В науката отдавна е известно, че между имунната, сърдечно-съдовата и ендокринната система съществува директна и индиректна връзка. Трите системи получават информация от централната и от периферната нервна система, но е важно да се знае, че процесът не е еднопосочен.
Обикновено в класическото обучение по медицина се обръща много малко внимание или почти не се засяга въпросът за взаимодействието между нервната и имунната система. Още преди векове обаче е имало хора, които са прозрели наличието на такава връзка. Така например изтъкнатият древногръцки лекар Гален (200 г. след Хр.) е забелязал и описал в наблюденията си, че ракът на млечната жлеза засяга по-често меланхоличните жени. Лекарят на Наполеон пък е установил, че раните на войниците от армията победител зарастват по-лесно, отколкото раните на победените.
Взаимодействието между имунната и нервната система е физиологичната основа на психосоматичната медицина – психологичните фактори имат важно значение за лечението на пациента. Не става дума за някакво имагинерно понятие, а за ясна връзка между двете системи. Известно е, че импулсите на нервната система могат да модулират функциите на имунната система, но отново ще подчертая, че процесът не е еднопосочен – при имунната система е налице много мощно влияние върху нервната система. Посредниците в тази връзка са интерлевкините, туморнекрозният фактор, интерферонът и други молекули, които изпращат сигнали от имунната към нервната система.
Във времето е установено, че в лимфоидната тъкан, която е имунокомпетентна, са налице влакна от симпатиковата нервна система. Лимфоцитите пък притежават рецептори за редица хормони, невротрансмитери, невромодулатори, които се отделят от нервната система. Така например при стресови ситуации важна роля играят кортикоидите, ендорфините, енкефалините, които притежават имуносупресивен ефект. Днес вече знаем, че кортикостероидите са най-мощният ендогенен имуносупресивен фактор. Разбира се, при това взаимодействието е необходимо да изтъкнем ролята на т.нар. хипоталамо-хипофизарно-адреналната ос, която е интегративна система между нервната, ендокринната и имунната система.
Отдавна е установено, че при стресово състояние мозъкът отделя хормони, които въздействат на хипофизната жлеза, а тя от своя страна – на бъбречната жлеза, чиито хормони имат имуносупресивно действие. Данните, които внушават, че е налице връзка между поведението и имунната система, са получени при експериментални и клинични наблюдения. Така например съществуват доказателства, че вероятността да бъдат засегнати от респираторни заболявания е два пъти по-голяма при хора, които са подложени на хроничен стрес, продължаващ повече от месец. Хроничният стрес води и до повишаване на т. нар. стресови хормони.
При стресово състояние е доказана директната връзка между нервната система и понижения брой на т. нар. „клетки убийци” – лимфоцити, които са активни участници в имунната система. Едно изследване на студенти по медицина показва, че при по-затворените хора е налице понижен брой на имунокомпетентните клетки и те по-често боледуват. Реализирани са и много проучвания сред пациенти с различни онкологични заболявания, които сочат, че стресовите състояния намаляват тяхната преживяемост. Преживяемостта е по-ниска и при болните, които след оперативна намеса не са били включени в различни пациентски групи.
Както споменах, повечето лимфоидни или имунни структури получават директна симпатикова инервация от нервната система, която контролира секрецията на редица хормони: кортикоиди, биологичноактивни вещества, като растежния хормон; пролактин, тироксин, адреналин. А тези хормони от своя страна въздействат върху имунната система. Това означава, че нервната система въздейства както директно върху имунната система, така и по индиректен начин посредством ендокринната система.
Разполагаме и с експериментални данни, които показват връзката между нервната и имунната система. Така например електрическата стимулация или лезия на някои области на мозъка може да доведе до промяна на имунната функция. Лезии в областта на хипоталамуса пък показват инхибиторен ефект или потискащ ефект върху имунната система. Разбира се, също такива са лезиите на: кората на крайния мозък; лимбичната система, която отговаря за нашите емоции; на хипокампуса, където е нашата памет – всички те оказват такива инхибиращи или потискащи ефекти върху имунната ни система. Стресът също променя имунния отговор при растежа на тумори и на инфекции при екпериментални животни.
Когато говорим за връзката между мозъка и имунната система, винаги изтъкваме, че тези две системи са може би най-комплексните. Всяка една от тях по свой начин има възможността да запомня. Както нашият мозък помни, така и имунната система помни за антигените, които са попаднали от преди. При тези системи е налице и процес на обучение. Доказано е, че те могат да комуникират помежду си. Разбира се, механизмите на паметта са по-сложни в мозъка, отколкото механизмите на имунологичната памет, но така или иначе съществуват, което е уникално за двата вида системи.
Както споменах, въпросът не е достатъчно застъпен в обучението по медицина. Според мен обаче е необходимо да се намери начин темата да бъде включена в програмите на студентите и на специализиращите.
Още през ХІХ в. анатоми са открили, че до имунната система достигат нервни влакна. Изглежда обаче, че тогава тази информация не е била осмислена и с времето е била забравена. Често се получава така – появяват се определени данни, но сякаш самата наука не е готова да ги приеме и да ги разучи.
През последните 10 години обаче учените установиха рецептори на Т-лимфоцити (един от видовете имунокомпетентни клетки) и постепенно започна да става ясно, че имунната система е екипирана с рецептори, които се възприемат от нервната система. За неврорастежния фактор например (за който Рита Леви-Монталчини взе Нобелова награда) знаехме, че стимулира растежа на нервните клетки. Днес обаче знаем, че този фактор има значение и за развитието на имунните клетки. По този начин очите ни бяха отворени и разбрахме, че в двете системи са налице общи посредници (молекули). Разбира се, трябва да споменем ролята на катехоламините и на невропептидите във влакната на нервната система, които достигат до имунната система. Необходимо е да отбележим и други биологични молекули, които осъществяват комуникацията между двете системи – енкефалини, соматостатини и др.
В медицината са познати над 80 автоимунни заболявания, които представляват един много широк проблем. Те са резултат от някои човешки протеини, които може би се променят под действие на вируси или са генетично трансформирани. Тогава имунната система ги разпознава като чужди антигени и ги атакува. В други случаи обаче прави грешка, като въздейства върху нормални антигени. Разбира се, генетичните фактори играят роля в развитието на автоимунните заболявания. Най-широко разпространеното автоимунно заболяване е болестта на Хашимото. При мултиплената склероза пък имунната система атакува миелиновите обвивки на белите влакна и това води до тежка симптоматика, често пъти с фатален край.
Като млад студент и у мен бе залегнало виждането, че нервната система не е много зависима от имунната система. Съществуваха редица фактори, които подкрепяха тази теория – кръвно-мозъчната бариера, липсата на левкоцити в човешкия мозък, липсата на лимфа, ниското ниво на трафик на лимфоцити в нервната система и т.н. Оказа се, че това не е така и като пример могат да бъдат посочени демиелинизиращите автоимунни заболявания, на първо място сред които е множествената склероза.
Редно е да отбележим, че според някои данни заболяването не е автоимунно, а може би се дължи на вирусна основа – миелиновата обвивка може да бъде атакувана от вируси като цитомегаловируса или от интрацелуларни паразити като токсоплазма гонди. Те променят структурата на миелина и той става чужд в антигенно отношение за имунната система. Към демиелинизиращи болести се включват още пет заболявания.
Статистиката сочи, че при 80% от хората са налице имунни клетки, които могат да атакуват миелина, но само при под 1% от хората тези клетки се включват в атака. Според една хипотеза става дума за генетично наследени фактори – HLA хаплотипи (DR2 и DQ6), които увеличават риска от множествена склероза.
Един от важните въпроси, на които е необходимо да бъде обърнато внимание, е връзката между психиатрията и имунната система. На пръв поглед звучи странно, но съществуват доказателства, които сочат, че дефекти в имунната функция могат да доведат до психични заболявания. Пред учените остава предизвикателството да изяснят дали смущението в мозъчната функция променя имунната функция или имунната система атакува мозъка.
За връзката между шизофренията и имунната система например се говори повече от един век – още навремето е имало виждания, че най-вероятно става дума за автоимунно заболяване. През годините се появяват все повече нови данни, които подкрепят тази хипотеза – установени са антитела спрямо нервните клетки при пациенти с шизофрения, както и антитела срещу миелина. Установени са и 6 автоимунни заболявания на периферната нервна система, което показва, че не са пощадени както централната, така и периферната нервна система.
Известно е, че автономната нервна система (старият термин за вегетативна нервна система) се разделя на симпатикова и парасимпатикова. През последните две десетилетия обаче се заговори и за ентерична нервна система, която е разположена в стените на човешките черва, стомаха и т.н. Имунокомпетентните и нервните клетки, които се намират в стената на червата, също могат да бъдат увредени и това да доведе до заболявания като болестта на Крон, улцерозен колит.
Чл.-кор. проф. Владимир Овчаров
