удовлетворение – дори и да е било трудно, като видиш добрия краен резултат, си доволен.
Сдружението на общинските болници
в България се мъчи да балансира между реалностите и да воюва за правото на съществуване на малките болници. За жалост и при нас съществува правилото на спасяване поединично. Няма конфронтация, но и не всички участват активно в работата. И при нас избуяват типичните български черти, макар че, ако сме сами, много по-лесно ще ни мачкат. В същото време, ако се опълчим открито, ще ни лишат от правото на глас и на участие в общите решения. Трудно е – баланс, дипломатичност, непримиримост, борба за хората, които работят в болниците, и за онези, които разчитат на нас. Не е лесно. Какво се чу за тези болници, които угаснаха бавно, тихомълком? Има някакво брожение сред населението, но и то не се чува достатъчно ясно. Хората умират по къщите си, умират, без да са получили адекватна и навременна помощ, но никой не води подобна статистика. Най-баналното обяснение: ами умрял е от старост, дошло му е времето. Но много хора умират нелепо, без време. То е като гаснещите звезди по небето. Брои ли ги някой?
Сега се надявам, като се изяснят някои неща по НРД, по указанията, които чакаме, да проведем една национална дискусия за проблемите на общинските болници.
Много неща има за изправяне – стандарти, нива на компетентност, изисквания за специалисти. За жалост много от експертите, които пишат правилата, едва ли са стъпвали в малка болница. Пишат нещо в НРД, после го коригират с указания, наредба или анекс. И така до безкрай.
А целта на малките болници е да поемат общата патология, всекидневните и масовите случаи. Оттам нататък случаите да се отсяват и да вървят нагоре по системата. Дори съм съгласен да бъдат преразгледани цените за някои дейности в различните категории болници, макар че те и сега са на дъното. Примерно да бъдат дофинансирани, стимулирани някои първоразрядни болници. Но да не се стига до закриване и фалити. Разбирате ли – нашето население все повече няма на кого да разчита и не може да си позволи лечение в голяма престижна болница, далеч от родното място.
Трябва да има диференциране на болниците и всяка да заеме своето място и роля в системата.
Аз винаги съм работил на принципа: има ли смисъл, има кураж. Трудно, лесно – работиш, такава ни е държавата. Но напоследък все по-рядко виждам смисъла. И на стари години почваш да се чудиш накъде? На гурбет ли и да загърбиш всичко, дето си градил досега? Дори изчезна радостта от постигнатото, защото би трябвало след известни години опит и натрупване да работиш вече по-спокойно. Да, ама не! Аз не помня напоследък колко от любимите си неща съм загърбил. На ски не съм ходил в последните години изобщо, миналата година пропуснах морето. А обичам и ските, и плуването. Затова казвам, че при всяка следваща наша среща като че ли е по-лошо. И се чудим защо младите бягат? Не знам… Чакам синовете ми да завършат, студенти са и двамата, дори малкият учи медицина и настина не знам какво да правя, накъде да поемам? Трудно е на стари години да сменяш професията си, да се променяш дори.
Малка надежда за бъдещето ми дава и работата на Сдружението на общинските болници в България /СОББ/. Да мине тази еуфория до края на месеца, да подпишем договори, анекси, указания с касата и да направим една обществена дискусия. Хората трябва да знаят, че ние не защитаваме себе си, хляба си, а тях, техните права и достъп. Човек трябва да живее в малко селище, за да знае истината за проблема. Ние нямаме деструктивна цел, ние не искаме да се изкарваме най-великите.
Искаме да покажем каква несправедливост съществува в България по отношение на достъпа до здравна помощ. От големия град до добруджанското село, до кърджалийско или при нас, дето сме на пъпа на България. Фактите са тревожни и няма място за повече чакане. Системата се срива пред очите ни.
Да вземем цифрите и статистиката. Едни и същи данни, подавани от различните институции – РЗИ, МЗ, НЗОК, РЗОК, разместени, объркани, нелогични. Объркваме се и ние. Няма ли единна информационна система, за да бъде всичко точно и логично? В тая държава или някой много лъже, или народът наистина много боледува. Не знам!
Общественият ресурс не е малък, може да бъде разпределен адекватно. Но не може един да избира какво да работи и да борави с голям обществен ресурс, а друг да бъде задължен да работи всичко и да получи частица от този ресурс.
В една частна болница пациент с остър перитонит го „отстрелват“ още от вратата – нямат легла, няма хирург. И къде отива човекът? При нас. С нашето първо ниво не можем дори да поемаме такива случаи, но правим чудеса, за да живее пациентът. Подобни случаи колкото щеш. Това са несправедливостите на системата, заради което негодуваме и искаме промяна. Ние не сме някакви натрапници – искаме да приемат СОББ като партньор, като преговарящ субект за оптимизиране на системата и за справедливо изразходване на парите за здраве. Че повече пари няма да има – това е ясно, но поне да разпределим разумно наличните средства.
Всеки гражданин, селянин, беден, богат в тая държава да има равен достъп до тия пари.
Това има смисъл. Останалото са приказки и демагогия. Ако няма кой да ни чуе, ще стигнем и до Европарламента, защото хората мрат като мухи. Никой не го интересува, не се води статистика. Всеки гледа новородените, какво е станало с бебето, с майката. Че дядо Запрян умрял, докато си връзвал магаренцето, кой го е грижа. Но дядото не е бил преглеждан никога в живота си, отишъл си е без време. Ето това е реалният живот. Сега в снега ситуацията е още по-тревожна. Най-много някой дистанционно да лекува, няма достъп до селата, кой ще ги погледне хорицата…?
Записа Стойчо СТОЕВ
